Си Цзипин – човекът, който трябва да промени Китай
Си Цзипин скоро ще стане следващият президент на Китай. Той трябва да е готов да скъса с миналото.
Конгресът на Китайската комунистическа партия започва в Пекин на 8 ноември. Няколко облечени в черни костюми мъже и може би една жена ще стъпят на червен килим във Великата зала на народа (сградата на парламента) и ще се срещнат със световни медии. Начело ще бъде Си Цзипин, новоназначеният партиен лидер, който през март ще поеме и поста президент на Китай. Зад него ще дефилират новите членове на Постоянния комитет на Политбюро – върховният управителен орган в Китай. Усмивките ще бъдат замръзнали, гърбовете – изпънати като струна. Организирането на тази сцена едва ли е по-различно от буреносната нестабилност на действителното управление.
Начело на новата икономическа сила в света, Си ще следва примера на неотдавнашните си предшественици, като се опитва да съчетава икономическия растеж с политическа стабилност. Задачата му обаче се оказва все по-трудна. Забавящата темпото си икономика, корупцията и безброй социални проблеми все по-дълбоко разочароват китайския народ и създават все по-големи тревоги у служителите.
В опита си да се справи с това напрежение Си може да продължи да потушава недоволството, а може и да започне да отслабва партийния контрол. Бъдещето на Китай ще бъде определено от отговора на следния въпрос: дали Си има смелостта и прозорливостта да разбере, че гарантирането на просперитета и стабилността на страната в бъдеще изисква от него да скъса с миналото?
КОЙ Е СИ?
За богатия свят, който изпитва затруднения заради дългови и политически кризи, колебанията на Китай може да изглеждат неуместни. Подновените през 1992 г. икономически реформи на Дън Сяопин доведоха до две десетилетия на изключителен растеж. В последните десет години от управлението на настоящия лидер Ху Цзинтао икономиката нарасна четворно в доларово измерение. Нова, макар и зачатъчна, мрежа за социална сигурност предоставя някакъв вид здравно осигуряване на 95 процента от всички китайци в сравнение със само 15 на сто през 2000 г. В целия свят Китай е възприеман като втората страна по статут и влияние, като само Америка е преди него.
До неотдавна китайците толкова бързо забогатяваха, че повечето от тях имаха много по-добри неща, от които да се интересуват, а не да следят как са управлявани. Днес обаче Китай е изправен пред редица заплахи, за които официален вестник писа, че са „сключени като челюст на куче“. Бедните се гневят на неравенството, корупцията, разрушаването на околната среда и заграбването на земи от служители. Средната класа се тревожи от заразената храна, а мнозина защитават спестяванията си, като изпращат парите си в чужбина и подават документи за чужди паспорти. Богатите и влиятелните се боричкат за огромното икономическо богатство. Учени, участвали в правителствена конференция неотдавна, резюмираха сполучливо положението: Китай е „нестабилен сред масите, обезсърчен в средните слоеве и извън контрол на върха“.
Някога партията можеше да задуши недоволството. Обикновените хора днес обаче протестират открито. Те пишат книги на забранени преди теми и коментират всичко в реално време в бликащите от живот нови социални медии. Оплаквания, които някога щяха да останат на местно ниво, сега са обсъждани в цялата страна. Ако лидерите на Китай не успеят да се справят с недоволството, това ще създаде верижна реакция, която ще причини социални вълнения или бурна революция, предупреди в таен доклад високопоставен икономист.
Не е задължително обаче да мислите, че Китай е на ръба на революция, за да разберете, че страната трябва да използва следващото десетилетие, за да се промени. Отиващият си премиер Вън Цзябао не веднъж определи развитието на Китай като „небалансирано, некоординирано и неустойчиво“. Главното теоретично списание на партията – „Цюши“, призова миналата седмица правителството да „даде тласък на преструктурирането на политическата система“.
Си се представя като човек от народа, а партията продължава да твърди, че представлява масите, но това не е меритокрацията, за която твърдят някои западни наблюдатели. Хората без връзки често са заклещени в дъното на купчината. Отдавна изгубила идеологическа легитимност и с изтощавана от бавния растеж икономическа легитимност, партията се нуждае да спечели отново лоялността на китайските граждани.
ДА ПОЕМЕ ДЪЛБОКО ДЪХ
Като начало Си може да даде малко повече власт на китайския народ. Селските земи, които сега са колективна собственост, трябва да бъдат приватизирани и дадени на селяните. Съдебната система трябва да дава на хората отговор на техните оплаквания. Системата на регистриране на домакинства – хуку – трябва поетапно да бъде отменена, за да получат семействата от селски имигранти достъп до добре финансирано здравеопазване и образование в градовете. В същото време Си трябва да започне да разхлабва хватката на партията. Грижливо гледаните китайски държавни банки трябва да бъдат изложени на суровостта на конкуренцията. Финансовите пазари трябва да реагират на икономическите сигнали, а не на официалния контрол. Свободният печат би бил важен партньор в борбата срещу корупцията.
Подобен път би бил прекален за онези от китайската левица, които гледат презрително към Запада и подкрепят правото, дори задължението, на Комунистическата партия да държи монопол върху властта. Мнозина в либералната десница дори, които призовават за промяна, не биха размишлявали върху нещо повече от еднопартийно доминиране в сингапурски стил. Но Си трябва да отиде още по-далеч. За да възстанови вярата на гражданите си в управлението, той трябва да се осмели да навлезе дълбоко в политическата реформа.
Това може да звучи неправдоподобно, но през 80-те години на 20 век не кой да е, а Дън говори как Китай ще има пряко избирано централно ръководство след 2050 г. – а той не може да си е представял трансформацията, която страната му може да преживее. Предшественикът на Вън – Чжу Жунцзи каза, че избори трябва да има и по-високите нива – „колкото по-бързо, толкова по-добре“. Макар че партията затрудни политическите промени, като ограничи изграждането на гражданско общество, онези, които смятат това за невъзможно, трябва да погледнат към Тайван – страната премина през нещо подобно, макар и при антикомунистическата Националистическа партия Гоминдан .
Най-накрая, както се надява това списание, политическата реформа ще направи партията отговорна пред правосъдието, а най-яркият й израз би бил освобождаването на политически затворници. Изискванията за партийно членство ще отпаднат за официалните постове, а партийните комитети в министерствата ще бъдат забранени. Правомощията на отдела за пропаганда да налага цензура ще бъдат ограничени, а централната военна комисия, която задължава Народоосвободителна армия да защитава не просто страната, а партията, ще бъде премахната.
Си несъмнено ще се стресне от това. Дори да е така, един широко скроен човек би бил смел. Независими кандидати трябва да бъдат насърчавани да искат да участват в народните конгреси – местните парламенти, които действат на всички нива на управление, и трябва да имат свободата да запознаят гласоподавателите с позициите си.
Трябва да бъде създаден график за пряко избиране на правителствени лидери, като се започне със селските кметства и районните съвети в градовете. На тези експерименти трябва да се даде период от пет години, за да се утвърдят, преди преките избори да обхванат областите в селските райони, след това префектурите и по-късно провинциите, и накрая да се стигне до избори със състезателно начало за национални лидери.
Китайската комунистическа партия има силна история за разказване. Въпреки многото си грешки тя създаде богатство и надежда, каквито по-старото поколение не би могло да си представи. Смели реформи ще предизвикат рязко увеличаване на благосклонността на обикновените китайци към партията.
Си идва във важен момент за Китай, когато хардлайнери продължават да отричат нуждата от политическа промяна и твърдят, че държавата може да потуши недоволството със сила. За всички останали изборът на Си ще е от голямо значение. Светът трябва да се страхува повече от слаб, нестабилен Китай, отколкото от силен Китай.
БТА