Забриски пойнт, Death Valley и сенки от комунизма

Продължение. Виж предишната част „През Лас Вегас към Мъртвата долина“

Туристи пъплят по сипеите на Мъртвата долина. Снимка: Иван Бакалов

От Лас Вегас до Забриски пойнт в Мъртвата долина се стига за 2 часа по едни безкрайни плата, заобиколени от сурови каменни хребети и стърчащи в далечината върхове. Пътят върви право напред през полупустинната местност, на места без нито едно завойче десетки мили. След широката магистрала от Вегас следва двупосочен път, който за почти час път прави само няколко чупки. Но точно преди Мъртвата долина се изкачва с много завои по един хребет и оттам се спуска направо в марсианския пейзаж.

Тези пусти пейзажи с прав асфалтиран път сред пустинна местност са главозамайващи в Америка. Караш, караш и не срещаш никаква кола мили наред.
Постепенно пейзажът си променя цвета. Тъмните скали изсветляват. Навлизаме в долината, заградена от скални планински вериги. Ниската й част е 86 метра под морското равнище. Отпред се простира Death Valley, с характерните жълто сиви сипеи.

Пътят към Мъртвата долина в Калифорния. Снимка: Иван Бакалов

Който е бил ученик или студент киноманиак в края на 70-те години, не може да не помни тези сипеи от „Забриски пойнт” на Антониони.

Сегашните драскачи на тема кино са изпразнили думата “култов” от съдържание. Всеки втори филм из вестниците е наречен “култов”. “Забриски пойнт” беше наистина култов по онова време. Първият филм на Антониони, появил се по българските екрани. Предишните му, не по-малко култови – “Фотоувеличение”, “Червената пустиня”, “Затъмнението” с Моника Вити и др., ги показваха само на закрити прожекции по кинокръжоци, кинофакултети или на професионалните кинаджии в Дома на киното. Впрочем, “Червената пустиня” беше черно-бяло копие. Филм, който беше революция по отношение на работата с цвета в киното, у нас го гледаха черно-бял. Някакво крадено копие. Саркастично киноманите казваха “Гледахте ли “Черно-бялата пустиня”?

“Забриски пойнт” излезе по екраните, но не предизвика масов бой за билети, както за някои американски филми, пускани по време на соца. Той беше по-скоро за ценители.

Филмът е финансов провал за продуцента Карло Понти. Уж има сюжет на екшън, а е по-скоро камерно кино, за интелектуалци. По онова време на Запад критиката го разсипва или подминава пренебрежително като нещо несъществено, ама ние откъде да знаем, гледахме го онемели от вълнение. (Само че, в сравнение с него, днешните „фестивални” интелектуални камерни филми са наистина тъпи…).

С този филм започна и славата на „Пинк Флойд”. Озвучен е с тяхна музика, писана специално за филма. Вариант от нея или по-скоро  подобна композиция може да се чуе в първия им албум. Едни незабравими финални кадри с музиката на „Флойд” (виж клипа по-долу). Когато филмът стигна до България, „Пинк Флойд” май бяха издали вече третия си албум, а доста години по-късно музиката от филма беше включена в колекционерско издание на „The Dark Side Of The Moon” като бонус трак. И филмът, и музиката идваха при нас със закъснение, така че всичко си вървеше наред…

Цедката на цензурата по онова време допусна на екран Антониони – оценили са го изглежда като ляв интелектуалец. Освен “Забриски пойнт”, на след няколко години се появи и неговият “Професия репортер” с Джак Никълсън (The Passenger, 1975). Същинско събитие тогава. Учениците и студентите от кинокръжоците и кинофакултетите полудявахме от тези филми. С риск да ме помислят за остаряващ носталгик по киното от 70-те и 80-те, но такива филми вече няма. Киното се промени. Никой не работи така с цвета, с детайлите, с мизансцен, движение на камера, както Антониони и други стари майстори.
…

Излизаме на грамаден паркинг посред нищото. Автобуси изсипват близо стотина френски туристи. Отвсякъде се чува френска реч на фона на страховитата красота на сипеите и долината пред нас. Горещо е, но не нетърпимо. Все пак вдишвам дълбоко, сякаш се мъча да преценя колко е температурата и си намествам предпазливо шапката – тук, в Мъртвата долина, е измерена най-високата температура на земята – 56,7 градуса по Целзий – през юли 1913 г.

Снимка: Иван Бакалов

Всички се качват пеш стотина метра нагоре на „Забриски пойнт” – място, от което се открива гледка към долината. Кръстено е на инженер от полски произход, който преди век работел тук в някакви мини, но развил идеята да се прави туризъм на това красиво място. Така дал името и на филма на Антониони.

Тук, върху тези прашни сипеи, правиха секс двамата герои. Двама актьори, които никога не станаха звезди. Блеснаха в главни роли само в този филм и изчезнаха. В кадрите се усещаше жегата на пустинната долина.  Толкова естествено изиграна сцена, с едно непринудено и омагьосващо смущение на двамата герои, останали голи върху горещите сипеи. И в следващия кадър камерата се отдръпва назад и постепенно край тях се появяват още и още голи двойки, които правят секс върху пустинния пейзаж… Не, не като в порно филм. Като картини.
Стоп.
Тeзи кадри бяха отрязани. Цензурата, пазителка на комунистическия морал, не ги допусна до екрана. Видях ги чак години по-късно. Практика беше по онова време да се редактират филми, включително на светила като Антониони.

Погледът ми обикаля по сипеите наоколо, сякаш търси къде точно са снимали кадрите Антониони и операторът Алфио Контини. Боже, каква лудост… Да бия толкова път за едно пустинно място. Заради спомени за филм, сниман преди 42 години, допуснат в България 5-6 години по-късно… Това комунизмът наистина повреди хората. Като те държат в затвор, ти направо митологизираш нещата извън килията, за които си прочел, видял си на кино…

Странното е, че филмът на Антониони е вик за свобода, израз на протест, отглас от студентските вълнения от края на 60-те години. Оценяват го като продукт на американската контракултура. Някакъв филмов вариант на онзи дух, който извира от книгите на Керуак.
Парадоксът е, че „Забриски пойнт” не показва Америка като свободно място. А в сравнение с нея по онова време България беше затвор, ние бяхме като овце в кошара, на които прожектират избрани картинки колко е лошо навън. Днес уж сме освободени, но Америка пак е много по-свободна. Духът, духът как да се освободи…

Слизаме надолу сред сипеите да правим снимки и излизаме на нещо като корито на пресъхнала река. Напълних си джоба с шепа камъчета от това място и ги раздавах после като сувенири на приятели. Дали някой ме разбра колко е важен Забриски пойнт?

От Мъртвата долина накрая на щата Калифорния, пътят навлиза в Невада към Лас Вегас. Снимка: Иван Бакалов

Само след 2 часа в Мъртвата долина, тръгваме обратно за Вегас. Този път спираме да снимаме дългия път, изчезващ в права линия напред в пейзажа.
В Лас Вегас транзитно се забиваме в „Хол фуудс” да се нахраним екологично. За който не е чувал – това е верига супермаркети с екологични храни. Малко по-скъпо, но… Има и готвени ясния, маси за сядане.
С извинение за шаблона, но в Лас Вегас има от пиле мляко. Дори и българско кисело мляко, произведено в Тексас и в щата Ню Йорк (виж тук). И много от храните и напитките тук са около 2-3 пъти по-евтини от Ню Йорк и Сан Франциско.

И отново с форда по магистралата през пустинята Невада, към Кингман, Аризона, към Път 66.

Следва: „По Route 66 – Градът призрак Оутман, Аризона“

Епизод от филма „Забриски пойнт“, от който бяха изрязани сцени

Финалната сцена на „Забриски пойнт“ с музиката на „Пинк Флойд“

–
Бел. ред. – изрязаните от цензурата голи сцени от филма по време на соца не са допуснати и сега от цензурата на YouTube. Появи ли се клип с тях, след време го изтриват. Линковете стават невалидни, но някой от време на време качва сцените отново, или пък вариант с избрани по-далечни кадри, с търсачка може да се намерят и те, и музиката на „Пинк Флойд“.