Березовски – удобният враг номер 1 на Кремъл
Борис Березовски – това е Шамил Басаев днес. Т. е. „враг номер едно на страната“, на когото спокойно може да се приписват всякакви интриги срещу Русия. С името му могат да бъдат обосновавани лесно всички политически игри на властта, независимо доколко са адекватни. В това си качество „Платон Еленин“ представлява идеален елемент от конструкцията на руския неоавторитаризъм под етикета на суверенната демокрация. Същински придворен беглец на Кремъл.
Поведението на „основните лични врагове на Русия“ обикновено е едно и също. Преди време властта казваше, че всички големи атентати в Русия се подготвят от международни терористи и във всички тях е замесен Шамил Басаев. Шамил Басаев радостно се съгласяваше и охотно поемаше отговорността за всички големи атентати на руска територия, като уверено обещаваше нови.
Сега властите говорят за опитите на западните спецслужби и неправителствени организации да подготвят „оранжева революция“ в Русия и да финансират руската опозиция. А Борис Березовски усърдно разказва пред влиятелни британски медии, че подготвя „дворцов преврат“ и че финансира „Другата Русия“ – единствената реална (по същество, а не по степен на влияние) опозиция на руската власт. Последно говори за това в предаването „Хард ток“ на Би Би Си, а по-рано и пред „Гардиън“.
Когато Кремъл пожела да отмени изборите на губернатори, използва като информационен повод чудовищния атентат в училището в Беслан, за чийто организатор се обяви Басаев. Сега Березовски на практика дава санкция на властта да се бори срещу представителите на опозицията, сякаш става дума за „агенти на чуждестранно влияние“.
Днес в Русия е модерно с тактическа цел да се раздухва и темата за руснаци, вербувани от британски спецслужби. Това е пропагандният отпор срещу британските власти, които поискаха екстрадицията на Андрей Луговой, заподозрян от кралската прокуратура в отравянето на бившия офицер от ФСС Александър Литвиненко.
И ето че първо ни поднесоха пресконференция на заподозрения – страшни разкази за интригите на британското разузнаване, което прави опити да събере компромат срещу президента на Русия и семейството му, като вербува „патриоти“ от рода на Луговой и „предатели“ от рода на Березовски. Казаха ни, че Луговой, естествено, отказал, а Березовски, естествено, склонил.
Сега пък ни казват, че някой си (разбира се, без да посочат име) дошъл сам на Лубянка и се предал, след като „агентът на британското разузнаване Березовски“ постоянно се обаждал на този мистериозен човек и се опитвал да го вербува. Всичко това се прави, за да изглежда по-убедително руската шпионска фантастика в отговор на британската молба да бъде екстрадиран конкретен човек, заподозрян в конкретно криминално престъпление. Макар че беше достатъчно просто едно „не“ на Великобритания – руските закони не разрешават предаването на руски граждани на чуждите служби.
Оказва се, че Березовски хем е „британски шпионин“, хем подготвя дворцов преврат, хем финансира руската опозиция. С една дума – рядко полезен за кремълските PR-игри човек.
При това няма никакво значение дали чудесно сработените в тази игра на политика страни казват истината. Принципно важни са именно „сработването“ и последиците от него.
На Кремъл му се ще (по-точно, изгодно му е) да вярва, че Западът се опитва да попречи на „Русия, която набира сили“, като организира в страната „втора Украйна“. Така може по-лесно да обоснове идеологията на враждебно отношение и неоизолационизъм, все по-ясно оформяща се в страната, и да използва в играта си неизживените имперски комплекси сред населението на разпадналата се съветска империя. Разпаднала се впрочем заради практически същия строй, натрапван от днешната власт на постсъветска Русия. Березовски с охота предоставя на руската власт „необходимите доказателства“ за комплот срещу нея. Аз съм „световното задкулисие“, казва той и почти се хвали с това пред британските медии.
В сработването на политическите играчи няма нищо чудно. Та нали уж противоборстващите страни водят началото си от един и същи политически корен: от политиката на „приемници“, безкрайни задкулисни „проекти“, подялба на страната зад гърба на населението й негово участие; от политиката на мошеничество и измами вместо публични процедури и честна конкуренция между идеи и лидери.
Действията следват същата логика. Борис Абрамович по „дворцов“, задкулисен път допринесе на власт да дойде днешният президент, а сега с помощта пак на същите машинации, но вече в друго качество – изгубил възможността да действа в Русия, камо ли в Кремъл – се опитва да промени разположението на силите във властта. И говори на един и същ език с нея.
Уви, Борис Березовски е прав, че страната полита назад към съветските времена. Прав е дори за това, че 70 на сто или повече в подкрепа на президента не са основание да бъде запазен днешният курс, защото тук има единствено мълчаливо съгласие на хората да ги оставят на мира. Напълно естествено за един народ, измъчен от политически трусове.
Ако курсът завие към реална демокрация и икономически либерализъм, тези 70 на сто няма да забележат. Стига все тъй да има салам по магазините и да се запази днешният асортимент от достъпни развлечения. Те по същия мълчалив начин ще склонят, ще приемат нов курс и нов лидер.
„Дворцовите преврати“ са антиконституционни и поначало недемократични – невъзможно е да ощастливиш човечеството насила. Истински ужасни обаче ги прави нещо друго. Те не дават никакви гаранции, че следващият лидер на нацията, заченат „в епруветка“ от измами и сенчести политически пазарлъци, ще бъде по-различен от предишния.
Днешните руски управници нямат интерес да издействат от британските власти екстрадицията на Березовски. Защото тогава ще трябва да измислят ново „име на Злото“. А днес то им е под ръка. И то в западна държава. Тъй отзивчиво при това.
(по БТА)