Забранените пиеси или за цензурата на социализма 2.

Продължение. Виж тук първа част.

Сцена от пиесата „Импровизации“ на Радой Ралин и Валери Петров. Снимка: архив на Сатиричния театър

Едно е съвсем ясно – социализмът се отличава с трайната си грижа и контрол върху изкуството. В Източния блок театърът е най-мощната медия и остава форматът  от най-голямо значение – място за пропаганда и средство за утвърждаване на идеологията. Затова  театрите се множат, но и социалистическите отличия. Човекът на изкуството, като проводник на социалистическите идеи, е почти митологизиран. Бързо се появяват звания като лауреат на Димитровска награда, на Димитровска премия, Народен артист, Заслужил артист, Герой на социалистическия труд. Цели 855 творци имат званието „заслужил артист”, за сметка на „заслужил художник” – 244 и низвергнатите от социализма „заслужил икономист” – 25 броя.
Репертоарна комисия определя ясните правила – всеки театър трябва да поставя през годината 50% процента съвременна българска драматургия, 30 % съветска, 10 % класическа и 10% западна драматургия. Още през 1953г. на режисьорска дискусия се налага мнението, че словото е най-мощното средство на артиста за въздействие върху публиката – „циркаджийство е свободата на жеста”. Цялото внимание е насочено към драмата и затова от 1952-ра започват националните прегледи за съвременна българска драма, където се спретват най-големите битки за надмощие между войнстващите по между си литературни фракции.


След Априлския пленум – спрени постановки, гонени режисьори

Какво трябва да знаем за тази част от историята на родния театър? Той претърпява няколко много важни обрата. Въвежда се „социалистическия реализъм” като единствено възможен в театъра, след хрушчовото размразяване идва т.нар „поетична вълна” в театъра – нахлуването на поетите в драматургията към края на 50-те. Бързо ще припомня, че началото е поставено в известния бургаски период към края на 50-те, в който голямата режисьорска четворка – Вили Цанков, Юлия Огнянова, Леон Даниел и Методи Андонов започват да работят  с поетите Валери Петров, Иван Радоев, Иван Пейчев и създават театъра на единомишлениците.

Юлия Огнянова. Снимка:

Те просъществуват три сезона и са разпръснати из цяла България. Тогава един от ударите срещу тях изненадващо пада върху най-праволинейния комунист Орлин Василев, вече утвърден автор.

На втория национален преглед на драмата през 1959 г. критиката се насочва към любимеца и преуспяващия писател Орлин Василев и пиесата му „Заровено слънце”, защото, обърнете внимание – показал социалистическата действителност омърлушена, обезверена. Този страстен комунист, поразен от игрите по високите етажи на литературните кръгове, завинаги се отказва от театъра, но пък за кратко става директор на Народната библиотека. Синът му Орлин Орлинов няколко години по-късно ще отмие срама му пред властта и през 1968-ма ще напише „Ода за СССР”.

И все пак Бургарският период е бил възможен поради няколко важни събития. На първо място хрушчовото размразяване и последвалото го ехо – априлският пленум на ЦК на БКП от 1956-та, две взаимосвързани събития, обърнати срещу „култът към личността”, които привидно давали повече свобода на хората на изкуството.

Орлин Василев. Снимка: Съюз на българските писатели

Как? През 50-те в България нахлува естрадата, мощно масово забавление, което позволява културата да бъде освен възпитателна и развлекателна. Даже в Музикалната Академия през 1962-ра се основава естраден отдел, а няколко години по-късно днешният „Театър София” за година ще бъде „Театър на поезията и естрадата”. Естрадата превзема театъра, естрадата обаче неутрализира и интелектуалците в театъра. Започва дълъг период на естрадничене на българската сцена, дал непоправим отпечатък и на съвременния ни театър. Но естрадата и езоповият език са двете възможни решения за измъкване от цензурата. А и да припомним – края на 50-те и 60-те в целия свят триумфира културата на младите. България не остава по-назад като плахо се проправя нов път първо в драматургията, вкарвайки теми като конфликтът между младото и старото поколение, песни и танци, противопоставяне на родното и чуждото (Западът е в ролята на чуждо, разбира се) и прочие подозрителни теми.

В средата на 60-те вече се утвърждава и новата драматургия – абсурдната комедия. В Сатирата Леон Даниел прави „Обличането на Венера” на Добри Жотев (1966), което се превръща в абсолютен хит, защото в представлението участва и рок група „Бъндараците”, обвинени, че подтикват младите към свобода на духа, т.е в  дух на рокендрол. Но така или иначе представлението става част от всяка новогодишна програма („Кичо лайк мъни”). Подобна е съдбата на „Суматоха” на Йордан Радичков от 1967-ма, която е обвинена, че представя човека като „озверял, див, примитивен, „без високи мисли”, изкълчен и деформиран” и най-вече „на сцената е потъпкано достойнството на човека”, но това не пречи на Нова година Никола Анастасов отново и отново да ни разказва за маменето на „прасето сръбска порода”. Да позволиш дългото съществуване на пиеса, която си критикувал, е една от перфидните манипулации на любителя актьор Тодор Живков за демонстрация на свобода.

Сцена от спектакъла „Обличането на Венера“. Снимка: архив на Сатиричния театър

Отново е  1964 –  драматична развръзка преживява пиесата „Поетът и планината” на Иван Теофилов (Иван Свежин). Спряна е на седмо представление в Театъра на въоръжените сили, с режисьор Леон Даниел. Представлението изважда от равновесие секретаря на ЦК на БКП Митко Григоров, който се заканва, че ще смачка автора, заради песните в спектакъла „Ода за съществуващото” и „Ода за слънцето”, в които се поставя темата за разделението на хората на големци и малки. Този път, напук на теорията за безконфликтност, пиесата е обвинена в липса на конфликт, а и „трагедията нямала адрес … и от сцената веело идейно безгрижие”. Леон Даниел избягва ударите на властта като отива временно в Израел. Иван Теофилов забравя за тази пиеса и става драматург на кукления театър – нещо като да те пратят в „трета глуха”. Разминава им се, защото точно в този момент властта е разсеяна от леката престрелка в София в нощта на 8-ми април 1965 г., обяснена със „самоубийството” на Горуня – организаторът на единствения и неуспешен опит за преврат на Тодор Живков.

Мирон Иванов. Снимка: в. „Стършел“

Но малко преди това комична случайност обрича на тиха смърт и друга пиеса – „Мачово бърдо” на Мирон Иванов, режисирана от Методи Андонов в Сатиричния театър. Действието в пиесата и в нашата история се развива в провинцията. По пиеса избухва вулкан, а големците на градчето се чудят какво да правят с него. Дали да не го ползват за минерални бани, дали изложение да направят или просто да обявят, че няма вулкан и някак си да го изгасят. Да напомним, че точно през 60-те години в българския театър нахлува абсурдната комедийна драма, а и тогава се намира най-после ключът към това как да си драг и на властта, и на публиката като се ползва т.нар. езопов език. Сатирата става фабрика за този тип театър и затова става обект и на особено внимание. Репертоарната комисия не вижда нищо смущаващо в „Мачово бърдо” и я пуска за широка употреба на лятно турне в провинцията. За зла участ в един провинциален град председателят на градската управа  се оказва, че бил лика прилика с героя на Георги Калоянчев, който трябвало да вземе нелепото решение за вулкана. На спектакъла публиката открива това и до първия антракт избухвала в методични хихикания. Второ действие минало при празен първи ред – цялата управа напуснала театъра, а провинциалният комплекс произвел обаждане до София и представлението тихо-мълком било задушено след няколко спектакъла.

Методи Андонов. Снимка: архив на Сатиричния театър

„Бавната смърт” бил и един от предпочитаните методи за задушаване на голяма част от нежеланите пиеси. Такъв е случаят и с известния за времето си спектакъл „Импровизация” на Валери Петров и Радой Ралин в Сатиричен театър през 1962-ра, създаден на базата на актьорските импровизации, скечове, песни, каламбури – нещо непозното до този момент у нас и извън нормативната представа за театър. Репертоарната комисия няма нищо против текста, но ето ти беля, не се харесва изобщо на управляващите. След няколко спектакъла се организират веднага разобличаващи обсъждания от услужливия Съюз на артистите. Една сцена вбесила наблюдаващите пуристи. Ескимоси се сгушили в иглу. Идва разгърден ескимос отвън и крещи „Излизайте братя, затопля се!”, а друг ескимос от иглуто с подозрение казал  „Абе и миналата година имаше размразяване, излязох и настинах”. На управляващите им се сторило, че се намеква нещо за Хрушчов и неговото размразяване и то с ирония. „Импровизация” била наказана с тежко мълчание. Няма нито ред в пресата за спектакъла и след няколко месеца тихо напуска сцената на Сатирата при пълен салон. След години участвали в събитията споделят, че за смъкването на спектакъла взели активно участие и хора отвътре.

Същата саморазправа става и няколко години по-късно, когато организират нещо като другарско мъмрене на режисьора Методи Андонов в същия театър, обвинен в авторитарност и кариеризъм. Големият режисьор си тръгва поразен от човешкото предателство – умира след две година. Подобна е участта на Иван Радоев, който в моето съзнание няма да остане единствено с широко коментираната през прехода тема за неговата „Човекоядка” в „Театър София”, нито с прочутия  банкет на Тодор Живков след спектакъла, обграден с актриси, нито с очевидната подлост на Първия, който пее, танцува танго и се радва на любовта на екипа, а на следващия ден подкукоросва слугинската критика да напише потресаващо лоши рецензии, като държи в напрежение години наред работещите в този театър.  Поразителното за мен не е, че пиесите „Вангела” и „Чудо” на Радоев изобщо не се допускат до сцените по време на социализма, а че Иван Радоев спира да бъде драматург на „Театър София”, напускайки  го силно огорчен след като е осъден от колектива на общо събрание, че не им пише хубави пиеси. Заразата на страха и слагачеството залива на всички нива участващите в театъра. Не случайно, че през 1981 г. на събиране на интелектуалци по повод честването на 1300 години България с участието на художници, писатели, режисьори и други дейци секретарят на ЦК на БКП Стоян Михайлов обявява с радост, че социализмът е победил и белег за това е, че няма нужда от цензура, защото, забележете, творците проявяват достатъчно силна автоцензура. Никога повече няма да се повторят събитията от Димитровград. Властта и манипулациите на Тодор Живков успяват. Ако творецът сам не се цензурира, ще му помогнат колегите.

Автоцензурата

Най-страшната диагноза, поставена на българските творци, болест, която до ден днешен не може да бъде преболедувана, е автоцензурата. Театърът продължава по инерция да се самопочиства и предпазва от излишни неприятности с властта. Не е случаен феноменът, че българският преход не извади на бял свят нито една скрита в чекмедже дисидентска пиеса. А може и ние да не знаем колко са „арестуваните” пиеси от ДС? За съжаление няма как да пропуснем още едно наблюдение, че големите образци на драматургията от социализма не успяха да имат свой пълноценен живот през прехода и това ги обрече на забвение. Нещо по-лошо – някои от тях бяха реанимирани през 90-те, но в опита си да реставрират минала слава, единствено илюстрираха своята безпомощност и неактуалност.
След чешките събития от 1968-ма настъпва един от онези периоди на затягане, който към 72-ра твърдят, че утихнал под давлението на Людмила Живкова. Но нека да не забравяме, че правилата вече са твърдо установени, наказанията също, а автоцензурата работи на пълни обороти. Любимците на властта също са уточнени. Семейство Живкови поделят предпочитанията си в културата – театърът остава в кръга на интересите на Тодор Живков, а поети, художници и скулптури – на Людмила. Нейната смърт през 1982-ра довежда след себе си опити за отчаяно затягане на редиците, но и все по-фриволни експерименти в театъра с дъх на перестройка.

Като пореден напън за саморазправа с хората на изкуството е и прочутият със скандалността си случай в Театър „Сълза и смях” с пиесата на Петър Маринков  „1000 метра над морското равнище”, заради която тогавашният директор на театъра Стойчо Мазгалов бива уволнен безпардонно.

Стойчо Мазгалов. Снимка: архив на театър „Сълза и смях“

Всъщност разгневяващото в пиесата били преките алюзии към властимащите. На сцената на Сълзата имало цял истински мерцедес, който по пиеса бил попаднал празен в едно село и хората се чудели на кого е, дали пък не е на бракониери. Само че точно тогава мерцедеси имали само партийната върхушка. Няколко години по-рано в същия театър, разказват отвътре, дошъл и Коста Странджев с екзотичен текст, който също критикувал по своеобразен начин властта. Самият той як народен човек от сърце написал пиеса за това как  земетресение събаря вилите на по-заможните хора от големия град, които, ако се хванат да орат или копаят, ще потече мазнина от тях и „земята ще стане мазна“… Пиесата няма сценична реализация и тук е мястото да кажем, че все пак една част от спрените пиеси не са видели бял свят поради действително ниските си художествени качества. Набедената за  дисидентска пиеса „Любовни булеварди” на Стефан Цанев, спряна от Младежкия театър през 1985-та  и отново поставена през 1988-ма от Борис Велчев, по късно Панкин, будела противоречиво отношение в театралите, даже е обвинена в конформизъм и то в онези години.

Краят на 80-те – годините на перестройката, привидното размразяване, Иван Станев прави своя колаж от текстове „Алхимия на скръбта” и след четири представления  спектакълът е спрян без право да бъде даже фотографиран.  През 1988-ма  емигрира и завинаги остава да работи извън България. Димитър Гочев вече е напуснал страната, „Сфумато” мислят за своята лаборатория, Възкресия Вихърова почва своите експерименти с „Дзън”, но тутакси е обругана от слугинската критика и спектакълът е свален от сцената на „Сълза и смях“. През 1988-ма Леон Даниел за първи път в България ще постави „В очакване на Годо” на Бекет, написана през 1953-та.

„В очакване на Годо“ от Самуел Бекет, написана 1953 г., поставена във Военния театър 1988 г. Снимка: архив на Военния театър

Днес, след 23 години преход, става ясно, че действително най-празна е лавицата на българската дисидентска драматургия. Социализмът остави няколко сериозни травми върху театъра  – полезният за тогава езопов език, от който незнайно защо,  в състояние на свобода, не можем да се отървем, неизлечимата автоцензура и влечението към колективната саморазправа, както и неизкоренимият уклон към битовите картини или напълно абстрактните, за удобство. Ако българската драматургия беше художествен образ, то той най-вероятно щеше да е на хитроумна жена, която с единия крак е стъпила здраво в каца със зеле, а с другия рисува загадъчни  природни картини, докато светът се разпада около нея.
Сигурно сте забелязали – в този текст не цитирам никого. Най-честата молба, която чувах, докато правех това изследване, беше: „Не казвай, че аз съм ти казал.” Раните на социализма не са заздравели, а архивите все още мълчат.

От блога на Гергана Пирозова

Със съкращения текстът е публикуван в сп. L`Europeо

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.