Политическа програма за изход от Ирак

в. Интернешънъл Хералд Трибюн 

Хенри Кисинджър. Снимка: Ройтерс

Войната в Ирак се приближава към своеобразен самоналожен пик. Общественото разочарование е осезаемо. Конгресът сигурно ще настоява за ускорено или дори пълно изтегляне на американските сили. Призивите за политическо решение най-вероятно ще се множат.

Прибързаното изтегляне обаче би довело до катастрофа. То няма да сложи край на войната, а ще я премести в други райони като Ливан, Йордания или Саудитска Арабия. Войната между различните иракски групировки ще се ожесточи. Демонстрацията на американско безсилие ще направи радикалните ислямисти още по-дръзки и ще ги радикализира още повече – от Индонезия и Индия до предградията на европейските столици.

Изправени сме пред редица парадокси. Военна победа, в смисъл на установяване на правителство, способно да налага решенията си в цял Ирак, не е възможна във времевата рамка, приемлива за американския политически процес. Не може обаче да се измисли и политическо решение, ако не се вземе предвид положението в страната.

Това, от което се нуждаят Америка и останалият свят, не е едностранно изтегляне, а от визия на администрацията за траен политически край на конфликта. Изтеглянето трябва да е резултат на политическо решение, а не обратното.
Никой от съседите на Ирак, дори не и Иран, не е в състояние да доминира срещу волята на всички други заинтересовани страни. Възможно ли е при тези обстоятелства да се изгради трайно решение?

Отговорът трябва да се търси на три равнища – вътрешно, регионално и международно.

Заинтересованите страни на вътрешнополитическо ниво – шиити, сунити и кюрди – са обект на настоятелни призиви от САЩ да постигнат национално помирение. Но не е изненадващо, че групи, които векове наред са оплетени в кръвни вражди, се затрудняват в усилията си да решат разногласията си по конституционен път. Те се нуждаят от подкрепата на един дипломатически процес, който да осигури международна поддръжка за прилагането на сключените вътрешнополитически споразумения, или да удържи конфликта, ако не успеят да се споразумеят и Ирак се разпадне.

Целта на американците би трябвало да е международно споразумение за международния статут на Ирак. Това ще е проверка дали съседите на Ирак и някои по-отдалечени държави са готови да претворят общите концепции в съгласувани политики. То би дало правна и политическа рамка за борба с нарушенията. Това са основните точки, по които трябва да се тества изтеглянето на американските сили.

Изтеглянето на американските военни от Ирак трябва да е резултат от политическо решение за край на конфликтите в страната. То може да бъде постигнато след преговори на три равнища – вътрешно, регионално и международно. Снимка: Ройтерс

Причината подобна дипломация да се окаже изпълнима е, че ако сегашната иракска криза продължи, тя ще изправи всички съседи на Ирак пред все повече проблеми. Колкото по-дълго бушува войната в Ирак, толкова по-вероятно става страната да се разпадне по верски признак.

Турция многократно подчертава, че ще се противопостави със сила на такова разпадане заради радикализиращото влияние, което една кюрдска държава би имало върху многобройното й кюрдско население. Това обаче би въвлякло Турция в нежелан конфликт със САЩ и би отворило една „кутия на Пандора“ на други подобни намеси.

Саудитска Арабия и Йордания се боят от шиитска доминация в Ирак, особено ако има опасност режимът в Багдад да се превърне в сателит на Иран. Различните кралства в Персийския залив, най-голямото от които е Кувейт, се оказват в дори още по-застрашена позиция. Поведението на Сирия вероятно ще става все по-двусмислено. Връзките й с Иран са едновременно претенция за сериозен статут и потенциално слабо място.

При една мъдра и решителна американска дипломация дори Иран може да стигне до извода, че рисковете от продължаващи смутове превишават ползите за страната.

Иранските лидери сигурно вярват, че имат попътен вятър, че моментът е уникално благоприятен за осъществяване на хилядолетните видения за възкръснала персийска империя или обрат в разцеплението между шиити и сунити в полза на шиитите. От друга страна, ако лидерите са благоразумни – което тепърва трябва да се установи – те може да стигнат до извода, че за тях е по-добре да възприемат тези предимства като разменна монета в преговори, отколкото да ги рискуват в спор за регионално надмощие.

В крайна сметка никой американски президент няма да приеме иранска доминация в региона, щом станат известни всички произтичащи от това последствия. Русия ще има свои причини да се бори срещу иранско и радикално господство в Персийския залив, главно заради страха да не се радикализира собственото й ислямистко малцинство. Като прибавим и международната реакция на ядрената му оръжейна програма, предизвикателствата пред Иран може да се сторят на лидерите на страната прекалено рисковани.

Когато и ако Иран стигне до тези изводи, ще трябва да се изпълнят две условия. Първо, никоя сериозна дипломация не може да почива на допускането, че САЩ ще са в позицията на молещия. Америка и съюзниците й трябва да проявят убедителна за Иран решимост да отстояват жизненоважните си интереси. Второ, САЩ ще трябва да изразят дипломатическа позиция, която признава легитимните интереси на Иран по отношение на сигурността.

Подобни преговори трябва да започнат в един истински многостранен форум. Двустранни американско-ирански преговори биха усилили всички фактори на нестабилност в региона. Защото ако Ливан, Йордания, Саудитска Арабия и Кувейт, които по отношение на сигурността си се доверяват предимно на САЩ, бъдат убедени, че в региона наближава съвместно управление на Иран и САЩ, надпреварата за благоволението на Техеран може да предизвика разпадането на всичко постигнато.

В многостранна рамка САЩ ще могат да водят индивидуални разговори с ключовите участници, както стана на шестстранния форум за Северна Корея. Подобен форум вече съществува – конференцията на ниво външни министри, която неотдавна се срещнаха в Шарм ел Шейх. В интерес на САЩ е да превърнат конференцията в работеща инициатива под силното и дискретно американско ръководство.

Целта на подобен форум ще е да дефинира международния статут на възникващата иракска политическа структура чрез редица взаимни задължения. Ирак ще продължи да е суверенна държава, но ще трябва да приеме някаква форма на международни ограничения в замяна на конкретни гаранции.

При подобен вариант водените от САЩ многонационални сили постепенно ще бъдат трансформирани в посредник по тази договорка, подобно на босненското споразумение на Балканите.

Всичко това изисква международни усилия в три насоки – интензивни преговори сред иракските партии, регионален форум като конференцията в Шарм ел Шейх за изработване на международен преходен статут на Ирак и конференция с по-широко участие за уточняване на въпросите с мироопазването и контрола на поетите ангажименти. Останалите страни в света не могат безкрайно да се правят на зяпачи в процес, който може да ги обхване заради пропуските им.

Нито международната система, нито американското обществено мнение ще приемат като постоянно решение един американски анклав, поддържан само от американски военни сили в толкова нестабилен регион. Описаната концепция цели да установи нова международна рамка за Ирак. Това е решение, предизвикано от политическото и военно положение на място, а не от изкуствени крайни срокове.

(БТА)

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.