Животът в един лондонски „клоуз”

Жега е в Лондон. Температурите са около 30 градуса, а това тук е много, защото е влажно.
Живея в Close, т.е. сляпа уличка с малко площадче, около което са наредени съседските ни къщи по няколко „на калкан” (т.е. слепени).
Заселих се тук преди 6 години. Хареса ми, защото е спокойно, наоколо има много паркове.
Като имам време се забавлявам с обитателите на клоуза. По принцип много не си общуваме, така повелява нормалното поведение, но то си е и до хората. В началото много настойчиво се опитвах да се сближа с всеки, но повечето ми се усмихваха вежливо и говореха предимно за времето, с което отношенията ни се изчерпваха. Реших да не се натрапвам.
Днес е неделя. Повечето обитатели са тук.
Чернокожата ми съседка отляво вече два пъти до обяд ходи на шопинг. Връща се видимо доволна с големи торби. Иначе е много тиха и кротка женица (за разлика от повечето чисти англичани). Понякога не мога да я видя или чуя цял месец. Но днес е в стихията си. Дори по едно време изпра и започна да простира.
Не издържах и излязох да си побъбря с нея (толкова рядко я виждам). Похвалих я, че си е оправила градината. Докато съм ходил на работа миналата седмица тя изцяло е сменила тревата.
Не мога да кажа същото за моята градина, защото един дървен панел от оградата ми е паднал (събориха го и го счупиха силните пролетни гейлове – местните буреносни ветрове) и откъм съседката зее огромна квадратна дупка. Още не съм го оправил поради простата причина, че в магазините вече не карат такива дървени панели, защото ги правят с материали от бразилските тропически гори, а в момента се води кампания за спасяването на това богатство.
Готов съм да страдам заради екологията. Ще почакам още малко. Може пък Тони Блеър, на сбогуване, да е сключил договор за внос на дървесина от Либия?! Истината всъщност е, че трябва да потърся алтернативно решение.
Както обикновено съседката не е особено словоохотлива и не научих нищо ново, защото тя пак предпочете да си говорим за времето. Жега е.
През това време съседката отдясно, която е литовка, е проснала младото си тяло по бански в нейния двор и се пече. Приятелят й го няма, отбръмча рано сутринта с мотора – явно е отишъл да изчука някой паунд на частно (той е строител). Иначе двамата са симпатяги, нищо че отвреме-навреме (главно в събота вечер) събират други литовци и след див вой до късно през нощта гостите се разотиват. Ако могат.
Литовците са тук отскоро. Преди това за шест месеца живя майката на малкия Майкъл, който видимо вършеше много бели, защото непрекъснато го хокаха. Когато успееше да се измъкне от погледа на майката си Майкъл се опитваше да пробие дупка в делящата ни ограда. Тъкмо успя и трябваше да се изнасят с майка му.
Преди Майкъл, пак за 6 месеца, пребиваваха неустановен брой украинци. Те пък въртяха едно и също парче почти цяла нощ (някакъв хит на тяхна певачка, докарваше го малко на украинска чалга) и си танцуваха кротко.
Преди украинците заварих истинската собственичка на къщата – ирландката Кери. Много любопитно създание. Е, тя вече ставаше за комшия. Щом ме мернеше на двора веднага и тя си намираше някаква работа и с големи подробности ме информираше кои са и какво правят останалите съседи от клоуза, като не пропускаше да ме разпита за моята личност – нали трябва пък да информира останалите за мен.
Тя обаче внезапно реши да се махне, след като се спречка със съседката си отдясно (срамота – не й знам името) – всъщност последната къща от моя калкан, състоящ се от четири къщи.
Тази съседка е типична англичанка, разведена от близо пет години, със син, който порасна пред очите ми за тези 6 години с около метър. Не съм я виждал да ходи на работа. Ако не навиква сина си, на висок глас издирва кучката си Луси.
Ирландката се махна, когато при крайната съседка дойде да живее сестра й с мъжа си, които започнаха работа в местната кръчма. Имаше бурни вечери. По ирония на съдбата само седмица след като Кери си отиде, дойката кръчмари също се изпари, толкова внезапно, колкото се бе появила.
На съседния калкан има 5 адреса.
Едно тихо азиатско семейство с неясен произход, наследило от предишните обитатели англичани разкошна малка градинка с рози отпред. С това се изчерпва информацията ми за това семейство.
До тях живее една японка с малко дете. Преди две години мъжът й го отведоха една вечер с белезници за „домашно насилие”. Още Кери ми разправяше поверително, че той имал „афера”, както казват на местния език, с друга жена. Явно нещата онази вечер са загрубели.
Японката работи в Ситито, кара джип „Тойота” и понякога се усмихва.
Мъжът й го срещнах скоро в магазин с „другата”. Той идва понякога в събота и неделя. Съседи на японката са членовете на другото чернокожо семейство в клоуза. Нямам представа какво работят, но имат четири коли (включително микробус) и демонстрират добър начин на живот. Всяка неделя виждам децата им облечени в кимона да отиват на тренировки по карате.
Следващият съсед е баба Нора с неустановена възраст. Предполага обаче, че се е родила някъде около Балканската война. Голям образ. Много харесва моята щерка и дори успяват да си общуват, въпреки 90-годишната им разлика. Наскоро при нея дойдоха да живеят синът й и жена му.
Баба Нора идва вкъщи на чай. Тя е единственият ни съсед, с който „си ходим на гости”. Жена ми й върна веднъж визитите. Макар и да е на преклонна възраст, тя е много жива и редовно ходи да играе бинго. Идва едно автобусче от общината, предназначено за разкарване на стари хора, взема я, а вечер отново я докарва на адрес.
В края на тази редица от слепени къщи, почти на по-главната улица, живее двойката с „Мерцедес”-а, както сме ги обозначили с жена ми. Приятни, кротки хора.
Синът им обаче здраво пуши „трева”. Използва всяко отсъствие на родителите, за да събере верни другарчета. Е, младост. Иначе се старае, като редовно мие и лъска „Мерцедес”-а.
Накрая, вляво от нашия калкан, остана съседа Крис. Готин, длъгнест англичанин, който, доколкото знам, замени по-престижна професия, за да стане шофьор на Black Cab – прочутите черни таксита.
Веднага бързам да поясня, че тази професия в Лондон също е престижна и не на последно място много доходоносна. Освен това, за да станеш шофьор на черно такси не е никак лесно. За това са необходими поне 3 години, държат се много изпити, тестове и е нещо като почти да завършиш висше образование. Преди време в България даваха много хубав документален филм по въпроса.
С Крис имах интересно преживяване още преди да се запознаем официално.
В един дъждовен ден дойде пратка за него – голям хладилник. Нито той, нито съпругата му обаче си бяха вкъщи. Шофьорът на пратката почука на околните врати, но само аз му отворих. Той се завайка, че трябва да остави пратката, пък няма никой на адреса и ме помоли да я приема и да му разпиша документите. Влязох му в положението. Преди обаче да си тръгне го помолих да ми помогне да подслоним „голямото чудовище” в гаража на Крис, чиято врата ми се видя леко открехната. Малко трудно, но настанихме хладилника там.
По някое време Крис се прибра, но подгизна под дъжда, докато се опитваше да си отвори вратата, защото му заяде бравата. Изтичах да му съобщя добрата новина, че съм приел хладилника му и проведохме следния разговор:
– Докараха ви хладилника!
– А, така ли? А къде е?
– В гаража.
– ???
– Във вашия гараж – посочих с пръст.
– Това не е моя гараж.
– ???
– Този гараж е на съседа от главната улица.
– Ужасно съжалявам – казах, но когато опитах да отваря вратата на гаража не се получи. Явно това бе „Денят, в който вратите се повреждат”.
– Благодаря, все пак – каза видимо развеселен Крис и ми поиска някакви инструменти „за да се разправи” с входната му врата. Прибра си хладилника на следващия ден, когато видя другия съсед.
Та така минава времето в един лондонски клоуз. А е жега. Чак мирише на буря.