„Цицките навън“ в Гърция или прощаване с лятото
Така говорят гърците, знаещи български, когато искат да изгонят някого. Всъщност означава – „всичките навън”
От няколко години насам пътувам в Гърция за по няколко дни и все по време на размирици. Така определи мой роднина случващото се там. Пътувам в началото или съвсем в края на сезона. Изумително е – времето е прекрасно, не е толкова горещо, по плажовете и в заведенията няма народ.
Тази година тръгнах в края на септември към Никити, Ситония, Халкидики. Тръгнах сам, с колата си. Така се случи – човекът, с който имахме ваучер за хотел Lily-Ann Beach не можа да дойде. Деветдесет евро за пет дни изгоряха. В тази сума са включени спането, закуската и вечерята.
Напълних резервоара на колата София и тръгнах със свито сърце. Знаците в Гърция са като у нас. Не са поставени много логично и трябва непрекъснато да следиш картата, за да се ориентираш. А като си сам е по-трудно при разчитането на гръцкия текст по табелите. Трябва да спираш и се губи време.
До границата нямах проблеми, но малко след това, разбира се, сбърках. На едно малко кръгово, след като изтърпях бибипкането на намиращите се в него коли, че аз съм с предимство (тази простотия я има и у нас) завих в грешната посока, а не за Серес. Спрях да се консултирам с един грък, който късаше листа от едно дърво.
След петнайсет минути яки ръкомахания и ужас в очите ми, че нищо не улавям от гръцкия, се разбра, че Александър дълги години е работил в Тбилиси и знае руски. Упъти ме със съскащ акцент перфектно, докато ми се оплакваше от живота в Гърция, в Грузия бил печелил по-добре, и продължи да си къса листата за зайци, както гордо ме открехна по въпроса за своята дейност.
През цялото си пътуване до Никити, следвайки табелите за Тесалоники и Халкидики внимавах много как карам. Нищо, че стачката на гръцките полицаи бе в разгара си, все някой бе останал на пътя и можеше да ме глоби. Чувал съм за страшни неща по техните пътища. Сваляне на табели, солени глоби от порядъка на 500 евро и т.н. Реших да не рискувам и да спазвам и без това обърканите им знаци. Объркани, защото караш с 90 км ч и изведнъж за 300 метра става 60, после пак за 300 става 90 и след това отново 60 – пак за същото разстояние.
Следвайки пътя за Халкидики по табелите и слушайки гръцко радио в колата(в интерес на истината търсех през цялото време някаква станция с музика, но уви – навсякъде беше говор), без да се усетя изведнъж изгубих табелата с надпис Халкидики. Появи се Неа Мудания и спрях да попитам по телефона моите приятели дали не съм сбъркал. Те вече ме чакаха, но не на Никити, а на Калитеа, Касандра.
Трябваше да пропусна отклонението за Нео Мармарис и да продължа още около 100 километра, за да отида при тях на плажа. Съгласих се, защото вече бях информиран, че „Калитеа“, в превод означава „красива гледка“. Kурортът датира от 1922, основан от бежанци от Мала Азия.
В Калитеа живеят около 450 жители и е най-космополитното място в Касандра и една от забележителностите му е светилището на Дионисий и Нимфите, от който на дневна светлина са извадени каменно стълбище, издълбано в скала и пещера под него. Е, не я видях, завих към Ханиоти и стъпих на плажа, който бе претъпкан за моите разбирания на див къмпингар.
Извадих приятелите от водата, след леки протести и отидохме да ядем суфлаки, цацики и сафрид на грил с много лук. Пихме по една „Маламатина” – традиционно бяло вино от Гърция. Има уникален аромат и вкус от добавянето на малко количество борова смола към виното. НЯКОИ ТВЪРДЯТ, ЧЕ МИРИШЕ НА МУХЪЛ, НО ТЕ НЕ РАЗБИРАТ.
И обратно към Никити. Всъщност хотелът се оказа, че не е в Никити, а на около 10 километра от него – между Никити и Нео Мармарас. Приятно малко хотелче. На рецепцията работеше Тони от Македония, но не гръцката, а тази от БЮРМ. Женен за гъркиня от Никити, но по заповед на жена му ще се изнасят в Скопие.
На Никити вече нямало живот с тези данъци. Той малко ми се обиди като го попитах какво ще прави в тъпото Скопие, което на нищо не прилича и ще зареже прекрасната гледка на Егейско море, която се откриваше пред погледа ми, за мръсната столица на БЮРМ.
Търпеливо ми обясни, че заплатата му миналата година е била 1 200 евро, но му е намалена на 700 заради кризата. И му е непосилно да покрива данъците по къщата на жена му, която не работи. Данъците за къща с голям двор годишно са около 2 000 евро. Четири евро на квадратен метър е ако не си на морето, а осем – когато двора ти е на брега.
Настаних се в стаята и веднага отидох на брега. Никой не се печеше топлес на плажа, но за сметка на това барманът (грузинец) показваше на всички гости октопод изваден току що от водата. Така е – в Гърция всички бяха навън: стачкуващите, плажуващите и морските им деликатеси.
„Цицките навън“, го видях на другия ден на плажа. На малката и камениста ивица от камъчета, по която тук там
имаше пясък се бяха пльоснали група руснаци – три девойки и двама мъже. Жените бяха по монокини и люпеха семки. Всички пиеха червено вино от пластмасова туба. Тяхното пребиваване там бе много драматично.
Доколкото разбрах не са пиели само половин час през денонощието, в момента когато са се къпали в морето. Останалите им съседи по стая бяха пропищели от тях, защото непрекъснато се наливали, говорели на висок глас и хвърляли фасовете където им падне. Не ми направиха особено впечатление, с изключение на татуировката на единия, която беше някакво лошо изпълнение на фигура на жена от 80-те години.
А другият руснак не се разделяше с чантата си, приличаща на тенис ракета, шапката и черните очила. Всъщност, когато се къпеше махаше само чантата. В този ден не им обърнах никакво внимание, защото ми се сториха тежки простаци.
През деня обикновено се местихме в търсенето на хубави плажове и аз, като най-несклонен да се местя, се съгласих да се разходя из Никити. От снимките и текстовете, които бях гледал в Интернет, бях останал с впечатление, че това е едно райско старо място.
От древни времена са съществували селища в района на Никити. Вероятно най-значимият от тях бил градът Галипсос, малко на юг от днешния Никити. Градът за кратко време преминал от Персийско господство към Атина и след това през 432 г. пр. н.е. се присъединил към Oлинтос. След 6 век градът видимо бил разрушен и не бил възстановен до около 13-ти век. Сто години по-късно Никити бил създаден и успял да оцелее през времето на османското владичество и до ден днешен.
В най-големия пек, нищо, че беше края на септември, си направихме разходка из старата част, едно историческо селище, където местните жители все още живеят. Никити е и пчеларски център вече за повече от 600 години и е един от най-големите производители на мед в Европа.
Пихме по едно кафе на плажа, къде ни обслужи румънка, която ни взе за сърби и като разбра, че сме българи ни покани да посетим родния й град Поградец на Охридското езеро.
В центъра на селото се намира голямата църква на Свети Никита. Църквата е създадена през 1867 г. и селото е построено около нея. Навсякъде беше празно. Нямаше много туристи. Електрическите стълбове стояха някак си архаично, окичени като коледна елха с жици.
Отидохме до един „артистичен“ магазин, да го разгледаме, но с изненада установихме, че се отваря след 19 часа. Всъщност трябваше да съобразим, че в Гърция много от магазините се отварят по това време. Същото нещо ми се случи и на другия ден, когато търсех цигари по обяд в Атина комплекс. Оказа се, че трябва да отида привечер.
В изучаването на Никити решихме, че трябва да включим и рибената чорба и затова си избрахме една типично гръцка кръчмичка със бежови маси, сини столове, карирани, хартиени покривки и морски интериор по стените. Тук трябва да добавя, че към украсата винаги има някакъв портрет на древна баба, облечена в дрехи от шаяк. Вероятно прародител на собствениците на заведението. Тя присъства в повечето традиционни кръчми в Гърция. В случая обаче бе една морска сирена.
Рибената супа беше отвратителна, сервитьорът пиян и за да си оправя вкуса изядох и една пилешка. Пребиваването ми премина все в такива преходи – в търсене на нещо интересно.
На другия ден отидохме до Неос Мармарас. Това е може би най-популярният курорт на Ситония. Намира се на около 110 км от Солун. Има дълги и чисти плажове и активен нощен живот. От него не видяхме нищо, тъй като бяхме в съвсем в края на сезона. Успяхме само да се почерпим в една кръчмичка, около която плаваше много риба.
В Гърция навсякъде има риба, която можеш да си хванеш дори с ръце. В такава се превърнах и аз по-късно в хотела, когато реших да си допия с плумари на бара при грузинеца от руски произход, живеещ в Неос Мармарис. Той беше в компанията на две рускини и руснака с тенисовата чантичка, шапката и черните очила, който като ме видя, че сядам при тях избяга. Едната от рускините – Наталия, виждайки, че гледам учудено ми каза – „Остави го, той е гей!“.
Това, според мен, беше колкото да ме вкарат в компанията на денонощно пиещите, които в този момент гледаха и едно много популярно политическо комедийно шоу. Гледаха го, а грузинеца Тариел им превеждаше.
Този човек беше изключителен полиглот. Знаеше освен гръцкия, разбира се, и руски, грузински, английски и дори няколко фрази на български. Лично го видях как свободно си общуваше на английски и руски с нас и съвсем без усилие превключваше на немски с две изключително скромни лесбийки от Германия.
Компанията, която населяваше скромния гръцки хотел Лили-Анн биич беше изключително разнородна и интересна. Преобладаваше обаче руската реч. По някое време в хотела се появиха и молдованци със здрав борчески вид. На колата на единия пишеше вместо номера – KUM-001. Попитах рускините какви са тези хора, но те бързо ме срязаха, че са някакви цигани. Всъщност табелата означаваше, че този човек е шеф на затвора в Молдова.
Реших да не задълбавам и проведох разговор кой откъде е. С изненада установих, че Наталия и Света са от Тамбов и освен, че е роден град на Рахманинов ги заядох с изречението „Тамбовский волк тебе товарищ“, което всъщност в Русия е нещо много пренебрежително и в България би трябвало да се преведе като – „Я си е..и майката!“. Дойде ми спонтанно, може би защото така бързо даваха оценки за околните, а и един от молдованците всеки ден си сменяше фланелката и по този начин на огромния му корем винаги имаше някакво куче.
Кой знае защо обаче моите дребни познания за Тамбов ги заинтригуваха – тук трябва да отбележа, че те бяха доста почерпени, но се държаха изключително разумно, и проведохме опознавателен разговор. Установих, че те са фризьорки в Москва и работят, освен, че имат собствен салон в центъра за останалите руснаци, които пък са филмови дейци. Имали собствено студио за филми и реклама.
Те ти, булка, Спасов ден. Външният вид им бе ужасен. Приличаха на затворници, прясно пуснати на свобода. Наталия и Света бяха много приказливи, особено в частта – какво става в Русия и защо избраха пак Путин. Останах с впечатление, че изобщо не им харесва в момента ситуацията в родината им и че „императорът“ им е омръзнал до смърт.
Тази котка присъстваше неизменно по всяко време в барчето на плажа. Присъстваше и тази вечер. Кръстих я Еврипидис, но се оказа, че се казва Багира.
Пихме много с рускините и Тариел, докато не стана време да се разделим с бармана. Трябваше да се прибира при гръцката си съпруга. Аз останах сам, за да им правя компания. Те си тръгваха в 04.00 ч. за Москва. И ако ме питате мен дали се напихме -не. Жилава работа, с една интересна подробност, че Света накрая ме подстрига с ножичка за нокти и им звъннаха да тръгват.
На другия ден се събудих с ужас, че в главата изглеждам като сламена колиба, но не бях прав. Бях подстриган перфектно. Прибавих към колекцията си пиене с рускини и фризьор и се изкъпах в морето. Невероятно е – все едно не бях се черпил цяла нощ. Животът продължаваше с посещение на плажовете на Неос Мармарас.
Това ни беше и последният ден в Лили-Анн биич. Управата реши, след кратко проучване, че не им е изгодно да го стопанисват и през октомври и ни преместиха в „Athena Pallas Village“.
Огромен, добре подреден комплекс, с три басейна, който за първи път от създаването щял да бъде затворен след октомври месец. Досега работел целогодишно, но нямало туристи. Криза – това беше обяснението за всичко, което се случваше в Гърция. Нямаше никакво значение дали ти е запушена мивката в стаята(моята беше) или за вечеря няма рицина.
Тук му е мястото да спомена, че на бара в Лили-Анн биич освен Тариел работеше и един грък, който също беше в криза. Поръчах си мохито и изпълнението беше потресаващо – компот. А Тариел дори отиваше в градината и откъсваше мента. Но Тариел не е грък.
Последната вечер на нашето пребиваване беше посветена на всичко гръцко. Заминаващите и пристигащите бяха наградени от управата с много храна, танци и музика. Докато траеше програмата и си похапвахме сладко(освен морето и храната им беше хубава) имах усещането, а и други се съгласиха с мен, че нещо много на ръченица отива това сиртаки, дето го гледахме.
Танцьорът и танцьорката увличаха непрекъснато гостите в програмата, че накрая дори и готвачите и сервитьорите танцуваха с всички. Когато съобщиха имената на „артистите“ разбрах защо отиваха непрекъснато нещата към ръченица. Те се казваха Сашо и Павлина и бяха от България. За разлика от певеца, който бе грък и пя фалшиво през цялото време. Той благодари на публиката след аплодисментите с чисто гръцкото: „Тенкю вери мъц“. Оставаше само да каже и „цицките навън“ и нещата щяха да си дойдат на мястото.
Тръгнахме си „с още по-прекрасни спомени“ – текст, който неясно защо бе написан под зловеща черно-бяла снимка от 1936 г. на една от брошурите на хотела.
От сайта Котка с цигулка