Рязан

Марин Дамянов. Снимка: личен архив

Дали съм мюсюлманин? Не знам какво да отговоря. Не мога да кажа, че съм атеист… Ето, да вземем двете ми дъщери – жена ми ги заведе на черква, да запалят по една свещ; аз пък ги научих да си мият дупетата, както правят мюсюлманките. Какъв мюсюлманин съм аз?! Не съм влизал никога в джамия, не им спазвам празниците, хапвам свинско и добре пийвам, за ужас на жена ми. Майка ми е вярваща, има разни приятелки туркини, даже ходиха заедно на мюсюлманския „Божи гроб“… Баща ми е неверник, само се хили и се подиграва с ходжите и джамиите… Казва: „Може би щях да стана мюсюлманин, ако не бяха тъпите им, неразбираеми молитви и ония лейки, с които мюсюлманите си мият задниците… Поне ръчен душ да имаше…“ Аз се казвам Мартин, но всъщност майка ми ме е кръстила с идиотското име Мюмюн… По едно време, като почна демокрацията, само треперех да не ни задължат и нас покрай турците да си върнем старите имена. Мюмюн, как пък не, да ми се смеят жената, децата, учениците, колегите и цялото градче… Не си падам по исляма, никога не съм си го избирал; обрязали са ме, без да ме питат. Не че е лошо само по себе си, но понякога е много неприятно да си различен…

В казармата много бързо разбрах, че ще ми викат „рязан“, „фес“ или „татарин“… И не можеш да се биеш с всеки, който те обижда. Един-два пъти се оплаквах, имах тази глупост; лейтенантът формално нещо им промърморваше, а после ставаше по-зле. Припомняха ми как съм държал българите под робство, как съм обесил Левски, как съм изклал Батак… И то – все някакви прости и диви момчета, които се радваха на шанса да са нещо повече от някого… Аз бях по-умен, по-образован, със сигурност щях да постигна повече в живота, бях по-богат и даже по-красив, но… бях „рязан“ и щях да си остана завинаги такъв…

Като ме преместиха в караула, станахме двама „рязани“. Само че Васко беше младши сержант и уж началник. Уж, защото „подчинените“ бяха „стари“ войници и му викаха: „другарю младши резняк!“. Караулът беше от седем души: младши сержантът и шестима редници –двама са на пост, ние му викаме „стойка“, двама са подчаси и двама спят, така двайсет и четири часа, а после – едно денонощие почивка, през което винаги на някой с пагони му хрумваше, че можем, примерно, да боядисаме оградата на вилата му… Но ние и на това се радвахме, защото да си караул е голяма скука. А освен това всички се изнервят от недоспиването и откачат.

Пазехме един секретен обект, но няма да кажа точно къде и кога, за да си нямам неприятности с военните. Само трябва да знаете, че беше на доста етажи, имаше и асансьори. Освен нас, двамата „рязани“, имаше и едно момче от София, интелигентно, все четеше някаква Кафка и с всички се държеше високомерно, затова често го отнасяше… Другите четирима бяха пълни боклуци. Единият беше също от София – диво, жестоко коньовичарче, останалите трима бяха от селата около София. Васко и аз сме от Смолянско, но сме учили той в Пловдив, аз в Смолян. Бяхме добри ученици, той беше приет да следва, аз също драпах натам. Е, да, ама се оказа, че ние сме най-долни твари, защото са ни отрязали едно парче кожа, без да ни питат, и защото турците в съюз с нас, помаците, държали петстотин години българския народ под робство и люто го ебавали… Понякога така ми писваше да съм поробител и „ебавател“ на българския народ, че се заканвах как ще се покръстя и ще стана пълноправен християнин, а Васко се хилеше:

„Трябва да си пришиеш една кожа на хуя, иначе нищо няма да излезе – оставаш си „рязан“!“

То да бяха само приказките и обидите… Обаче имаше и гадости всякакви. Когато дежурен офицер беше някой от пияниците, целият караул също се одрънкваше. Веднъж – бяхме „почивка“ и вечерта ни беше свободна – видях как ония, четиримата, подмамиха едно куче и го заклаха, запалиха огън зад бараките, нанизаха кучето на шиш и взеха да си правят това, на което по нашия край викат „чеверме“. Събраха пари и домъкнаха през оградата цяла каса бира. На нас ни викат:

„Ало, татарите, искате ли свинско?“

Ние с тях не говорехме освен по служба, това ги дразнеше; крещят:

„На майка ти у шундата сто свински глави, ясно ли е!“

Ние с Васко мълчим и гледаме тъпо.

„Не мога да ги гледам“ – му викам. Той се усмихва тъжно:

– Не трябваше да ги държим в робство петстотин години… Поувлякохме се! Триста, как да е, четиристотин, но петстотин, това е вече прекалено! Дали да не им се извиним?!

– Искаш ли да се изнижем и да гледаме някой филм за мадами и любов? Да забравим за помията?

Той се нави. Облякохме по един анцуг. Поделението е насред София – прескачаш оградата и си насред цивилизацията – светлини, мацки, парфюми; даже въздухът е друг – упойващ…Чашата боза ти се струва като шампанско. А после се прибираш… една крачка – и си в пъкъла.

Ония боклуци седнали да играят карти, но някак си ни поглеждат. Забелязвам, че от леглата ни капе; като погледнахме, те пропити от урина. Изродите претакали касата бира и я изпикали в леглата ни. На мене ми падна пердето, исках да се хвърля и да ги разкъсам, Васко ме стиска здраво и ми шепне в ухото:

„Стига бе, спри се! Една грешна стъпка, и губим всичко. Трябва да ги изтраеме още петнайсет месеца и няма да ги видим никога вече… Ще следваме… всичко е пред нас… ще се оженим. Аз може и да стана член на Партията… и тогава сигурно ще стана или кмет, или директор на мината… Ти ще станеш даскал, а може и нещо повече… Да вървим да перем.

Един от боклуците – Монте Локорското – извади войнишкия нож и ми вика:

– Ела бе, фес! Ела бе, помак! Турското робство свърши! Манафи мръсни!

За късмет, автоматите не бяха при нас, а заключени в пирамидата.

Цял час прахме и се успокоявахме един друг. Аз го питам:

– Що не ги докладваш?

– А ние къде сме били по това време? Самоотлъчка! Че това е по-голямо престъпление по военните закони от едно пикане, където не трябва. И освен това ония боклуци ще кажат, че не са го свършили те!

Като се прибрахме в спалното, те бият софиянчето – онова с Кафка. Момчето имаше любов с някаква мадама от френската гимназия; тя го чакаше край оградата, а те се пукаха от завист, подмятаха му:

„За какво ти е тая, вие, учените, не ви бива да ебете! Вие само приказвате… Пусни я насам!“

И така, като се върнало момчето, намерило в леглото си кървавата кучешка кожа, главата и червата на кучето… Момчето повърнало, после взело да ги псува, загубило контрол… и те го били, дълго го били. А с Кафка си бърсали задниците.

Софиянчето го пращаха на лекар и на зъболекар, работата се разчу. Наказаха Доцин да спи в ареста, а с него – и Васко, защото „като командир той бил длъжен да овладее положението и да въведе ред“. Като се прибраха от ареста, Доцин беше цял подут от бой, а на Васко ръцете бяха подути. После разбрах, че Васко е тренирал бокс няколко години.

А когато давахме наряд, държахме автоматите заредени и се гледахме мрачно…

Тогава ни закараха на вилата на един полковник, да му копаем някакъв канал. Васко го разчерта и го раздели на седем равни части. Ние сме свикнали да работим яко и го свършихме за три часа, а Коньоничарчето ни се лигави:

„Значи, другари фесове, ако може да изкопате и нашто, щото иначе ше ви мочаме в леглата и че ви ебем у гъзо! Ако, че обичате…“

Тоя път Васко ги докладва, че отказват да работят, и четиримата в пакет отидоха в ареста, а ние с Васко и Софиянчето изкарахме една спокойна нощ.

На другия ден се прибраха кисели и недоспали. Вместо „добър ден“ Доцин каза учтиво:

– А бе, вие турците, като сте рязани, можете ли да си направите чикия?

– Не съм турчин! Дори не знам турски.

– Добре бе, рязан, що се ядосваш! Ти кажи за чикията.

Няколко дни изглеждаше като че сме в примирие. После те скроиха следния номер: отишли четиримата при политическия и дружно свидетелствали:

„Нашият младсержант, като се ядоса, псува Партията. Вика: „Да еба тая партия гадна, дето ми открадна от младостта две години! Аз ше хвана да избегам в Турция, щото там комунисти нема!“ Точно така го бяха написали – после ми го показаха. И четиримата потвърдили, че Васко ги е приказвал такива. Закапечето веднага вкара Васко в ареста и след това се зае да проучва вярно ли е, не е ли, и що за човек е младши сержантът.

Софиянчето излезе отпуска за едно денонощие. Аз останах сам с ония боклуци – то така било по план… Тази нощ дежурен беше един майор – викаха му Бабата… Имаше на стола възглавница с дупка за хемороиди… Изобщо не излизаше от щаба.

То било заговор. Тази нощ ме ебаха. Събудих се от това, че се задавих – както спя, един си вкарал кура в устата ми и се празни, а другите се кикотят. Като се събудих, ме хванаха здраво и ме изнасилиха. Бяха си приготвили масло, гадовете. Но и с масло много боли. Не е работата в болката… И през цялото време повтаряха:

„Вие, турците, нали така обичате?“

Винаги съм се мислил за много устойчив психически. Но, с две думи, легнах на влаковата линия. А Васко ме издърпа – той ме проследил.

– Остави ме! – му викам. – Не искам да живея. Опозорен съм.

– Зарежи тия глупости. Дай първо да ги очистим.

– Ако на село разберат, че са ме ебали… Баща ми ще ме убие.

– Никой няма да разбере. Довечера сме наряд, ще ги очистим.

– Те са четирима, ние – двама…

– Откакто старият бай Калашников е създал автомата си, това няма особено значение…

– Ще изгубиш всичко, което си постигнал и което ще постигнеш.

– Тоя живот не им го искам. Нищо не им искам…

– Ами големите планове?

– Пикая на големите планове. Омръзна ми да се правя на джудже. Ако продължава така, скоро нищо няма да остане от мене.

Преди наряда си почистихме автоматите, проверихме дали пълнителите са тъпкани догоре с патрони.

– Бог да ни е на помощ. Аллах или който там има – каза Васко. После отвори вратата на караулното и извика:

– Хей, Монте! – и го застреля. Не е като по филмите – отпред изобщо не пръска кръв, нищо; отзад хвърчат кръв, месо, костички, мозък…

Софиянчето беше почиваща смяна – отви се, погледна ужасено и пак се зави – като щраус. Васко веднага застреля и Доцин, преди той да си вдигне автомата. И това го няма по филмите – знаеш ли как трещи автомат в затворено помещение? Вече никога не чуваш като преди… Третият от ония се затича към асансьора; аз щях да стрелям по него, но изведнъж все едно мълния ми гръмна в главата – Васко ми стовари едно дясно кроше; от земята го гледах как стреля във вратата на асансьора… Калашникът дупчи ламарината, както шевна машина – стар парцал. Васко пусна два куршума и по бутона на лампичката; вратата се отвори, оня лежеше, пускаше кървави мехури през куртката и се тресеше от страх. Застреля го. После смени пълнителя и побягна към аварийното стълбище – Коньовичарчето беше на долния етаж. След миг отдолу се чуха два автомата… и после стрелбата спря. Някой се качваше по стълбите; взех го на мушка… беше Васко, отнякъде кървеше…

– Защо ме удари? – го питам.

– Реших, че мога и сам да свърша работата… Поне един от нас да остане жив… и да разкаже…

Аз разбрах и се вледених.

– Това е – казва. – Ако има друго място, ще се видим там.

Налапа автомата. Отгоре част от главата му отхвръкна. После легна и лицето му се успокои. Той беше мъж.

Аз бях невинен и даже жертва. Дадоха ми отпуски, бях в санаториум, а после ме изпратиха да си дослужа в кухнята на някаква военна почивна станция. Накараха ме да подпиша, че няма да разказвам. И аз не разказвах… досега. Защото не съм като него. Просто съм по-обикновен човек. Следвах, станах учител, после директор. Всички в градчето ме познават. Заплатата ми е малка, но хората ме уважават и много неща получавам без пари. Като ме питат какъв съм, лъжа: „Атеист“. Когато ходя в София, се отбивам да видя оная сграда. Тя отдавна вече не е на военните. Минаха доста години; вече нищо не чувствам. Спомням си трясъка, кръвта и мазилката, мириса на барут – и как един човек, по-достоен от мене, умря пред очите ми. Спомням си, но вече нищо не чувствам. Може би съм остарял. Може би човешките дела имат смисъл сами по себе си.

–––––

* Марин Дамянов е роден през 1955 г. в София. Автор е на книгите “Абсолютно безнаказано убийство”, разкази, 1995, “Добро ченге, гадно ченге”, разкази, изд. “Аргус”, 2000; “Сбогом, Джони”, роман, изд. “Аргус”, 2001; “Казусът Рози”, роман, изд. “Развитие”, 2002; “Време за убиване”, роман, изд. “Факел”, 2004, „Лошите и злите”, разкази, изд. “Аргус”, 2007.
През 1999 печели първа награда на националния кръг на световния конкурс “Хартли – Мерил” със сценария “Събирачът на трупове”.
Съавтор на сценария на игралния филм и телевизионния сериал “Огледалото на дявола” (2001), режисьор Николай Волев. Съавтор на сценария на телевизионния филм “Следвай ме” (2003), режисьор Дочо Боджаков. Съавтор е на сценария на филма “Лейди Зи” (2005), режисьор Георги Дюлгеров. Съавтор на сценария на телевизионния филм „Братът на охлюва”, току що заснет и е в монтажен период. Сценарист на предаването за култура “Суматоха” в БНТ, 2002-2006.

Разказът е публикуван онлайн във „Факел“ и „Либерален преглед

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.