Два подаръка за Путин
Ежедневний журнал
Владимир Путин получи два външнополитически подаръка за рождения си ден. За начало партията на вероятно най-омразния за него чуждестранен политик – Михаил Саакашвили, изгуби парламентарните избори в Грузия. А после, навръх самия путински юбилей, Уго Чавес – главният партньор на Русия в Латинска Америка, спечели може би най-трудните президентски избори в живота си.
Но и двата подаръка май не са чак толкова безспорни. Бъдещите грузински власти естествено далеч не са тъй отблъскващи за Кремъл, както Саакашвили (макар да не личат и особени симпатии към Иракли Аласания, „човек номер две“ в екипа на Бидзина Иванишвили). Проблемът в руската външна политика обаче е стремежът на Москва да получи всичко наведнъж, „тук и сега“.
Възгледът за постсъветското пространство като руска сфера на влияние я кара строго да дели всички политици на „свои“ и „чужди“; при това за „свои“ днес минават готовите да се откажат от сътрудничество със Запада в името на Митническия съюз. Такива обаче не се намират под път и над път – малцина примерно си спомнят времената отпреди две години, когато Виктор Янукович бе смятан от доста хора за „човек на Кремъл“. Той не издържа изпитанието, наречено Митнически съюз – и резултат бе днешното „застудяване“ в руско-украинските отношения.
С Иванишвили и Аласания го чакат още по-големи трудности – никой сериозен грузински политик не би склонил да гради стратегически отношения с Москва, докато тя признава за независими Абхазия и Южна Осетия. А Русия не може да оттегли това признание поне защото иначе никой местен деец не ще приема сериозно политиката й в Кавказ. И щом е така, има шанс новите лидери на Грузия скоро да разгневят Москва, още повече че демократичната смяна на властта в страната може да засили сближаването й със Запада (съзиращ в подобни събития нагледна проява на демокрация).
Да погледнем и Венецуела, посетена преди изборите от (бившия вицепремиер, б. р.) Игор Сечин, неформално натоварен с двустранните връзки. Победата на Чавес означава да продължи руско-венецуелското стратегическо партньорство в редица отрасли, от енергетиката до военно-техническото сътрудничество.
Освен това географската отдалеченост на Венецуела прави неактуален въпроса за Митническия съюз. Нещата обаче не са толкова прости. Първо, режимът на Чавес има ярко изразен едноличен характер – не се знае какво ще стане с него, ако лидерът се оттегли, недовършил следващия си президентски мандат (нещо възможно с оглед онкологичното заболяване на венецуелския държавен глава).
Второ, режимът, макар и бавно, ерозира – това пролича от нарастващата подкрепа за опозиционния кандидат. За разлика от Путин Чавес можеше да си позволи опозиция, която независимо от някои ограничения все пак се допуска до участие в президентските избори, при това с реални претенции да поеме властта. За сравнение, никой от кандидат-президентите в трите последни изборни кампании в Русия не мечтаеше дори да стигне до втори тур, при все че някои отбелязаха резултат, различен от статистическата грешка. Всеки от тях всъщност бе спаринг партньор на фаворита.
Каква е причината? Ще отбележим, че Венецуела има все пак силни демократични традиции – последният диктатор бе свален през 1958 г. – и Чавес не може да ги наруши без риск за легитимността си. Напротив, той постоянно апелира за демокрация и обвинява политиците, свързани с олигархията, че предават идеалите на революцията от 58-а година. В Русия тези традиции са далеч по-малко.
Освен това Чавес можеше да търпи реалната опозиция и доколкото абсолютното мнозинство във Венецуела я свързва с въпросната неефективна и непопулярна олигархия. А Чавес е възприеман като благодетел, осигурил на широките маси липсващия преди достъп до образованието и здравеопазването. Путин отначало също вкара в играта „контраста“ с предшественика си (ефективният и дееспособен лидер бе сравняван с една печална фигура, „късния Елцин“).
После бе „президент на надеждите“, а днес мотивите за гласуване в негова полза се свеждат все повече до липса на алтернатива (естествена поради строго ограничения достъп до президентските избори) и страх да не настъпи хаос, ако „владетеля“ вече го няма. И докато за Чавес общодостъпното образование и здравеопазване са конкурентно предимство, за Путин това са уязвими места – положението и в двете сфери е обект на остри обществени критики.
Нищо чудно, че на изборите през 2006 г. Чавес напълно разгроми своя съперник Мануел Росалес (62,8 срещу 36,9 на сто още в първия тур). Шест години по-късно обаче Чавес задмина Енрике Каприлес (наистина пак в първия тур, политическата система във Венецуела е подчертано двуполюсна и останалите кандидати не събират и 1 процент) с далеч по-малка преднина, 55 процента срещу 44,3. Нещо повече, изборният резултат до последно бе неясен – уникален случай за режима на Чавес.
Президентът спечели само защото към урните се стекоха множество венецуелски бедняци, уплашени да не изгубят придобитите блага – но дори тогава резултатът съвсем не бе така убедителен, както преди. Каприлес успя да убеди част от бившите избиратели на Чавес, че не е „олигарх“, а левоцентрист, стремящ се да използва днешния бразилски и аржентински опит.
Освен това опозицията се сдоби с активисти, готови да организират ефикасна избирателна кампания и способни да потърсят други легални форми за политическо действие. Опасенията, че изборният резултат ще предизвика гражданска конфронтация, не се оправдаха – действайки в „западен“ стил, Каприлес веднага след оформяне на резултата поздрави Чавес по случай победата му.
И тази тенденция явно ще се засилва: средната класа в петролната страна постепенно нараства на обем, което води до спад в популярността на режима, твърде архаичен за все повече доскорошни симпатизанти. Точно тук впрочем прозира известна аналогия с Русия – независимо от всички разлики между двете страни.
БТА