„Фалшът е начин на мислене” – един различен български роман
Дебютната книга на Станислава Кара залага на приключенския сюжет
Пътувания по всички краища на света, кражби, фалшификати на произведения на изкуството, агенти на Интерпол, похитители на картини и тъмни балкански субекти изграждат сюжета на дебютния роман на Станислава Кара „Фалшът е начин на мислене”. Вместо да разказва преживяванията си на българка в чужбина и да анализира мрачното социалистическо минало, авторката подрежда пъзел от приключения, екзотични места и колоритни персонажи.
Главната героиня на романа, Кристина Флорентин, завършва образованието си в Лондон и започва вълнуваща работа, която я отвежда в различни точки на света, но същевременно я разделя с голямата й любов – агентът от Интерпол Джеймс. Очарована от живота „с куфар в ръка”, който непрекъснато поднася нови преживявания и запознанства, Кристина попада в един свят на подземни афери, безскрупулни взаимоотношения и фалшификации. Действието в романа се пренася от Лондон в Киев, от Египет в Кабо Верде, от Тайланд в България и създава усещането за динамичен филм, в какъвто авторката се надява да види пресъздадена историята на романа. Всичко това е успешно подправено с кулинарни специалитети от цял свят, тръпчивия вкус на една неугасваща любов и „искрица магия”.
Станислава Кара по професия е журналист. Родена е през 1983 г. в София. Завършва Испанската гимназия, а после История на изкуството и Международна журналистика в Лондон. В продължение на две години обикаля света и интервюира политици и публични личности от различни страни. Посетила е лично всички места, за които разказва, и е успяла да вплете в сюжета на книгата един куп забавни случки, които самата тя е преживяла по време на пътешествията си. Преди четири години се връща в България и започва работа в телевизията. Била е продуцент, както и водещ на сутрешен блок. Станислава поддържа и блог – stasykara.tumlbr.com.
„Фалшът е начин на мислене” излезе на българския пазар през лятото на 2012, на български, както и на английски език. Книгата може да бъде намерена в големите книжарници в страната, както и онлайн в страницата на Amazon.
Откъс от „Фалшът е начин на мислене“
…
Никой не може да си представи дискомфорта от това да живееш изолиран, докато това не му се случи. Аз помня сравнително малко от това време. В свят, в който няма граници, ми е много трудно да си представя как не можеш да излизаш от страната си свободно, да слушаш Бийтълс или да си с прекалено къса пола (в днешно време е добре, ако въобще имаш пола). Все още си спомням, когато за пръв път вкъщи се появиха банани, вносен шоколад, кока-кола в пластмасова бутилка. След падането на социалистическия режим и последвалите промени, границите изведнъж се отвориха за всички. Повечето хора знаеха, че има и друг свят и искаха да го видят. Моето семейство принадлежеше към тези хора. За първи път излязох от България, когато бях на девет години, и оттогава не съм спирала. Желанието за пътуване е състояние, от което няма излизане, ако веднъж си попаднал в него. Засяда някъде в тялото и не помръдва, докато не му се подчиниш и всъщност не тръгнеш на път.Години по-късно, когато ми предложиха тази работа, въобще не се колебах. Бях на 23 години, току-що завършила образованието си в огромния мегаполис Лондон и умирах от желание да ми се случи нещо интересно. Да живееш в Лондон беше трудно. Парите никога не стигаха, почасовите работи изобщо не стимулираха мозъчната ми дейност, но не спирах да мечтая за деня, в който наистина ще имам бляскав живот. Продавачка първо на супи, после и в DVD магазин, рецепционистка във фитнес-клуб – това беше само част от първоначалните ми, не особено бляскави длъжности. Стресът при тях често беше неконтролируем. Например, при наводнение в сградата по време на моя смяна във фитнеса, възрастна жена от уплах получи инфаркт и за моя зла участ аз трябваше да я спасявам. Твърдо вярвах обаче, че от този статус може да се върви само нагоре. Когато завърших университета, наистина мислех, че идва моментът и на моя живот а ла „Сексът и градът“. Оказа се обаче, че не бях Кари Брадшоу. Не бях и част от красивите ренесансови картини, които изучавах. Просто живеех в 21 век и бях малък човек в много голям град.
На пръв поглед сериозната работа, която ми предложиха, звучеше много просто – отиваш на мястото, представяш си продукта и си получаваш парите. Не, не ставаше въпрос за наркотици или трафик на хора, а за индустрия и свързания с нея лъскав свят на рекламата. Работата изискваше екипи от по двама или трима човека, които да пътуват по света и да изучават пазарите на развиващите се държави, интервюирайки големите играчи с особен дял в бранша. Стремежът беше да им продаваме рекламни кампании в докладите, които впоследствие се публикуваха в солидни информационни източници.
Идеята и структурата на този тип дейност са от 70-те години на миналия век и принадлежат на аржентински аристократ, който бе започнал с реклама на районите в своята страна и след това беше пренесъл опита си извън нея. „Индустрията“, както всички, които бяха вътре, я наричаха, не предлагаше публично работни позиции във вестник или интернет. Информацията за тази любопитна работа се пренасяше единствено от уста на уста между приятели и познати, а аз се бях добрала до нея съвършено случайно. Същността й малко наподобяваше на дейността на тайна секта, чиито членове наистина вярваха, че живеят блестящо. Като всички затворени общества, работата имаше и своите недостатъци. Лъскавият живот беше до време и в един момент ставаше доста повърхностен, даже тъжен – изобилстван от хора, повредени от наркотици, секс с непознати и самота сред тълпата. Но тогава все още беше много трудно да си представя в какво се забърквах.
Събудих се с ужасно пулсиращо главоболие. Навън беше още тъмно, изглежда беше твърде рано. Наблизо захвърленият ми телефон примигваше. Успях да видя, че е три през нощта, както и че имам ново съобщение. Отпуснах се обратно в мекото легло и се покрих изцяло с плътната завивка. Стиснах очи в отчаян опит да заспя отново. Ако можеше да се махне това непоносимо главоболие. В прословутата Индустрия многото работа и многото забавления вървяха ръка за ръка. По този „приятен” начин след тежка вечер с много шотове водка, се събуждах в момента в Киев, столицата на Украйна, завършвайки първия си проект като „чирак”. Известен главно с политическите си напрежения, Мiсто[1] Київ всъщност е доста приятен град, пълен с чужденци, където се говори повече руски език, за сметка на официалния украински. Известен е с клубните си сцени, гостоприемството на хората и разбира се, с невероятно красивите си жени. Вярно е, че си го имаха генетично, но и повечето дами добре знаеха как да допринасят към даденото им от природата с грим и дрехи. Някак си неловко е да го призная, защото все пак съм жена, а жените не си правим комплименти често, но тези жени наистина са зашеметяващи.
Най-после се надигнах след няколко отчаяни и неуспешни опита да заспя отново и пристъпих към банята, придържайки се за стената. Къщата беше много тиха, другите спяха. Живеех в центъра на града заедно с двамата си колеги: Томас – висок и красив американец, който беше в обсега на всяка свободна (и не съвсем) украинска дама, търсеща подходяща партия за женитба. Той говореше украински, беше прекрасен джентълмен и притежаваше бленуван ключ към сърцето и на най-недостъпната мацка от бившия Съветски съюз – американски паспорт. Всяка от тях го търсеше неистово. Томас дойде да ме посрещне на летището и аз открих, че способността ми да се излагам бързо и обилно пред хора, които почти не познавам, е невероятна. Държах се, все едно за първи път виждам друг човек пред себе си. Задавах му всякакви глупави въпроси за личния му живот и съдейки по реакциите му, се оказваше, че те са били доста по-добре формулирани в главата ми отколкото на глас. Добре, че три дни по-късно пристигна Ракел. Тя беше полуангличанка-полуиспанка и обичаше да яде шоколад в леглото. Харесваше ми това в нея. Доста бързо открих, че за хората в Индустрията бе доста типично да имат родители от различни държави, да са живели в трета, а пък да са учили в четвърта. А тя беше точно такъв екземпляр. Както вече споменах, аз се водех начинаещия в проекта, така че те и двамата бяха висшестоящи в „индустриалната“ йерархия. Новобранец, чирак или роб – това бяха само някои от наименованията на моята позиция. В повечето екипи, особено ако начело стоеше жена, новобранците се третираха като кал, най-вече защото голяма част от жените в Индустрията бяха кучки. Без преувеличение. Никой не смееше да им каже нищо, тъй като те докарваха най-многото пари. Така се завърташе един порочен кръг. Ако покажех малко повече амбиции и разум, след този проект можеше да бъда преместена вече на следващото ниво в друга държава. В нашия случай Томас беше директор на проекта, отговорен за проучванията и интервютата, след това идваше Ракел, която отговаряше за продажбите и накрая аз – за всичко, за каквото човек може да сети.
Октомври в Киев беше малко мрачен и ние работехме буквално по цял ден, забравяхме дори да ядем понякога. Цъкахме копчетата на компютъра от къщата-офис и чакахме да започнат срещите ни с важните хора, които ухажвахме по телефона. Телефонният флирт беше част от играта, но и многократните посещения на офисите на хората под прицел също бяха важни. Те изискваха и подходящ външен вид. Всяка работа в началото е интересна, но тази беше просто впечатляваща. Разбира се, не това, че трябваше да уреждам какво да сготви готвача ни Серьожа, да плащам наема навреме или да осигурявам нужните материали за чистене на хигиенистката Лена. Не! Интересното беше, че ми предстоеше да вляза в един луксозен и изискан свят на влияние. За първи път през живота си слагах тесни поли, бели ризи и задължителните високи токчета. Само до преди няколко седмици се обличах като тийнейджърка, но за няколко дни ми се наложи да стана дама. И то каква – трудно се разпознавах в огледалото. Беше ми наистина странно, но осъзнавах, че това е билетчето за висшето общество, към което явно или тайно, съзнателно или неволно, всеки искаше да принадлежи.
На шкафчето до мен телефонът ми продължаваше да мига неспирно. Съобщението беше от бившия ми вече приятел. Бяхме заедно и щастливи дълго време, но той не беше съгласен да ме няма, когато заспива, когато се събужда, а и през цялото друго време преди и след това. Раздялата беше неизбежна и той започна да ми изпраща съобщения всяка нощ, когато беше пиян. Никога не му отговарях, той не помнеше нищо така или иначе, но за мен това вече нямаше значение. Всички ми казваха, че тази работа проваля връзки, че няма как да се запази нещо красиво на толкова километри разстояние. Така и стана. Разделихме се още преди да замина за Украйна. Избрах работата и свободата си вместо него и сега живеехме в два различни свята.
Беше 8 сутринта, надигнах се най-после и започнах да се обличам. Имахме среща с поредния г-н Велик след час. Доста бързо ми омръзна да се виждам с толкова различни хора всеки ден и то все политици, банкери, предприемачи, бизнесмени. Мишена ни бяха всички, които си „заслужаваха“, включително и самият президент на държавата. Легендите за него бяха много, най-вече поради факта, че по-рано е впечатлявал с подобието си на холивудски актьор. Борбата му обаче за каузата Украйна да гледа повече към Запада и по-малко към Русия, бе довела до твърде загадъчното му отравяне. Вследствие на тази отрова вътрешните му органи се бяха възпалили и едвам е бил спасен. Отровата беше съсипала невероятния му външен вид, но не го беше спряла да продължи това, в което вярваше. Но срещата ни днес не бе с него, уви. Двете с Ракел пригладихме полите си и последвахме Томас в таксито, което спря пред една огромна чисто нова сграда.
– Андрей Петренко е наистина най-големият производител на водка в Украйна – информира ни Томас, все едно ние не знаехме.За да стигнем до тази среща бях звъняла в офиса му поне пет пъти и бях посетила секретарките му поне два.
– Трябва да сме на едно перфектно ниво, шефовете ни не са доволни, че все още нямаме печалба, но аз вярвам, че това ще стане, нали Ракел?
– Как иначе, Томас! – саркастично отвърна тя. Двамата не се понасяха и аз много трудно работех с тях. Не можех да преценя кой ме дразнеше повече, а и в момента така ме болеше главата, че не ми и пукаше.
Още с влизането в офиса вече можех да си представя партита с водка, наркотици и страшни мацки с или без бикини. Русата полугола секретарка ни посрещна и настани в огромен кабинет. Съзнавам, че звуча като злобна жена, но тя наистина беше полугола. Не беше много добра идея за жена от малко по-западна страна да търси вниманието на мъж на това място. И аз бях руса, слаба и със сини очи, но ми липсваше това нещо, което можеше да се нарече сексапил. То идва с движението на ханша, с погледа, с предизвикателното облекло, с полуусмивката, а това побърква мъжете. Дори аз се бях захласнала по секретарката, когато влезе прословутият г-н Петренко.
– С какво мога да ви помогна господа? – веднага попита той, а погледът му се стрелна набързо и към трима ни. Връчи ни по една визитка, на която не само бе написано името му, но имаше и негова снимка и седна удобно в едно от огромните кожени кресла.
– Господин Петренко, ние представляваме един наистина уникален продукт – започна да го омайва Ракел с мяукащ и изискан глас. Тя продължи да говори, а той изглеждаше отегчен. Беше го загубила.
– Ще покажете, че наистина сте най-големият – чух собствения си глас.
Правилото при преговори изрично забраняваше, когато човек от екипа бе набрал скорост да продава някой друг да се меси, но аз не се стърпях. Може би понякога ако спреш да ги баламосваш и им кажеш простичко някаква истина, работата става. В този момент Андрей Петренко се разсмя. Нищо не каза и излезе. Ракел и Томас ме изгледаха кръвнишки тъй като проектът ни наистина не беше реализирал печалба досега.
– Не съм виновна, той не беше заинтересован – кротко отроних. Вратата на стаята се отвори и влезе маркетинг директорът на компанията, готов да чуе условията ни за реклама. Сделката се получи. Докато бяхме в асансьора, никой от нас не проговори. След кратко време се окопитихме и се поздравихме с усмивка. Сделката беше станала благодарение на мен.
На излизане от асансьора се засякохме със следващата уговорка на Петренко. Те бяха две момичета и едно момче – същите като нас. Това беше „конкуренцията”, но вече бяха закъснели. Тепърва щяха да го научат.
По-късно установих, че такива конкурентни екипи се срещаха във всяка страна. Бързо завързвахме социални контакти и ставахме добри приятели, но иначе много внимавахме да не споделяме работни тайни. Те бяха наши другарчета само за купоните. Предишната вечер имено Лора, която стоеше сега срещу мен, бе човекът, с който започнахме с кафетата, минахме през ресторантите и баровете и завършихме в нощен клуб. Големият рус мъж с тежък акцент на вратата не искаше да ни пусне в Шутърс и ние се преместихме на по-приятелско място. Многото шотове определено имаха отношение към днешното ми здравословно състояние и аз изгледах Лора със съчувствие, а тя ми намигна все едно бяхме любовници, които криеха тайната си.
Котлети по френски се правят много сложно. Достатъчно отлежало ли е месото, добре ли е счукано и куп други въпроси се въртяха в главата ми докато приготвях вечерята – първата ни вечеря като двойка с Джеймс в малкото ми апартаментче в Лондон. Баба ме учеше колко е важно за една жена да знае да готви, доста време го отричах, но накрая се предадох. Гледайки го сега как жадно разкъсваше котлетите бях доволна, че съм успяла да направя нещо смислено. Бяхме се запознали преди две седмици. Още следвах в университета, а Джеймс Стивънс вече работеше в Интерпол като стажант, но едва ли лесно щяха да го освободят след края на стажа му. Запознахме се на коледното парти у Макс и Лоуган. Лоуган беше съученик на Джеймс, с който едно време се бяха карали за едно и също момиче, но когато се оказало, че тя няма интерес нито към единия, нито към другия, бяха станали най-добри приятели. За мен нямаше как да се бият, Лоуган и Макс току-що бяха започнали да живеят заедно след две години връзка. Всъщност Макс е момиче, независимо от името. Познавах я от фитнес залата където и двете явно не тичахме достатъчно бързо щом имахме време за разговори на пътеката.
Джеймс Стивънс изглеждаше като изваден от каталог на мъжко бельо – много добре сложен, с пронизващи сини очи и нещото, което бе най-неустоимо при него бе усмивката, придружена от трапчинки. Естествено, когато ме приближи се правех, че съм единствената жена, която не го зяпаше неистово, събличайки го с поглед. Държах в ръката си джин-тоник, който отпивах на малки глътки. Не познавах никого на партито, освен собствениците на апартамента, и се чувствах малко самотна до момента, в който Джеймс не ме заговори. Е, къде бяха сега да ме видят всички онези завистливи момичета от гимназията, които уж знаеха как да говорят с такива мъже и които в осми клас имаха вече гърди. Моите все още никакви ги нямаше, но пък потникът, който носех беше без гръб и бе изцяло покрит от дългата ми руса като на Рапунцел коса, която мама многократно настояваше да отрежа. Може би трябваше да я отрежа…. Боже, какви неща могат да ти минат през главата за секунди докато те приближава невероятен мъж.
– Здрасти, аз съм Джеймс – това беше репликата, която ми подкоси краката, но се опитах да запазя самообладание, отпивайки от питието си.
Глътката обаче заседна не където трябваше и аз се разкашлях неудържимо без каквато и да е грация, разливайки половината чаша надолу по себе си.
– По дяволите – почти изкрещях аз, – знаеш ли, винаги на мен ми се случва това. Абсолютно съм ОК , ако вече не искаш да знаеш как се казвам.
Джеймс се превиваше от смях, клатейки утвърдително глава.
– Кристина, казвам се Кристина – усмихнах се глупаво. Бях ужасно засрамена, а и едно ледено кубче от чашата ми се спускаше от вътрешната страна на дънките ми и ме караше да потрепервам, но не ми пукаше за тъпото кубче. Не можех да сваля очите си от него.
Последваха много „първи пъти“. Първият път, когато излязохме, беше на следващия ден. Първият път, когато се целунахме, бе след ресторанта. Първият път, когато ядох прекалено много пред него, бе още на втората ни среща, а пък първият път когато установих, че Джеймс не помни нищо след като пие малко повече, бе на третата ни среща. Дотогава той предвидливо ме водеше само по места да хапнем нещо на крак, което не включваше алкохол. Сложните котлети по френски бяха замислени имено за такъв момент, като единствено те самите изискваха малко вино за приготвянето им. Аз обаче бях купила няколко бутилки – просто защото бяха на промоция в близкия супермаркет. За първи път виждах Джеймс леко смутен. Той беше нападнал храната, но чашата му с вино си беше все още пълна. Притесних се да не му е скучно и го попитах дали всичко е наред. Мъжете „много” обичат тази реплика, знаех го, но вече беше излязла от устата ми. Разбирайки притеснението ми и за да ми докаже, че не е в мен проблемът, изпихме всичките бутилки бяло вино, цели четири на брой.
На другата сутрин се събудихме заедно и той не помнеше абсолютно нищо от момента на първата бутилка. Явно бяхме правили секс, но той можеше да заключи това само и единствено поради факта, че бях гола и лежах до него. Дълго се тюхкаше за това, че отново нищо не помнеше. Как да кажеш на момичето, с което наскоро си започнал да излизаш и с което за първи път си правил секс, че не си спомняш този първи път, а той е бил снощи! Джеймс се опита да си спомни отново, и … пак и нищо.
– Мамка му! – само успях да чуя.
– Ей, искаш ли да ми разкажеш какво се случи снощи – протегнах се към него с огромна подигравателна усмивка. А той се облещи насреща ми.
– Ама…ти…от къде…знаеш, че не…помня…
– Още едно нещо, което не помниш е, че вчера ми каза, че няма да помниш – засмях се аз и скочих от леглото. – Хайде да ядем, жребецо, че ни трябва много храна след това, което се случи вчера – запътих се към банята аз, смеейки се.
Кристина Флорентин, „укротителка на изкусителни мъже” – това трябваше да напиша на визитната си картичка! Когато бях на тринадесет години, наистина вярвах, че има точно един мъж на този свят, който е за мен и когато му дойде времето, той ще ме намери. Оказа се обаче, че не можех ей така да седя и да го чакам, трябваше да му помогна в търсенето. Но помагайки му, беше възможно да срещна и други мъже по пътя си. Принцът на белия кон не винаги намира пътя си толкова бързо, а пък често има и мъгла. Мъжете не си дават много-много зор, имат високото си самочувствие и са убедени, че са наистина най-добрият продукт, появил се на майката-земя. Те не се притесняват, че ще напълнеят, че ще имат целулит или че няма да получат обаждане на другия ден. Те се надяват на най-доброто, а пък ако не стане, има и други жени. Италианският художник от 16 век на име Агньоло Бронзино създава картината „Алегориите на любовта” около голото тяло на Венера. Нейният син Ерос нежно я придържа, а от двете й страни има три фигури: малко момиченце с тяло на чудовище (тя е двуличието), малко момченце с трън в крака (то е удоволствието с болката) и един жълтеникъв страец с покрито лице (той е ревността). Най-отгоре на картината е изобразена жена, която има само лице (тя е забравата) и възрастен мъж, който се протяга към нея (той е времето). Картината се чете по следния начин: „От любовта и секса идва удоволствието, но и болката. Пазете се от ревността и двуличието, но с времето всичко се забравя”. Любовта през 21 век не е кой знае колко по-различна. Фигурите може да са облечени по другому, но светът продължава да се върти по същия начин. Може би понякога принцът с белия кон се появява не когато ние не сме го търсили, а когато той се е стрмял към нас.
Точно се преобличах след срещата, когато някой ми звънна. Не, не беше принцът, беше шефът. Бях повишена и заминавах за Лондон, а оттам – за Египет. Дори да имах други планове, при тази работа нямах възможност за нищо друго. Беше време отново да си събирам багажа. Не можех да кажа довиждане дори на Лора, пуснах й кратко съобщение. Излязох на главната улица Крешчатик за да си взема такси. В Киев такси можеше да бъде всяка кола на улицата – размахваш ръка, спира колата и се договаряте за парите. Огледах се наоколо, първият проект явно бе като първата любов – ще се помни завинаги. Прекарах все пак цели три месеца в този студен град, който всъщност беше склонен към топло гостоприемство. Всички казваха: „Елате да видите Киев през пролетта и лятото”. Нямаше да имам това удоволствие, но се надявах следващия път, когато съм в Киев, наистина там да се диша по-леко. Имаше една тъга у хората, които вървяха по улицата, у тези, които просеха в подлезите, у тези, които се тъпчеха в метрото и у тези, които чакаха в студа на опашка за закуски. В този момент стара Лада наби спирачки пред мен.
– До летище Бориспол за 80 хривни[2] ? – попитах аз.
– 100 – процеди така нареченият таксиджия и премести клечката си за зъби от единия ъгъл на устата си в другия.
– 90, нямам повече.
– Качвай се!
Огромното му тяло се измъкна от колата за да отвори багажника за куфара ми, но киевският джентълмен така и не си направи труд поне малко да ми помогне с натоварването на огромния багаж. Ботушите ми се хлъзгаха по кишавия тротоар, но аз успях най-после да се настаня на задната седалка и потеглихме.
С работа като тази беше трудно всичко да е наред през цялото време, но пък перфектно се вписвах с изискванията им от длъжностната характеристика – висока, слаба, с вече споменатите атрибути: сини очи и дълга руса коса. За мен бе твърде голямо изкушението да се чувствам важна и да посещавам екзотични места, вместо да седя затворена на бюро от 9 до 5 часа и да гледам екзотиката само на картинки. Имаше и средно положение – това бяха бившите „пътешественици”, акостирали вече в т.н. ни Офис. Техният любим спорт бяха клюките. Отегчени от това, че бяха се затворили между четири стени след шест и повече години „на полето”, те страстно воайорстваха живота на другите, които сега бяха на техните места – там в екзотиката. Темите бяха различни: кой с кого е спал, кой прекалява с пиенето и партитата, кой може би очаква бебе и други такива вълнуващи събития. „Старите” знаеха цялата игра, бяха виждали Индустрията в пълния й блясък още от времето, когато е било достатъчно някое от момичетата да завърти очи, да се усмихне, размахвайки дълбокото си деколте, и богатият бизнесмен да подпише рекламна кампания за хиляди долари. Разбира се, по онова време някои от тези подписи са се дължали понякога и на пране на мръсни, че и на кървави, пари, както и на укриване на солидни данъци. На никой обаче не му е пукало особено за това, а легендите по темата бяха безброй. Като например тази за момчето, комуто платили огромно количество долари в брой, а то ги пренесло от Африка до Лондон. От тези „златни“ дни беше минало доста време, много такива компании се бяха нароили на пазара и след множество неизпълнени обещания, бизнесмените внимаваха къде се разписват и започнаха да казват „не” на очарователните красавици, дори когато им поднасяха уникални предложения.
Какво ли беше да имаш чара на великолепните дами от бившия Съветски съюз и да го комбинираш с професията. Офисът ни беше убеден, че в Украйна бяха големите пачки, тъй като страната бе доста известна с пари под дюшеците, както и с желания за странни инвестиции. Пример за това беше срещата ни с Андрей Валериев. Луд милиардер, който строеше катедрали, произвеждаше конско мляко и естествено финансираше кариерата на осемнадесетгодишната си съпруга, която искаше да е не друго, а актриса. Малко по-рано, в началото на годината, младата госпожа наскоро бе коронована за Мисис Свят след противоречив и скандален конкурс. Короната първоначално била дадена на Мисис Коста Рика, но впоследствие се „оказало”, че е истинската победителка е Мисис Украйна. Беше чисто съвпадение, че съпругът на новата Мисис Свят е милиардер от Украйна, където се и провеждаше конкурсът. Веднага след това дошла и идеята за конското мляко, новото хоби на бизнесмена, който беше построил вече храм, беше се запознал с Мел Гибсън, а тепърва щеше да продуцира филми с участието на талантливата си съпруга.
– Шефе, 5 часа е, може ли да отворим коняка?
Огромен мъж с вид на борец надникна от вратата на тежко декорирания офис, където не само се провеждаше срещата ни, но и пробвахме конско мляко, което както очаквах, беше отвратително. Шефът му направи знак да затвори вратата, но в същото време одобри конячното му предложение. В крайна сметка беше пет часа след пладне, човекът си беше напълно прав. Наистина има много клишета за бившия СССР, но повечето от тях си бяха направо самата истина.
По пътя към киевското летище все още се чувствах отпаднала от прекараната тежка вечер. Главата ми пулсираше и най-различни мисли се рояха вътре в нея. И основната, разбира се, беше за Джеймс. Ах, Джеймс! Сигурна съм, че не помниш, че ми писа отново. Освен това аз бях тази, която развали всичко. А беше толкова красиво, когато започна!. Прекарахме заедно две щастливи години, но последните месеци бяха непоносими. Аз пътувах безкрайно дълго по време на обучението си, той пък работеше прекалено много. Не се виждахме въобще и това се оказа фатално за връзката ни. Сега, когато вече бях сама, нищо вече не ме интересуваше. Не чувствах нещо или някой да ми липсват. Беше ми интересно, прекрасно и вълнуващо да съм на такава позиция, макар и още с първия проект да усещах, че бавно губя себе си. Беше толкова хубаво да пътувам, да живея в петзвездни хотели, да имам шофьор или готвач. Чувствах се важна. Колко силно бе това в действителност, ми предстоеше много скоро да разбера.
1] Град (укр.) – Б. пр.
[2] Украинска валута равна на 8 евро – Б. пр.