Светът няма да стане по-спокоен

Газета.ру

На международната арена 2013-а ще бъде година, продължаваща започналото през 2012 г. или още по-рано. Процесите едва ли ще приключат; всеки от тях обаче предстои да се развие според вътрешната си логика. Нека направим опит да прогнозираме възловите моменти.

БЛИЗКИЯТ ИЗТОК. 2013-а започва по същия начин като миналата година – с предсказания, че режимът на Асад скоро ще падне. И може да завърши пак със същото, при все че няма спор, по-вероятно е все пак нещо да стане. В края на 2012 г. отново започнаха по-активни опити за уговаряне на диалог между страните; външните участници, главно Русия и САЩ, май искрено желаят нещата да помръднат от мъртвата точка.

Но дори пълното съгласие на Москва и Вашингтон не значи нищо: участващите в конфликта страни си имат собствени мотиви. Там битката се води вече не за власт, а просто за оцеляване във войната, която все повече заприличва на религиозна. А в тези войни компромисът е практически невъзможен.

Както и да приключи сблъсъкът в Сирия, основният въпрос гласи: кой е следващият? Мнозина предричат неминуема експлозия в Йордания – тамошните „Мюсюлмански братя“ уж споменавали вече и крайния срок, пролетта на 2013 година. Дотогава или хашимитската монархия ще склони за демократизация, фактически прехвърляйки властта на ислямистите, или „арабска пролет“ ще разцъфне и по Източния бряг на Йордан. Йордания е ключова страна за бъдещето на палестинския въпрос, също и за баланса между идеологическите и политическите сили в целия регион. При евентуални промени много ще зависи от това под чий контрол ще попадне страната.

Значими избори ще има през зимата и пролетта на 2013 година. През януари – парламентарни в Израел, през юни – президентски в Иран. Иранско-израелската колизия, останала на равнище заплахи през 2012 г., още е факт и военният сценарий изобщо не е свален от дневния ред.

Същевременно обаче по-доловимо, макар и встрани от центъра на събитията, звучат разсъждения за истински силен ход, променящ изцяло сгъстяващата се атмосфера в Близкия изток – какъвто би могъл да стане един стратегически завой на Тел Авив и Техеран в посока към взаимно признаване. На практика днес е невъзможно да си го представим. Има шанс атмосферата някак да се промени след оттеглянето на мразения Махмуд Ахмадинеджад, който вече не може да се кандидатира, и след като десните съберат още повече сили в Израел.

Последното е от значение, тъй като резкият обрат, ако се очертае такъв, може да бъде извършен само от израелски политици с кристална репутация на твърди реакционери и силови лидери. По същата причина впрочем Барак Обама надали може да промени курса спрямо Иран – за целта е необходим човек „отдясно“, поне колкото Никсън, който благодарение на своя имидж успя навремето да се помири с Китай.

От другите събития в региона не е зле да следим как египетският президент Мохамед Морси ще използва властта, която му отрежда новата конституция, и какъв ще е резултатът от общите избори в Тунис – деснофланговия на „арабската пролет“.

ЦЕНТРАЛНА ЕВРАЗИЯ. През 2013 г. ще стане ясно какво може да остане в Афганистан, след като си тръгнат основните сили на САЩ и НАТО. Какъв ще е точно контингентът, с който ще разполагат занапред американците там, и каква се очаква да бъде властовата конфигурация в страната. Засега няма нищо сигурно – преобладават или бодри официозни рапорти, предвиждащи запазване на статуквото в Афганистан и след коалицията, или, обратно, катастрофални прогнози за пълен крах и хаос, които ще се увенчаят с възцаряване на талибаните. Всъщност подобни крайности най-вероятно няма да има, но спектърът от варианти между тях е твърде широк.

Вероятно ще се засилят руско-американските търкания в Централна Азия и местните държави ще гледат да извлекат повече изгоди от действията на великите сили.

Съответно на Москва ще се наложи да полага повече усилия, за да вдъхне нов живот в Организацията на Договора за колективна сигурност, която през 2012 г. за пореден път изгуби Узбекистан, очакващ днес ренесанс в своите отношения със САЩ.

ИЗТОЧНА АЗИЯ. В трите основни държави от региона има нова власт. В Япония отново застана на върха Либерално-демократическата партия и мнозина се надяват тя да сложи край на треската, разтърсвала страната през цялото тригодишно управление на вечната опозиция – демократите. В Китай започна работа петото поколение ръководители. В Южна Корея за пръв път в историята виждаме на президентския пост жена. Големи промени не се очакват. Но – първо, събитията в този регион вече се следят постоянно и твърде внимателно, което прави по-значими дори рутинните процеси. И второ, новодошлите лидери ще се стремят към самоутвърждаване, тъй че перманентното напрежение в тази част от света едва ли може да намалее.

ЕВРОПА. 2013 г. е подготвила за Европейския съюз най-малко едно радостно събитие – през юли в общността ще влезе 28-ата поред държава, Хърватия.

Включването на нова членка със сигурност ще бъде използвано докрай за пропагандни цели: онова с кризата са само клевети и Евросъюзът си остава най-обаятелното, най-примамливо нещо за всички наоколо.

Ако говорим за реални събития, показателни ще са изборите в Италия през февруари. Италия е сред най-проблемните държави в ЕС; през последните години бе управлявана от технократското правителство на Марио Монти, сформирано без избори след оставката на Силвио Берлускони. Вотът ще покаже дали европейските избиратели са готови да връчат властта на хора, видимо решени да вземат твърди и непопулярни мерки, или ще предпочетат приспивно-омайните илюзии на популистите.

2013 г. ще покаже има ли перспектива за качествени промени в европейския интеграционен проект или Германия ще продължи да кърпи разпадащото се единство, носейки всичко на гърба си. За Берлин това при всяко положение ще е по-изгодно, отколкото да допусне фрагментация на валутния съюз – разноските ще надхвърлят икономиите.

В политически план обаче това е доста трудно за обяснение: германските данъкоплатци не познават тъй издълбоко фината материя на европейската икономика, затова пък еснафските аргументи в стил „стига сме ги хранили“ (текстът е според случая) се усвояват много лесно. Германските избори всъщност са чак през 2014 г. и тогава ще разберем колко е напреднала икономическата визия на местните хора. При всяко положение ЕС ще бъде ангажиран с вътрешните си проблеми и пак ще му остават твърде малко сили и ресурси за външните.

СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ. В американската вътрешна политика идва решаващ момент. Политическата поляризация продължава – повечето републиканци виждат в Обама същинска катастрофа за Америка, олицетворение на отказа от най-добрите й традиции, и са готови да го спрат, та ако ще да им струва живота. От друга страна, за самия Обама предстоящите година-две са време за задължителния опит да създаде собствено историческо наследство. Тъй че ще трябва да претворява в дела своите замисли, независимо от съпротивата и без страх от остри сблъсъци.

По принцип Барак Обама не е човек на конфликта, а на консенсуса и бе тръгнал към президентския пост точно с това обединяващо послание. Постигна обаче обратния резултат – и занапред Обама или ще събере решимост да рискува, като провокира открит конфликт, или едва ли ще постигне нещо. Тъй че вътрешнополитическите борби в САЩ ще се изострят, а както сочи опитът (включително днешното захлаждане между Москва и Вашингтон), това отеква из цял свят.

БТА