Милост за лудите

Специално за e-vestnik

Мадлен Чолакова

Светът онемя в петък, 14 декември. Когато направят филм за този мрачен ден, бясно движещият се живот на малката ни планета ще спре, лицата ще се размажат, звуковете ще се изкривят, ще изчезнат и ще стане непоносимо тихо. И страшно.

На 14 декември в едно първоначално училище с детска градина в щата Кънектикът в Съединените щати, двадесет 6-годишни деца и шест от техните учителки бяха разстреляни с почти картечни изстрели и в упор от 20-годишно психично болно дете. Смята се, че младежът най-напред е застрелял майка си.

Случи се в Америка. Можеше да е навсякъде другаде. Преди година се случи в Норвегия. Има статистика за подобен ужас на много места. Навсякъде по света. У нас, в България, 16-годишни момичета убиха зверски съученичка.

На мястото на трагедията се изсипаха тонове журналисти и по света потече медиийният диалог за как, какво, кой, кога и най-вече – защо? Какво стана, кой е виновен? Защо най-често в Америка – 70 стрелби само в училищата на страната от 94-та насам, само тази година са 4. Защо най-често стрелците са под 30 години и като правило с психични отклонения?

Защо, ако си на 18 в Америка можеш лесно да си купиш картечница, но не можеш да си купиш бира. Защо продължават да умират невинни хора, застреляни на публични места – в университетите, училищата, кината, моловете, храмовете – сега дори в детска градина? Защо? И какво да се направи? Да си забранят ли американците правото да притежават оръжие – защитено от Конституцията и даващо правото на гражданите да се въоръжат и срещу държавата, ако във власта се появи луд? Или само да се ограничи купуването му, да се увеличи контролът?

Или обратно – да се разреши и окуражи притежаването му, за да се защитят внезапно нападнатите в магазина, на улицата или в парка? Политиците мълчат, докато не отмине бурята, а и всеизвестно е могъщото лоби на NRA – Националната агенция за оръжие, в Капитолия. Как и колко да се контролира, какъв вид и за какви нужди оръжие и от кого да се купува? Президентът Барак Обама, просълзен и затрогващ, обеща промяна, но така и не уточни каква, нито кога.

Другото ниво на обществен дебат след кризата в Нютаун е здравето. Това на мозъка и психиката. Кой и колко е болен, кой не е диагностиран, кой не е опасен за себе си или за околните и не подлежи на изолация. Кой, кога и от кои заболявания на психиката ще се окаже внезапно с пръст на спусъка? Кой и кога с някое леко отклоняващо се от нормите разстройство ще стане опасен? Кои отклонения от нормата ще се превърнат в опасен за обществото рецидив? Какво ще опъне и скъса жицата в съзнанието и какво и кога от безопсен ще го превърне в убиец. В трагичен Джокер. Убиващ сякаш на игра.

Повечето лекари, непрестанно канени в телевизионните и радиодискусии по темата, нямат еднозначни и точни отговори. Освен очевидния факт, че психичното здраве е занемарено и че обществото прави малко или нищо за увеличаващите се с бясно темпо пациенти на психоотделенията. Оплакванията на лекари и специалисти са предимно от липса на превантивна система за лечение и диагностика на психично болните и така е не само в Америка.

Повдига се и въпросът за слабата възможност, с много малки изключения, да се осъществяват стойностни предвиждания за евентуална промяна на поведението в посока насилие, а и такива едва ли са възможни в рамките само на един годишен преглед. Дори и ако са видели ясни знаци за такива рискове, в повечето случаи лекарите предпочитат да замълчат пред опасноста от съдебни искове за нарушаване на медицинската етика за конфиденциалност на пациента.

Какво и колко изобщо знае обществото за тези заболявания? За поколението преди нас и не само в България хората се деляха на нормални и луди. Какво става сега? Болно ли е обществото, в което живеем, или ние сме болни в общество от болни? Какво става с психиката ни, и по-лошо с тази на децата ни? По-горе написах, че убиецът от Сенди Хук е дете на 20 години. Странно, но 20-годишните днес са все още деца, макар и да няма ясно обяснение защо това е така.

Само до преди половин век на 25 години, средностатистическият мъж на планетата е бил женен и с деца. Днес на 25 си още дете. Вестник „Ню Йорк таймс“ помести статия за нежелаещото да се раздели с детството си поколение на родените в края на 80-те и 90-те. В Америка голяма част от тях посещават психотерапевт от тийнейджърските си години, някои дори и от по-рано. По правило почти всички имат диагностицирано ADD – дефицит на спосбността за съсредоточаване.

Изпитите в гимназиите и колежите се взимат масово с хапчета за фокусиране на вниманието. Гълтат хапчета за всичко – за да се възбудят, за да издържат, за да отслабнат, за да напълнеят, за да не забременеят и за да забременеят, за да се кефят и за да куфеят, за да са съсредоточени и за да се отпуснат. От прекаляване с Adderall – субстанция за повишаване на концетрация – моят бивш студент Райън за малко да загуби зрението си и едва ли не живота си.

Какво става? Това болести само на бясно движещия се и обременен от информация век ли са или просто отказ на мозъка ни да се адаптира толкова внезапно? Свидетели сме на всякакво насилие сред младите навсякъде по света – от заяждане и грубост до откровена омраза. Само киното, телевизията и видеоигрите ли са виновни? Според статистиката – процентът на стрелящи с реално оръжие, защото са прекалили да стрелят с виртуално, на практика е толкова малък, че е без значение.

Къде е семейството, колко то е отоворно и колко училището и обществото? Това поколение роди етикета – хейтър – мразещ. Не нещо определено – мразещ въобще. Много често мразещ себе си. На мода между младите е да се режат, да се кълцат! Ей така да накълцаш себе си! Тези, които го правят се наричат – cutters!

Да, вече няма луд, малко луд и нормален. Терминът луд е по-скоро хвалебствен. Сега спектърът на психичните отклонения е огромен и за много от нас, ако не за всички, е трудно да се класираме в нормалните. Всички сме с някакви отклонения. Или живеем с хора с такива. Нашите близки. Роднини. Деца. Бум на психотерапевтите – в Америка всяко училище има по няколко такива, бум на семейните психиатри, бум на съветниците по общуване, по любовно ухажване, по търсене на работа и по опазване на работата, бум на съветниците по планиране на живота.

Но така бясно навлязлата психотерапевтична помощ не е ли нож с две остриета? И особено на лекарствата, с които тя щедро лекува и прибира щедрите проценти на фармацевтичните компании. Да спреш антидепресантите, с които лекуваш някое неразположение или депресия е много рисковано, да не говорим за страничните ефекти и добавъчната зависимост към повечето от тях.

Трябва ли да лекуваме всичко с лекарства и с кои, как да разберем кое е сериозно и кое е за два шамара вкъщи? Възможно ли е като родители или учители да подминем признаците, за които дори лекарите не са 100 процента сигурни? Какво да правим, ако детето ни е, както се казваше в предишната ера – с проблеми?

Последната обществена истерия около трагедията в Кънектикът, която заля интернет и медиите, се случи когато майка на син с психически отклонения написа в блога си – „Аз съм майката на Адам Ланза“ – името е на убиеца от Нютаун. Там тя разказва какво е да живееш с психически нездравото си дете. Откровението й предизвика бурна и в голяма степен негативна реакция. Мен ме разплака.

Какво става? Кой ще отговори на всичките ни въпроси, вълнения и страхове, в които живеем навсякъде по света. Обърканите деца отдавна не са само на разведени родители. И проблемите им не се оправят с един добър пердах. Уви, и у нас стресът, маниите и депресиите вече не са само глезотия и рядкост. Засега се разтоварваме с алкохол.

Какво става и кой ще ни помогне да разберем как да живеем с постоянния стрес в главите и в душите ни. Без да унищожаваме себе си. И още по-лощо – тези около нас. От времето на професор Шипковенски и до днес българите не обичат да говорят за това високо и на глас. А мисля, че е време. Време е да се вика. За да не дочакаме нашия собствен Нютаун.

Ню Йорк, декември 2012

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.