От присъда в Хага до криза на Балканите
За оправдателната присъда на трибунала в Хага в процеса срещу хърватските генерали бе казано почти всичко, което можеше да се каже.
Присъдата предизвика експлозия от радост в Хърватия и огорчение в Сърбия, отново разгорещи националистическите страсти, доведе до охлаждане на отношенията между Белград и Загреб и дестабилизира отношенията в Западните Балкани.
Причината, поради която това решение, което раздели и съдебния съвет, има такива последици, се крие в мнението от двете страни на сръбско-хърватската граница, че с нея е дадена окончателна присъда за причините и отговорността за гражданската война в Югославия.
За Хърватия тя е окончателно потвърждение на тезата за „отечествената война“, т.е. освободителния характер на войната, която тя води през деветдесетте години.
В Сърбия, където се вярва, че повод за войната бе сепаратизмът на западните републики, който разби общата държава, присъдата бе дочакана като окончателно потвърждение, че Хагският трибунал е инструмент на антисръбската политика на силите, които разбиха Югославия.
От този ъгъл последиците на тази присъда надскачат отношенията между Сърбия и Хърватия и имат пряко влияние върху отношенията в Западните Балкани, окуражават сепаратизма и отдалечават Сърбия и другите страни от региона от Европейския съюз.
Тя, според това виждане, застрашава крехките отношения на трите етнически общности в Босна и Херцеговина, увеличава албанските амбиции в Косово и Македония и застрашава междунационалните отношения в Сърбия.
Събитията, които последваха в последните дни, сякаш потвърждават тези страхове, които една оправдателна присъда на Рамуш Харадинай (такава беше издадена след публикуването на анализа от Хагския трибунал по-рано днес, бел.ред.) би укрепила още повече.
Последиците биха могли да бъдат прекратяване на преговорите между Белград и Прищина и траен застой в отношенията между Сърбия и Европейския съюз, но и влошаване на общата ситуация в региона, нов подем на национализма и крах на политиката на ЕС към Западните Балкани, които още не са превъзмогнали последиците от разпадането на Югославия и десетилетието на гражданска война.
Първа жертва на такъв сценарий биха били преговорите между Белград и Прищина под егидата на ЕС. Присъдата на трибунала в Хага (за хърватските генерали Анте Готовина и Младен Маркач, бел.ред.) предизвика вълна от протести в Сърбия и още повече задълбочи и без това разклатеното доверие на сръбските партии и обществеността към ЕС.
Масло в огъня наливат и изявленията на официалните лица в Прищина, издигането на паметници на загиналите членове на така наречената Армия за освобождение на Прешево, Буяновац и Медведжа по време на конфликта през 2001 г., както и манифестациите в Македония, Косово и Албания по повод „Деня на знамето“, най-големия албански празник, с който тази година се отбелязва и стогодишнината от създаването на албанската държава.
В кипящата атмосфера пространството за преговори ще бъде съвсем стеснено и всяка възможна отстъпка на сръбската или албанската страна би се изтълкувала като „национално предателство“. Дори и ако под натиска на ЕС и САЩ преговорите продължат, на преговарящите ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, да убедят своята общественост в тяхната целесъобразност и безпристрастността на посредниците.
В еднакво неблагоприятна ситуация би се оказал и ЕС, който този сценарий би изправил пред възможно фиаско на политиката, която води в Западните Балкани през последните десет години. Още от срещите на високо равнище в Загреб и Солун неин гръбнак бе идеята, че европейската перспектива, т.е изгледите на тези страни за присъединяване към ЕС, намалява напрежението в региона и напредъкът в отношенията между Сърбия и Хърватия през последните години укрепи тази идея.
Стоплянето на отношенията между двете страни в Брюксел бе разтълкувано като потвърждение, че политиката на ЕС дава резултати не само в т.нар. Дейтънски триъгълник Сърбия, Хърватия и Босна и Херцеговина, но и отваря възможност за компромиси и преговори между Белград и Прищина, които биха повлияли на успокояването на етническото напрежение в Македония, от чиято стабилност зависи и равновесието в Южните Балкани.
Това бе и причината, поради която в някои европейски столици Париж и Лондон, например се вярваше, че Хърватия и Сърбия би трябвало да влязат в ЕС едновременно, с което биха се създали условия за нормализиране в Босна и Херцеговина, а с това ще се увеличат и изгледите за присъединяване и на нея, и на останалите страни от региона в ЕС.
Дори и когато това се оказа невъзможно заради ситуацията в Косово, останаха очакванията, че и предстоящото членство на Хърватия в ЕС би могло да бъде мотив за останалите страни да продължат процеса на евроинтеграция и да подобрят взаимните си отношения.
Присъдата в Хага (за хърватските генерали) и реакциите след нея нея опровергават този аргумент и то в момент, когато кризата в Европейския съюз увеличава „умората от разширяването“ и намалява доверието в неговата политика за Западните Балкани.
Вероятно в това би трябвало да се видят мотивите на европейската дипломация да настоява за продължаване на диалога между Белград и Прищина, независимо от факта, че първата техническа фаза не донесе окуражаващи резултати.
Решението на европейския пратеник Робърт Купър през юли миналата година да не настоява за решаването на въпроса за митническите печати, а да отложи преговорите за септември бе повод Прищина да изпрати свои специални части в Северно Косово и да предизвика сътпротивата на местните сърби, многомесечни демонстрации, барикади и стълкновения с КейФОР.
Продължаването на преговорите в условия на крайно изострени сръбско-албански отношения поради това не влива много надежди, а евентуалният неуспех би върнал и Западните Балкани, и политиката на ЕС към тях десет години назад.
И поради това сега на ход е Европейският съюз, тъй като от това какво ще направи или какво няма да направи в следващите няколко месеца ще зависи изходът от тази криза.
БТА