Изборът на Франсоа Оланд като бягство от реалността
С избирането на Франсоа Оланд за президент през май французите направиха безнадежден опит да отхвърлят реалността, но тя не спира да им напомня за себе си по безмилостен начин.
Влизането на социалиста Оланд в Елисейския дворец може би бе логично за една страна, където левите идеи и социалната държава традиционно са издигнати на пиедестал, а антиамериканизмът едва ли не се смята за признак на интелигентност.
При това президентските избори се състояха в условията на задълбочаваща се икономическа криза, срещу която смятаният за прекалено активен президент консерватор Никола Саркози, „Сарко Американеца“, предприе серия от непопулярни мерки като повишаването на пенсионната възраст и един, макар и плах опит за оптимизиране на дейността на тромавата и скъпоструваща държавна машина.
В по-общ контекст Франция не бе имала президент от левицата цели 17 години – период, който при това бе белязан от безмилостно настъпление на глобализацията, довело до закриване на предприятия и износ на производства.
В тази будеща безпокойства у мнозина ситуация, белязала периода на предизборната кампания, социалистът Оланд обеща да намали извисяващата се на равнище от близо 10 процента безработица, като наеме десетки хиляди нови държавни служители и съживи националната промишленост, както и да понижи отново възрастта за пенсиониране, като при това сведе бюджетния дефицит до 0 процента от брутния вътрешен продукт (БВП) към края на своя мандат през 2017 г.
При това той предвиди тази очевидно „голяма сметка“ да бъде платена предимно от богатите – традиционно смятани за „лошите“ във Франция – като обеща да наложи данък от 75 процента за доходите над 1 милион евро, и се превърна в адвокат на икономическия растеж за сметка на необходимите, но непопулярни мерки за икономии.
Всички тези красиви обещания бяха посрещнати с одобрение от мнозина избиратели, приемащи сякаш за даденост социалната сигурност и високия стандарт на живот. Това изстреля рейтинга на Оланд високо нагоре до равнище от над 60 процента и той спечели триумфално президентските избори.
Показателно за психологическия климат във Франция е, че когато най-богатият французин Бернар Арно поиска белгийско гражданство заради важна за него инвестиция (и за да избегне новия данък „богатство“), левият вестник „Либерасион“ му посвети първата страница на своя брой от 10 септември, като го прикани: „Разкарай се, жалък богаташо!“
Седем месеца след избирането на Франсоа Оланд за президент обаче, реалността си остава все така мрачна, безработицата достигна през третото тримесечие на годината рекордното от 1999 г. равнище от 10,3 процента и Франция загуби на 19 ноември своя максимален кредитен рейтинг (AAA) според агенция Мудис.
При това потокът от лоши новини се засили с приближаването на края на годината. На 10 декември централната банка прогнозира, че втората икономика в еврозоната се е свила с 0,1 процента през последното тримесечие на годината, а националната статистическа служба съобщи, че индустриалното производство е намаляло с 0,7 процента през ноември след спад от 2,7 процента през октомври. Логично одобрението за „нормалния“ президент, посрещнат с голям ентусиазъм от избирателите само преди няколко месеца, не спира да се срива главоломно.
Рейтингът на Оланд падна до 36 процента през ноември, срещу цели 64 процента през „слънчевия“ май. Необременен от властта, лидерът на социалистите спечели президентските избори, като казваше на французите това, което те искаха да чуят. Красивите приказки обаче не могат да променят реалността, особено в икономически план, за което е необходимо да бъдат направени верните изчисления и да бъдат намерени точните формули, и тя започна да напомня за себе си по безмилостен начин.
„Една реторика срещу реалността“, обобщи агенция Ройтерс на 2 декември. Мнозина французи може и да охулиха своя най-богат сънародник за това, че се премести да живее в Белгия, за да избегне плащането на данъци. Това обаче не спря не кого да е, а „иконата“ на френското кино Жерар Депардийо, да последва примера на милиардера Арно.
Показателно за начина на мислене на новата власт, на 26 ноември Арно Монтбур, френският министър на съживяването на промишлеността – знаков пост, създаден от Оланд – обяви, че не иска повече в страната групата Арселор Митал – най-голямата металургична компания в света.
Може би най-добрият отговор на този откровен гаф дойде само ден по-късно от кмета на Лондон, консерватора Борис Джонсън. Той коментира не без присмех, че изглежда „санкюлотите“ са дошли на власт в Париж, и покани Арселор Митал в „световната столица на бизнеса“.
Американската агенция Блумбърг отбеляза на 2 декември, че „Франция вече не е секси за предприемачите, които бягат от Оланд“. „Новата данъчна система е призив от правителството за нарушаване на закона“, заявява, цитиран в материала, френският бизнесмен Франсоа дьо ла Вилардиер.
„Оланд създаде система, при която печалбите, богатството и по-голямата част от парите биват изсмуквани от държавата за финансиране на бездънните държавни финанси.“ При това бремето пада най-вече върху потенциалните двигатели на растежа – големите корпорации, новосъздадените фирми, развиващи своята дейност чрез интернет, и заможните французи.
Женевският адвокат Филип Кенел, специалист по данъчно право, казва, че броят на компаниите, които прехвърлят своята дейност извън Франция, се е удвоил тази година – резултат, който е точно обратен на така шумно прокламираното „съживяване на промишлеността“. „Пенсионерите отиват в Швейцария, а бизнесмените – в Белгия или Лондон“, посочва той.
„Франция трябва да си върне бързо икономическия разум“, отправи тревожен призив икономическият ежедневник „Ле-з-еко“ в редакционен коментар от 30 ноември. „Тя го дължи на инвеститорите, които започват да гледат странно на тази страна“, отбеляза авторитетният вестник, като подчерта, че правовата държава е едно от малкото сравнителни преимущества, които старите развити икономики запазват в световната надпревара.
„Трудни времена предстоят за г-н Оланд“, отбеляза лаконично на 4 декември британското списание „Икономист“ в своя прогноза за новата 2013 г.
БТА