А като асфалт, Б като боклук

Юри Лазаров. Снимка: личен архив

„Тълковен речник“ е особена книга. Тя не може да се напише от всеки, колкото и грамотен и писмовен да е, но не може да се напише и на младини. Юри Лазаров е събрал вътре своя забележителен опит на дългогодишен журналист и ни поднася това с прекрасното си чувство за вкус, мярка, такт. Може да научим безброй неща от тези кратки, оставящи привкус на тъга и мъжество есета. Що е джуган, каква е ролята на селските язовирчета, кои врабчета гнездят в носталгичните наблюдения на автора и какво е рекъл внукът на художника Кулев еди-кога си…
Но най-вече може да се порадваме на мъдрата и проницателна проза на този автор, който знае за живота хиляди важни подробности, ала знае и как да ги поднесе на читателя- с уважение и майсторлък, с лека като лятна сутрешна мъгла ирония и с ненатрапливата лекота на онези, които споделят само тогава, когато наистина имат какво да кажат. Мисля, че „Тълковен речник“ (ИК „Сиела“) е празник за ценителя на писаната словесност в нейните най-съвременни български достижения (Бойко Ламбовски). Следва откъс от книгата.


Асфалт

Ето го и юли, слънцето зажули, чак асфалтът стана мек… Така си пея весело в колата аз песента на бате Гошо Минчев и ми става едно драго такова. Това парче или ме праща на море, или ме връща в детството. Когато асфалтът беше хайът на новите технологии и безпощадно завземаше павета и черни селски пътища. Дори харесвахме миризмата му, а някои си правеха дъвки от дзифт. В махалата върху него ритахме топка, момчетата играеха на топчета, а момичетата – на дама и на ластик. Драскахме отгоре му някакви си наши измислени неща – деца рисуват с цветни тебешири, нали се сещате, ех…

Тогава не сме знаели, че ще се появи street art-а и Джулиан Бийвър с плоските си 3D дупки, водопади и пр. По- скоро се захласвахме по Роси Кирилова, която – боса по асфалта вървя си; както и по Крокодила Гена: а вода по асфальту -рекой… Всъщност – сега се сещам – асфалтът ни е сплотявал своеобразно. Което е и значението на думата – подсигурявам, скрепявам нещо. А в наши дни българинът, който трудно се изхранва, се чуди защо асфалтът трябва да се яде, защо го облъчват с енигми от всички страни и на кой господ да се кръсти.

Жена ми беше бременна със сина ни, когато започнаха да строят магистралата Хемус. Тази година той, да е жив и здрав, ще стане на 36, отсечката от София да Ябланица е има-няма 80 километра, а тази преди Варна по-скоро прилича на Волоколамското шосе.

Ако тръгнеш от столицата на север, трябва първо да минеш по Ботевградско шосе, което – след обновяването му – може да си съперничи успешно с пистата по супермото край Плевен. После се прави един слалом между ендеците до Яна и – ако оцелееш, стъпваш на магистралата. Това хубаво – но има и тунели. Там е като в газова камера, капе и при ясно слънце и трябва да си пускаш чистачките.

Но само ако оцелееш в тъмницата; тя рядко и свенливо се прокъсва тук-таме от бледи жълти вощеници. Като стар троянски войн преди битка очакваш да се появи лодкарят Харон и да те преведе през Стикс към царството на Хадес. Не е зле – подобно древните елини на смъртно легло – да си слагаме по един обол под езика вместо пътна такса… Ако минеш сполучливо през първия тунел, от моста над Бебреш можеш да скочиш и с бънджи.

Напук на всички апокалиптични пророкувания и вуду гадории 3а края на света през 2012, аз тази година я свързвам единствено с края на магистрала Тракия. Да си стигнеш до моренцето спокойно, без да се хващаш за копче преди път и без да те отнесе незнаен ТИР. И без всяка втора дума да ни е: ако е рекъл Господ или живот и здраве. (Пако, внукът на Анри Кулев, на път 3а Варвара се надигнал от задната седалка и казал: дядо, абе, ако е рекъл Господ, да спрем някъде и да хапнем…)

Въобще магистралите са хубаво нещо. Но си мисля, даже се опитвам да си представя, как би изглеждала България, когато – в един прекрасен ден – се наизпостроят всичките възможни highways, с всичките възможни надлези за мечки и огради за зайци. Тя ще прилича на нещо, което Давид Черни не може да измисли дори и в най-мрачните си съновидения. Или на онзи виц, в който един казва на друг: виж го тоя идиот какъв готин костюм има. Или на авангардна реплика на Google Earth. Защо?

Ами защото ще лъснат контрастите. Нали за да излезеш на лачената магистрала, трябва да минеш по второ- и треторазредни пътища, които са ад. Има села в България (в равнината, а не в Родопите), които нямат връзка едно с друго. Или ако имат, тя е като Лисабон след земетресението и няма никаква надежда някога да се заравни и по нея нормално да минават бусовете с хляба. Отвсякъде са награчени с храсти, шипки и глог.

В самите села е дупка до дупка. (Дори и да минем на каруци, пак не се връзва, защото конете и магаретата ще си изпочупят краката и ще им изпопадат подковите. Това ще са абсурдните друмища, където подкови – валяло, но няма да носят късмет.)

Пред Пътното в Ловеч от години има огромен ров и като завали дъжд или се затопят снеговете, заприличва на Мичиганското езеро – никакъв шанс да преминеш без плавници. Да се добереш пък до многострадалния къмпинг Градина е offroad работата, откъдето и да се запътиш – от Черноморец или от Златна рибка.

Всеки, който върти геврека – за удоволствие или по задължение, – знае наизуст къде точно може да счупи полуоска, къде миналото лято е пукал гума, къде асфалтът се е размекнал и са се вдлъбнали коловози; движим се по тях като малки четириколесни влакове и не можем да мръднем леко встрани.

Противно на всякаква логика, най-страшното идва, когато отнякъде отпуснат едни малки пари и малките кметства запретват ръкави и се захващат да ремонтират. Тогава първо се почва с изрязването на големи правоъгълни дупки; те са плитки, но краищата им са остри като толедски ками и могат да отрежат с мигли всяка гума. Тези начални лястовички на ремонта стоят така с дни, докато дойде ленивата бригада с валяците и асфалта. За да позакърпи до следващия дъжд. Или до следващите избори.

…Проблемът с кръпките е изначално важен и дълбинен. Но е по-важно да се знае, че когато дойде лютата зима, те изчезват под преспите. И понеже се чисти основно по главните пътища, селата пак са отрязани от асфалта. Ама пък е красиво, къщички в снега се гушат и коминчетата пушат, хората сами прокарват пъртини, върху печките се грее ракия с мед, ябълки и черен пипер, токът спира и така става по-уютно – със свещите и край огъня, във фурните се пекат погачи, децата се пързалят с шейни и правят снежни човеци, колко си глупав, Шаро, сега, колко страхливо гледаш снега… Едни малки зимни резервати.

Боклук

Ако се разсъждава лингвистично, значенията на заглавието ще ни отведат в дебрите на функционалната полисемия. Иначе то идва от комбинацията на една турска дума и една турска наставка и в буквален превод означава купчина с лайна. Което прави особено трогателна употребата му на стадион и митинг, както и в междуличностно общуване. Но тук мисля да се спра на най-честото му използване; в смисъл – смет, отпадък, нещо непотребно…

…Всеки делничен ден чакам поне три светофара на Петте кьошета в София. Мога да ви изброя със затворени очи всичките магазини, кафенета, баничарници, казина и пр. наоколо; вече знам и номерата на колите, които обикновено мъчително паркират там… Но отскоро най-много обичам да гледам една огромна реклама на ирландско уиски, щото е страхотно измислена: не те кара да се втурнеш към бара, а жизнерадостно успокоява. Въпреки че отдолу пише: smooth&mellow. Сиреч – пивко и меко.

Последния път, когато се загледах в рекламата, погледът ми сам се отмести към съседното дърво. Типично софийско дърво – някак не на място между бетона, още само клони и кора, без листа и цвят. Най- горе на хилавата корона се ветрееха две прокъсани найлонови торбички – в синьо и розово; такова синьо и такова розово в природата няма.

Стана ми гадно, но се сетих за една весела история. Дъщерята на мой приятел – художник и естет – се запознала с латиноамериканска девойка на бригада в САЩ и я поканила в България. Когато тръгнали да я посрещат на летището, моят приятел видял, че и от двете страни на булеварда, който иначе се казва Брюксел, по всички дървета и храсталаци се мятали от вятъра найлонови торбички – във всякакви противни и противоестествени цветове.

Той е от тази порода хора, които безумно и лично се притесняват от чуждата простотия. И вече на връщане, още преди момичето да попита какви са тези боклуци например, той му казал, че това е древен тракийски обичай. В смисъл че навремето, когато настъпвала пролетта, хората слагали по храсти и дървета разноцветни парцалки и с това се сбогували със зимата. Сега заменили платовете с по-нови технологии. Измислил си бил всичко това, разбира се. Колко му е повярвало детето от Юга – не знам.

Знам само, че онези две гнусни знаменца на криворазбраната цивилизация край Петте кьошета са си направо Натура 2000 в сравнение с всичко, което може да се види из цяла България: там съвременните траки са се изтръскали край пътищата към Витоша над околовръстното, в река Арда в Родопите, по пясъците до морето, край почти всяко село…

…Край почти всяко село има места, където Тарковски би могъл да снима Сталкер. Само че там не е паднал метеорит, а човешката глупост е изпльоскала купища боклуци. През зимата ги покрива снегът, а през лятото – копривата. Но те са си там; няма изчистване. И ще се трупат още. Вятърът ги разнася и носи смрад; обикалят кучета, гарвани и цигани. И всеки си намира по нещо: разложена котка, вмирисано кисело зеле, ръждив пирон, пет стотинки, стари кашони или кукла без коса…

Нещастните селски кметове кършат ръце и се оплакват: няма пари. Те най-много да извикат един път в годината некой раздрънкан багер и той да насмете с ръждивата си кофа купчините боклук в близкото дере. За да не се вижда от пътя.

Видно е че докато навсякъде в цивилизования свят отпадъците отдавна се изхвърлят разделно, ние тук обединяваме боклуците в едно. Върху този факт също могат да се направят дълбинни разсъждения: за алиенацията в развитите общества и патриархалността в българското примерно.

Друг мой приятел – журналист и педант – дълго време живя в Германия. Той, като си изпушеше кутията с цигари, още в кухнята я изхвърляше в две кофи за боклук – в едната станиола, а в другата целофана и картона. Като си изпиеше бирата, бутилката отиваше в трета кофа. След това – на улицата, в съответния контейнер.

Тук, при нас – всичко в гюма. Ако човек си хвърли шишетата през гумираната дупка на черния контейнер, ще го помислят за луд.

А как е по белия свят. Оставяме настрана Пикасо, който, представете си, е правил колажи и скулптури от непотребни неща, и какво да видим? В Тайван например от боклуците правят перуки, дрехи и тухли. В Рим и Мадрид – пак от тях – построиха хотели. В индийския град Мумбай ги пръскат с парфюм Sanil supreme, а в Пекин – с дезодорант.

В Манчестър от битовите отпадъци добиват метан и хората се топлят с него през зимата. В Женева всеки януари специални екипи събират коледните елхички и те също отиват за отопление. В многострадално Токио заводите за преработка на смет са едни красиви кули, които се вписват архитектурно с всичко наоколо и нито пушат, нито цапат; типично по японски те само си вършат работата, и то добре.

…Най-страшното за нас идва от една друга статистика: в Холандия и Германия например 99 процента от боклука се рециклират, изгарят и компостират. Изхвърля се един процент. А в България се изхвърлят 100 процента от боклука.

100 процента боклук. Без дезодорант. Как ви звучи?

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.