Забранените пиеси или за цензурата при социализма

Тодор Живков чете реч на тържествено събрание по случай 75 години Народен театър „Иван Вазов“. Снимка: Изгубената България

Имало ли е забранени пиеси по време на социализма? Ако има, кои са те и какви са причините да бъдат спирани? Вече 23 години театралните историци у нас отбягват да отговорят на тези въпроси.

Ако обективно и честно погледнем в историята на нашата литература, ще трябва с горчивина да признаем, че между празните лавици на някои литературни жанрове най-празна като че е лавицата на драматургията.” – из „Задочни репортажи за България” на Георги Марков.

Годината е 1964 – хит е  филмът на Въло Радев „Крадецът на праскови” с Раде Маркович и Невена Коканова,  замръзва Черно море, излиза дебютният албум на Ролинг Стоунс „Routе 66”, Боян Радев печели първия си олимпийски златен медал по класическа борба, утвърден е химнът на България, провежда се  първият конкурс за естрадна музика, Рита Павоне е любимка, а „Питър, Пол и Мери” вече са вдъхновили Лили Иванова за кавъра й „Ако имах чук”, „Златният Орфей” се предава на живо по Българска телевизия и улиците опустяват, Анди Уорхол прави шаржа  със снимката на Мерилин Монро, а Горуня извършва единствения и неуспешен опит за преврат над Тодор Живков, „Ропотамо” и „Феята” вече са препълнени със софийска бохема, а по купоните се ухажват с танца „let kiss”. Българите са осем милиона и половина и имат 100 хиляди телевизионни приемници, на 9-ти февруари  в САЩ се излъчва по телевизията концерт на „Бийтълс“  – гледат го 73 милиона.

„Сега, когато се правят показни приготовления за празнуване на 20 години от 9 септември, режимът изглежда държи здраво юздите. Комунистическата партия, съюзена с комунизирания Земеделски съюз и подкрепяна от руснаците, контролира пресата и радиото, и има на свое разположение повсеместна държавна мрежа от войска, милиция, вътрешни войски и тайна полиция, и няма никакви основания да се опасява от ефективна опозиция.” Из архива на Форин офис по времето на първия британски посланик Уйлям Харпъм.


Тодор Живков не харесал пиеса

Годината е 1964-та, София – подготвя се празнуването на 20 годишнината от 9-ти септември. Краят на театралният сезон е изпълнен с вълнения. Иде Третият Национален преглед на българската драма и театър, който се провежда на всеки пет години. Автобуси от цяла България превозват възбудени театрали и мащабни декори от всички кътчета на страната, предварително избрани от районни комисии, комитети и мастити театроведи. Народен театър, като абсолютен център на „културата и просветата”, домакинства. Сред бароковия разкош на най-голямата ни сцена, в плюшената червена ложа винаги присъства Първият секретар на Република България – Тодор Живков, някога мечтал да стане актьор, но изиграл единствено ролята на Гошо Кокалчето в любителска трупа. Но тази скромна част от биографията на Първия не обяснява напълно страстта му към театъра. Знаем, че социализмът  отдава огромно значение на колективното изкуство „театър”, като най-ефективно средство за пропаганда, а и нали всичко се прави за народа. Телевизията едва прохожда, а киното, независимо от съветите на Ленин, е с по-малка производителност. Театралното изкуство е награждавано и съблюдавано от градски, районни, национални прегледи, комитети и отдели „за правдивото изобразяване на действителността в нейното революционно развитие”. Стотици чиновници, съюзи, литературни и театрални дейци, комисии, списващи театрали, будни граждани се включват в армията на съблюдатели на единствено възможния „социалистически реализъм”. Последната дума е на Тодор Живков и затова всяко потрепване от червената ложа в театъра е следено внимателно – от артистите на сцената до гардеробиерката в публиката. Игра на пинг понг съпътства всяко важно представление.

Емил Манов. Снимка: архив на Народния театър

Докато Тодор Живков от ложата вдишва въздух и отпъжда муха, стотици очи „разчитат” символиката на кратките му движения. Все пак, трябва да му признаем, че има много театралност в тези многозначителни сценки. И така – в дъното на сцената на Народен театър виси огромен портрет на Ленин, с вълнение и усърдие се играе „Грешката на Авел” – димитровградско представление,  написано от ремсиста и вече утвърден писател Емил Манов, режисирано от съвсем младия Асен Шопов.

Предлагат чудесен сюжет – старият и младият комунист спорят на фона на строително скеле, изследват се „причините, които пораждат частичните прояви на обществен кариеризъм”. Съвсем подходящо за изобразяване на съвременната социалистическа действителност. Нали затова се хвърлят толкова усилия по изграждането на изцяло нова социалистическа драматургия. Даже режисьорите избрали да поставят българска съвременна драма били поощрявани с 1000 лв. извънреден хонорар. Новата драматургия  имала за цел да сътвори и утвърди новия свят, новата социалистическа личност, новия човек. Нищо не предвещава драматичния финал. Тук сведенията са противоречиви – една част от очевидците твърдят, че Тодор Живков напуснал театъра още в средата на представлението.

Не искам да се поставям на мястото на екипа  в този момент. Други свидетели твърдят, че крайно резервиран Той изгледал до край „Грешката на Авел”, но не ръкопляскал, а видимо раздразнен напуснал ложата. Още рано сутринта, докато вестникарското мастило се размазвало по страниците, станало ясно, че театралните критици добре са разчели жестовете на Първия. Излиза тежката кохорта на критиката в „Работническо дело” и „Народна култура”, които не с меч, а с перо довършват жеста на Тодор Живков.

Разгромяват автора на 7-часово събрание

И както подобава следва обсъждане на видяното по покана на Министерство на изкуството и културата. Този път докладчици, партийци и участници в спектакъла са заключени в залата в Народен театър, а за цвят са поканени гости от китайското посолство. На финала се разгарят такива страсти, че азиатските нерви се опънали необичайно и китайците демонстративно напуснали залата.

Какво се е случвало в душната зала на 10 юни, сряда, 1964-та година, разказва стенографският протокол, изпълнен с описание на шумовата атмосфера от стенографа, като: „дълги ръкопляскания”, „възражения, шум в залата”, „оживление и смях”, „ възгласи „Браво!”, „глъчка, шумно напускане на залата”…

Асен Шопов. Снимка: архив на Народния театър

Тези спонтанни реакции в годините ще станат абсолютна рядкост в иначе обявилото се за противник на „култа към личността” общество, митологизирало се като по-свободното „априлско поколение”.

На проточилото се седем часово обсъждане авторът Емил Манов, 46-годишният ремсист, със смъртна присъда преди 9-ти септември, а след това полковник в армията, ще изкрещи нервно към атакуващите го в залата „Престанете… Аз не съм бебе!”, докато методично обявявали греховете на „Грешката на Авел” и най-вече това, че героите губели своя оптимизъм и се усещал един такъв неправомерен полъх на тъга и безперспективност в пиесата. А според присъстващия академик  Георги Караславов („Татул” и „Снаха”), основното на социалистическата съвременност, е оптимизмът. Как така героят Тони, от името на младежта, ще задава такъв объркан въпрос – „Кажете, какво ми се иска?”.

И ето ви драматургичното чудо, което се ражда тогава

– Теорията на безконфликтността

За какво иде реч? При социалистическия строй драматическият конфликт отмирал и възниквал неантагонистичен конфликт между „отличниците” и „ударниците” от една страна и „само добрите” от друга. С прости думи казано, добрите трябвало да се равняват по отличниците, а те от своя страна да ги превъзпитават, за да е още по-ведра картината на изграждащия се социализъм. Проф. Гочо Гочев се противопоставил на това с възгледа си за трудния оптимизъм на съвременността, като се опитвал да убеди другарите, че няма лошо да има конфликт. Мисля, че и Бекет, и Йонеско могат да завидят на тези формулировки. Изобщо абсурдът влече българския театър, но с обратен знак. Докато абсурдистите рисуват образа на безсмислието и отчаянието по това време, то българският социалистически реализъм се напъвал да е все по-оптимистичен и ведър. Но не това е интересното в този така сочен сюжет за малък разказ. След разгрома на пиесата, посърналите димитровградски актьори се качили на автобуса и с отчаяние и плам изпели „Вихри враждебни се вихрят над нас”. Същият ден трябвало да играят пред студенти в Софийския Университет, но изневиделица лъснал надпис: „Представлението се отлага оти артистите са болни от шап”.

След 20 дни самият Тодор Живков наминал към Димитровград и на среща с миньори и ужким на шега нарекъл режисьора Асен Шопов „брадат козел” и „суинг” (носел дънки), което си било почти присъда. Явно срещата с трудещите обаче не минава елегантно за Тодор Живков и театърът в Димитровград се затваря за 9 години. Но преди това следва единственият случай в историята на социалистическия театър, когато цял един град, днес меката на „Пайнер”, се хвърля в защита на театъра си. Целият Димитровград – гордостта на социализма,  „градът на мечтите”, построен след указ на Георги Димитров от 50 хиляди бригадири, се втурнал да пише кърваво писмо до Първия. Динамичен и съкрушаващ образ – миньори, учители, строители, инженери скрибуцали с писалки, а в местната поща, зарита от телеграми към Първия, излязла заповед: „Забранено за телеграми и писма”.

Годината е 1964 – САЩ започват активното бомбардиране на Виетнам, само преди месеци е убит Джон Кенеди, а светът едва отдъхва от Карибската криза, на косъм от Трета Световна война,  д-р Мартин Лутер Кинг получава Нобелова награда за мир, това е годината, в която баща ми забелязва майка  ми, факт е новият бански костюм – монокини, а в края на годината Че Гевара ще изнесе прочутата си реч пред ООН в защита на чернокожите в Америка и Южна Африка,  раждат се Моника Белучи и Елена Йончева, Киану Рийвс и Георги Христов, започва телевизионният театър и се снима първият български телевизионен филм „Русият и гугутката”, курортите Златни пясъци и Слънчев бряг вече са построени, а първият британски посланик по това време Уйлям Харпъм описва България като „малка селска страна, населвана от потомците на раса, която е била бедна, лошо управлявана и без приятели през своята история.” Създава се гъста театрална и кино мрежа в страната, от две години съществува първата рок група „Бъндараците”, а „Бийтълс” са посрещнати в Австралия от 300 хиляди фенове.

Какво последвало за творците от димитровградския театър? Асен Шопов обръснал брадата си, за да бъде допуснат на разговор с Тодор Живков, който пък му позволил все пак да работи, но в Хасково. Само след няколко години режисьорът ще претърпи още няколко намеси  и забрани от съблюдаващите за жизнената правда театрали и партийци. Емил Манов се насочва към детско-юношеска литература и фантастика, а през 1967-ма за една година става подпредседател на Съюза на писателите. Заглавието „Грешката на Авел” излиза за втори път на бял свят чак през 1982 г. на некролога на автора й. Директорът на димитровградския театър Иван Русев е уволнен, но след съдействие и настояване от артистичните и партийните среди го възстановяват в хасковския театър. Ако се питате дали тази пиеса е дисидентска, веднага ще Ви отговоря, че тя не е, нито е искала да бъде, нито някой от участващите в нея е имал изобщо такива намерения. Самият автор е убеден комунист и цялата тази саморазправа с пиесата му идва съвсем изневиделица.

45-годишната история на театъра по време на социализма е изпъстрен с мътни сюжети на игри между управляващи и подчинени, в които се преплитат няколко общи детайли. В тях винаги присъства сянката на Тодор Живков, неговият вкус и разбиране за театър и пропаганда. Ако не присъства  пряко любителят на театъра, банкетният ас, то усърдието на чиновниците, злоупотребата с власт и влияние от страна на критиците и вътрешните интриги са другите убийствени предпоставки за бързата смърт на част от пиесите. Имало ли е забранени пиеси по време на социализма? Ако има, кои са те и какви са причините да бъдат спирани? Това са въпроси, на които вече 23 години театралните историци у нас отбягват да отговорят?  Вероятно, защото някои от жертвите и палачите все още са между живите или защото може и да е имало забранени пиеси, но е нямало истински забранени автори, а това е  в основата и на една от най-страшните манипулации на управлението на Тодор Живков – изкусният баланс между цензура и поощрение. В по-голямата си част авторите на т.нар. забранени пиеси успяват да реализират десетки други свои театрални произведения, да получат постове и допълнителни облаги, което ги обричат на зависимост.


Георги Марков и спряната му пиеса „Комунисти“

Вероятно единствен в категорията забранен автор попада Георги Марков,

Георги Марков. Снимка: ахрив на Сатиричния театър

емигрирал при „лошите” след спирането на няколко негови пиеси. Първата проява на цензуриране на негова пиеса е през 1967-ма. „Да се провреш под дъгата” с режисьор Асен Шопов в Театъра на Българската Армия е спряно след 13 представления.  Цял един генерал напуска демонстративно залата, като използва сценична пауза и изкрещява в залата пред слисаната публика „Това повече не може да се търпи!”. Пиесата е обвинена в песимизъм. Уволнени са пет човека, между тях и Наум Шопов, който със съпругата си, е „заточен“ две години  в Бургас.

Злополучна е и съдбата на другата пиеса от Георги Марков, която Асен Шопов репетира по същото време – „Комунисти”. Неговата театрална съдба е абсолютен образец за умението на Тодор Живков изкусно да подхлъзва творците, даже и тези, на които симпатизира. Не е тайна, че Георги Марков се е радвал на охолен живот и особено внимание от страна на Първия. Не е и случайно, че Той го въвлича в сюжет, напомнящ история от близкото съветско минало с главни персонажи Булгаков и Сталин. През 1968-ма, когато чешките събития объркват и паникьосват целия Източен блок, Георги Марков написва две пиеси „Аз бях Той” и специално поръчаната от партията пиеса „Комунисти”. Кое е необичайното? За по-пълноценна работа Георги Марков е допуснат до архивите на ДС, за да на пише подходяща пиеса в чест на 9-ти септември. Не знаем на какво е попаднал, но написва пиеса, която се оказва неподходяща и неудобна, а може би съвсем удобна за намеренията на Тодор Живков в този момент. След няколко заседания на репертоарната комисия я спират като вредна. Примката около врата на Марков се затяга. Подобно подхлъзване от властта получава и Михаил Афанасиевич като му се подшушва, че Сталин ще се зарадва, ако той напише пиеса за него. Булгаков добросъвестно се заравя в архивите и написва нещо си по историята за някаква стачка някъде из Кавказ с участието на Сталин. Праща пиесата, „където трябва” и с цялата трупа на МХАТ тръгват на почивка. По пътя пристига телеграма, че пиесата е спряна, а Сталин е дълбоко възмутен. От стрес Булгаков отключва наследствено заболяване. В деня на смъртта му загадъчен глас, силно напомнящ този на Сталин, попитал съпругата му по телефона: „Вярно ли е, че Булгаков почина?”. Георги Марков се хваща на капана с досиетата и пиесата „Комунист”, но именно тя е произведението, което, казват, вбесява Тодор Живков.  Ден, след като се забранява още на вътрешно въртене неговата пиеса „Аз бях Той” и кипи скандалът с „Комунист”, Георги Марков напуска България, за да не се върне никога. По-нататък историята е позната.

(следва)

От блога на Гергана Пирозова

Със съкращения текстът е публикуван и в сп. L`Europeo

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.