В десетката: „Бельото като дискурс“ или за обругаването на хуманитаристиката
Няма да коментирам евентуалната непочтеност и дори евентуалния престъпен състав, допуснати при класирането и финансирането на научните проекти от Сесия 2012 г. на Фонд „Научни изследвания” – сигурен съм, че от формална гледна точка всичко е съобразено с буквата на съответните нормативни актове.
Ако член-коресподентът на БАН и бивш шеф на Фонда, математикът Хорозов, не беше дал в интервюто си по Канал 3 (предаване „5 за 4”) на 26 ноември 2012 г. като назидателен пример за псевдонаука проект, в който не участвам, но с който съм повече от добре запознат, нямаше да пиша този текст.
Става въпрос, разбира се, за „Бельото като дискурс”. Това заглавие стана емблема на протестите срещу предполагаемите нарушения във фонда “Научни изследвания”, въпреки че проектът няма нищо общо нито със сегашната, нито с която и да е от предишните сесии на Фонда.
Това е първоначалното заглавие на проекта. Сборникът, публикуван електронно, носи малко по-различно заглавие: „Дискурсите на бельото”. Чл.-кор. на БАН Хорозов си послужи точно с този проект (защото бил “разбираем” и най-важното – “пикантен”), за да илюстрира какви псевдоучени печелят 660 000 лв. в настоящата сесия на Фонда (до края на разговора и Хорозов, и С. Диков наричаха две от авторките в сборника „специалистките по бельото” с откровено иронична отсянка), макар че повечето зрители останаха с впечатлението, че именно „Бельото като дискурс” е спечелил тази немалка за нашите мащаби сума. Ръководителят на проекта проф. д-р Георг Краев беше идентифициран от водещия Сашо Диков като „журналист”(?!?), а от Хорозов като “пишещ по сексуални въпроси” (?!?)
Електронният сборник излиза през 2010 г. и никога не е бил финансиран от Фонда „Научни изследвания”.
Става въпрос за друго.
Математици, физици, химици и други представители на „точните науки” обсъждат по същество проект в областта на семиотиката, което е върхът на непрофесионализма – въпреки че целта им е да ни убедят, че именно те са професионалистите и истинските учени. (Някакъв физик – sic! – вчера каза в очите на министъра Сергей Игнатов, че за него той не е никакъв професор: явно физикът е също така експерт в областта и на египтологията, и на историята като цяло). За да докажат тезата си, четат откъси от публикувания сборник, придружени от съответния ироничен коментар. За този тип четене народът има подходяща приказка: „четат така, както дяволът чете евангелието”.
Но това е по-малката беля.
По-голямата е, че протестиращите учени – предимно от областта на т. нар. „точни науки” – се опитват да дискредитират в очите и на българската, пък и на световната научна общност българската хуманитаристика, която е най-продаваемият български интелектуален продукт извън България. На нов глас се възпроизвежда изконното противопоставяне между природните науки и науките за човека (хуманитаристиката) – нещо, което сме гледали неведнъж, но което сега придобива уродливи измерения, тъй като става въпрос за пари. Хуманитаристиката е псевдонаука – вижте „Бельото като дискурс”! – ние представляваме истинската и фундаменталната наука. Обаче загадъчно не коментират „науката”, правеща се например в НАТФИЗ (вероятно защото атаката започна от театроведката Мирослава Кортенска, макар че напоследък почнаха да се разграничават от нея), професорската длъжност на Стефан Данаилов, който не владее правописа, и т.н.
Проследете публикаваната връзка към сборника „Дискурсите на бельото”, за да се запознаете изцяло с него, ако проявявате любопитство.
Тук публикувам два откъса от него, които са в достатъчна степен представителни за неговата същина.
*
Из послеслова на проф. Иван Касабов, дфн: “На пръв поглед проблематизирането на темата за бельото не изглежда особено сериозно занимание. Бельото е дотолкова свързано с всекидневния живот, че едва ли заслужава по-голямо внимание от цялата област на всекидневния бит и (като че ли) се включва изцяло в проблематиката на дрехата. За семиотиката обаче е от особена важност да изследва връзката на знаците, каквито са думите, с предметите, които те означават. Особено важно е да се разбере дали назованите обикновени природни предмети и битови артефакти сами по себе си не са знаци и ако и те се окажат знаци, какво (на свой ред) означават. И изобщо, необходимо е да се зададе въпросът: възможно ли е адекватно познание за значенията на думите знаци безотносително към значенията и значимостите на предметите, които думите означават, и – обратно. В интересуващия ни случай с бельото е интересно дали дрехата като предмет артефакт не е в постоянна метонимична връзка с природни обекти като тялото, а бельото – с определени части от тялото (както напр. връзката между дупе и гащи, по грубия, но лаконичен израз на народа), и дали такава връзка всъщност не се превръща в метафорична. И дали „предмети“ като човешкото тяло са наистина само природни, без да са окултурени (чрез миене, стригане, татуиране и всякакви видове етнически, социално и личностно обусловени украсявания), а предмети като дрехите имат само функционално значение (за защита от неблагоприятни природни условия), без да препращат метонимично-метафорично към тялото и без да се смята, че го до-означават. И дали т.нар. „език на тялото“ е толкова първично-естествен, колкото обикновено се смята, а пък ролята на дрехите не е нещо повече от народна носия в етнографията или публичен дрес-код в модата и етикета”.
Из статията на Рачко Попов: “Посочените данни очевидно доказват наличие на дълбок митологичен и ритуален заряд, свързан с ризата на мъртвеца в нашия случай. Веднъж, посредством тази риза душата на мъртвия трябва да полети към отвъдното царство, и втори път, с нея тя трябва да се яви пред Божия съд горе на небето. Явно ризата крие онези вълшебни качества, които са нужни, за да се измине непознатият път към един съвсем друг свят, противоположен на земния, населяван от свръхестествени божествени сили. А този друг, различен от земния, свят се обитава и от различни митични персонажи, наследени от предхристиянската епоха като орисници, самодиви и змейове (за всички тях се вярва, че „живеят накрай света, до палатите на Слънцето“). Там се намира и Господ, заедно със светците и ангелите. А има ли сред всички тях такива, които също носят вълшебни ризи? Да, това са единствено самодивите – горски красавици със златни коси, които се къпят в реките, пеят и танцуват през нощите на цялото лято. Тяхната свръхестествена сила се крие в бялата риза, с която са облечени. Песенните мотиви за овчари, които открадват ризата на самодивата, когато тя се къпе гола във вира, са многобройни. След като загуби ризата си, самодивата се превръща в обикновена девойка, омъжва се за овчаря и му ражда деца. Но след време, щом отново намери ризата си, тя я облича и, възвръщайки свръхестествената си дарба, изхвръква с ризата през комина на огнището и се завръща в своя друг свят (срв. Маринов 1981: 294-295; Георгиева 1983: 114-116). Единствената разлика, отличаваща самодивската бяла риза от човешката, е, че тя няма везба. Без везбена украса е и ризата на мъртвеца. А липсата на везба свидетелства за наличие на граница между природата и културата, между „чуждия свят на самодивата“ и „познатия, усвоен свят на човека“ (Дечева 1996: 76-77).”
От блога на Борислав Георгиев, доцент по български език, езикова прагматика, лингвистична антропология и семиотика в Нов български университет