Трите най-големи кризи в АЕЦ. Аварията в Три Майл Айлънд
Ще разгледаме една от трите най-тежки катастрофи с АЕЦ в историята, макар и най-леката в сревнение с другите две – тази в Три Майл Айлънд, САЩ. Другите две, както се досещате са Чернобил, СССР и Фукушима, Япония. Когато се запознаем с историите на трите събития, виждаме някои изключително общи черти. Тези прилики ни водят до следните три извода за управлението на АЕЦ и за ядрената енергетика по принцип:
1. Големите аварии в АЕЦ се случват в резултат не на друго, а предимно на човешка грешка и по-точно поредици от грешки в изпълнението, управлението и оперирането в ядрените централи – включително: пропуски и нарушения в конструирането на реакторите и на самите централи или на части за тях, заради пестене на пари и/или неглежиране на научни изследвания, свързани с надеждността и безопасността; липса на координация между: оператори на реактори, конструктори и ядрени инженери, специалисти по сигурността, медицински физици, комуникатори и висшия мениджмънт (оператор/държава), отговорен за съоръженията; неадекватни действия и/или бездействия на обслужващия персонал и инженерния екип – предимно заради липсата на добра комуникация и координация между отговорните страни.
2. Всяка голяма авария в АЕЦ е последвана от комуникационен провал в навременното информиране и защитаване на населението в ситуация на повишена радиоактивност. Операторите на ядрени централи и държавните институции, отговорни за управлението на риска, не се учат от грешки на техни колеги при предишни аварии. Те не си взимат поука не само по отношение на координацията, подготовката и безопасността вътре в централите, но и при външната комуникация със заинтересованите страни, обществеността и медиите преди, по време на и след извънредни ситуации. В тази връзка, можем да говорим за жизненоважно установяване на един нов подход в кризисната комуникация и по-специално в риск комуникацията на високорискови индустриални съоръжения, каквито са АЕЦ.
3. На този етап от съществуването ни, научното развитие на човечеството изпреварва значително нашето социално, политическо и морално развитие, което прави строенето и ескплоатирането на АЕЦ твърде спорен въпрос, най-вече предвид наличието на достатъчно много и далч по-безопасни и по-евтини алтернативи в енергетиката. Ядрените централи безспорно са най-опасните съоръжения, създадени от хората за използване в мирно време. Провалите в управлението на ядрените централи при аварии и повтарящите се грешки на отговорните, засилват влиянието на тази последна теза. Друг факт, съвсем не без значение: и трите най-големи кризи с АЕЦ в света се случват в трите най-добре технологично развити за времето си страни. Освен това, никой не ти казва какво правиш, ако към АЕЦ-а ти лети самолет с камикадзе. Физическата защита на АЕЦ е темата, която изобщо не беше и подхваната в доклада за т. нар. “стрес тестове” на АЕЦ на Европейската комисия от 4 октомври, 2012 г.
Аварията в Три Майл Айлънд
Аварията в ядрената електроцентрала “Три Майл Айлънд”, Пенсилвания, е една от трите най-големи аварии в АЕЦ в света. На 28 март 1979 г. се случва най-сериозния инцидент в ядрената енергетика в историята на САЩ, който завършва с изпускане на количества радиоактивни газове в атмосферата и радиоактивен йод в околната среда.
Авариралият втори енергоблок в централата работи с водно-воден тип реактор – като тези в Козлодуй и Фукушима.
След отказ на оборудване в неядрения втори контур – блокирал вентил около 4 ч. сутринта на 28 март 1979 г. се стига до изпускане на голямо количество вода, охлаждаща реактора в първи контур. Това води до прегряването и частичното разтопяване на активната зона на водно-водния реактор и изпускане на радиоактивни продукти в херметичната зона. Повредата в оборудването е последвана от серия грешки на операторите, които не разпознават основната причина – загуба на вода, охлаждаща реактора, и не могат да изтълкуват своевременно подаваната от компютъра информация за състоянието на реактора.
Механичните повреди се усложняват допълнително от провала на операторите в централата да разпознаят ситуацията като злополука с изпускане на охлаждане заради пропуски в самото проектиране на системите в контролната зала, неадекватна подготовка и грешка на операторите.
Обхватът и сложността на злополуката стават ясни 5 дни началото ѝ. Комисията за ядрена регулация на САЩ (NRC) , потвърждава за изпускането на около 150 000 литра радиоактивна вода директно в река Съскуехана, което довежда до загубата на доверието на пресата и местната общност.
Комуникацията на официалните лица в първите фази на инцидента е объркана Извършена е евакуация на 140 000 бременни жени и деца в предучилищна възраст. Аварията засилва безпокойствата за безопасността и антиядрените настроения на активисти и на цялото общество. След нея се въвеждат нови форми на регулация в ядрената индустрия и спиране на поръчките на реактори в САЩ. Почистването след злополуката започва през август 1979 и официално завършва декември 1993 г. с крайна цена от над $1 млрд. Събитието попада в сектора на най-опасните злополуки и е от V степен по международната скала за ядрените събития, като “злополука със сериозни последици”.
Съобщаване за аварията
Извънредно положение е обявено в 6 ч. 56 мин. от инспектор на енергоблока, а по-малко от 30 мин, след това началникът на централата обявява обща извънредна ситуация “с потенциал за сериозни радиологични последици” за обществеността. Операторът Метрополитън Едисън уведомява Агенцията за управление на извънредни ситуации на Пенсилвания, които на свой ред се свързват с щатски и местни агенции (такива поне в САЩ е имало и тогава, а у нас нямаме добра мрежа и до днес).
Несигурността на операторите в централата се отразява върху противоречивите изявления на Мет Ед пред правителствените агенции и медиите, предимно относно възможността за изпускане на радиация извън централата и доколо сериозни са последиците от такова изпускане. NRC провежда пресконференция, в която казва, че „макар да е имало малко изтичане на радиация… не е регистрирано превишаване на нормалните нива на радиация”. Това изявление се оказва в противоречие с друго официално лице и с изявления на Мет Ед, според които не била изпусната никаква радиация.
В статия от 2009 г. Виктор Гилински от NRC пише, че едва пет седмици по-късно научават, че операторите са измерили температури на горивото, близки до точката на топене: „Едва след години, когато реакторът беше физически отворен научихме, че по времето когато операторът подава сигнал на NRC около 8 ч. сутринта, близо половината от урановото гориво вече е било разтопено”.
Освобождаване на радиоактивен материал
Часове след началото на аварията Агенцията за защита на околната среда (EPA) започва всекидневно взимане на проби от околната среда в трите най-близки населени места до централата. Вътрешният анализ на агенцията заключва, че след злополуката няма повишена радиоактивност достатъчно над фоновите нива, такава че да причини дори един случай на смърт от рак сред хората в района. EPA не намира никакво замърсяване в пробите от вода, почви, скали, и растения.
Изследователи от близкия колеж Дикинсън, които тогава разполагат с достатъчно чувствително оборудване за засичнане на следи в атмосферата от китайските опити с ядрено оръжие, събират проби от почвата в следващите две седмици. Взетите проби от езиците на белоопашатите елени на 80 км от реактора след аварията се оказват със завишени нива на цезий-137 в сравнение с общините в близост до ядрената централа.
В по-късно държавно изследване се посочва, че официалните факти на EPA за емисиите са събрани последователно с валидни данни от дозиметри. Други учени обаче отбелязват непълнотата на тези данни, особено за по-ранните радиационни освобождавания в началото на аварията и за по-отдалечени от централата места.
Според официалните данни, изготвени 1979 г. от комисията Кемени в състав от Метрополитън Едисън и NRC, след злополуката е освободена максимална стойност от 480 терабекерела от радиоактивните газове ксенон и криптон и само 481–629 гигабекерела от причиняващия рак на щитовидната жлеза йод-131.
Антиядрени политически групи оспорват заключенията на комисията Кемени, като посочват, че независими изследвания дават доказателства за пет пъти по-големи от нормалното нива на радиацията в локации на стотици мили по посока на вятъра от Три Майл Айлънд. Рандъл Томпсън, специалист по медицинска физика, нает да наблюдава радиоактивните емисии след Три Майл Айлънд казва, че според него данните в уебсайта на NRC са занижени десет пъти.
Томпсън казва, че властта все още не е признала истината за инцидента и, че десетки хора са починали от рак в резултат от него. През 1984 г. той заявява под клетва, че съществуват и голям брой аномалии, напълно сравними с тези причинени от йонизираща радиация.
Други вътрешни хора, като Арни Гъндерсън, бивш изпълнител в ядрената индустрия и настоящ експерт свидетел по въпросите на ядрената безопасност подкрепят същите твърдения. Гъндерсън предлага доказателства, потвърждаващи водородна експлозия малко преди 14:00 ч. на 28 март, 1979, която би довела до освобождаване на висока доза радиация.
Той цитира клетвени показания на четирима от операторите на реактора, според които мениджърът на централата е знаел за драматичен пробив в налягането, след който вътрешното налягане се изравнява с външното. Гъндерсън отбелязва още, че контролната зала се разтърсила и вратите били избити от пантите. В противоречие, официалните доклади на NRC съобщават просто за „водородно изгаряне”, а комисията Кемени говори за “изгаряне или експлозия, които причиняват повишаване на налягането с 28 фунта на кв. инч в задържащата сграда на реактора”.
Доброволна евакуация и почистване
Двайсет и осем часа след началото на злополуката лейтенант Уилям Скрантън от NRC прави медиен брифинг и казва, че собственикът на централата Мет Ед уверява щата, че „всичко е под контрол”. По-късно същия ден Скрантън променя изявлението си, като казва, че „ситуацията е по-сложна, отколкото компанията ни уверяваше в началото”. Появяват се противоречиви изявления относно количествата на освободената радиация. Училищата се затварят, гражданите са предупредени да останат по домовете си, а на фермерите се казва да държат животните си на закрито и да ги хранят със складирани фуражи.
Губернаторът Дик Торнбърг, по препоръка на председателя на NRC, разпорежда да бъдат евакуирани бременните жени и децата в предучилищна възраст в радиус от 5 мили (8 км) от централата. На 30 март зоната за евакуация е разширена до радиус от 32 км. За няколко дни 140 000 души напускат територията. Повече от половината от 663 500 души население остават вътре в 30-километровия радиус. Според проучване, проведено през април, 1979 г. 98% от евакуиралите се се връщат по домовете си до три седмици.
Реактор TMI-2 работи само 13 месеца, но след аварията той е твърде повреден за да продължи работа. Затова е постепенно деактивиран и затворен завинаги. $2,4 млрд. е цената само на разрушеното имущество от аварията в ТМА. Почистването започва през август 1979 и официално приключва декември 1993 г., с общи разходи от $1 млрд.
От 1985 г. нататък от площадката са отстранени към 91 тона радиоактивно гориво. Първата голяма фаза от почистването завършва в 1990 г., когато са изнесени около 140 тона радиоактивни отпадъци. Замърсената охлаждаща вода, която се стича в бетонните основи на сградата прави радиоактивните остатъци в нея невъзможни за почистване.
Здравни ефекти
При разследванията след аварията е установено освобождаването на 2,5 млн кюри радиоактивни газове и близо 15 кюри йод-131 в околната среда. Ранни научни публикации за здравните ефекти от падането на радиоактивни частици изчисляват един или два допълнителни смъртни случая от рак в 16-километровата зона около ТМА. Обхватът на заболеваемост в териториите по-далече от 16 км така и не са изследвани, а се оказва че вятъра е отнесъл най-много отрови именно към по-отдалечени места.
Медицински експерти като Джоузеф Мангано посочват изостряне на смъртността при новородените в населените места по посока на вятъра две години след инцидента. Антиядреният активист Харви Васерман твърди, че падането на радиоактивни частици е причина за „епидемия от смърт и заболявания на диви и домашни животни в тези територии”, включително остър спад в репродукцията на крави и коне в региона, какъвто е регистриран в статистиката на Департаментът по земеделие на Пенсилвания, въпреки че от там отричат връзка с ядрената авария.
Активизъм и съдебни действия
Аварията в ТМА засилва доверието в антиядрените групи, които по-рано предричат такава злополука, и отключва поредица протести по света. Представители на американската общественост, загрижени за освобождаването на радиоактивен газ от аварията излизат на няколко антиядрени протести из страната в следващите месеци. Най-голямата демонстрация е в Ню Йорк Сити през септември 1979 г. с участието на 200 000 души, с речите на Джейн Фонда и Ралф Нейдър. По-рано през май 65 000 души излизат на марш срещу ядрената енергия във Вашингтон, Окръг Колумбия.
През 1981 г. граждански групи печелят общо съдебно дело срещу централата и получават $25 млн. чрез извънсъдебно споразумение. Мет Ед и техните застрахователи плащат най-малко $82 млн. обществено документирани компенсации на граждани за загуби от постъпления за бизнеса, разходи за евакуация и здравни искове. Извънсъдебни споразумения на обща стойност от $15 млн. са направени с предполагаеми жертви на замърсяването – родители на деца, родени с аномалии.
Разследване на аварията и визия за бъдещето на ядрената индустрия в САЩ
Няколко щатски и правителствени агенции започват разследвания на кризата, най-известното от които е на Президентската комисия за злополуката в Три Майл Айлънд, създадена от Джими Картър през април 1979 г. Разследването силно критикувало производителя на реактора Бабок и Уилкокс, оператора Метрополитън Едисън и ядрения регулатор за „липси в осигуряване на качеството и поддръжката, неадекватна подготовка на операторите, липса на комуникация и важна информация за безопасността, лошо управление и самодоволство”.
То пропуска обаче да направи заключения за бъдещето на ядрената индустрия в САЩ. Най-тежката критика на комисията Кемени е, че „са необходими фундаментални промени в организацията, процедурите, практиките и, преди всичко, в начина на мислене на регулатора NRC [и ядрената индустрия]”. Кемени казва, че действията, предприети от операторите били „неподходящи”, но работниците „действали по процедури, които се изисквало от тях да следват, така че нашият преглед и изучаване на тези процедури показва, че те са били незадоволителни” и че контролната зала „била изключително неподходяща за управление на аварията”.
Комисията Кемени отбелязва, че с вентилът на Бабок и Уилкокс е имало проблеми в 11 случая на дефекти. Още по обезпокояващ се оказва факта, че причината за началните събития в Три Майл Айлънд (ТМА) се появява 18 месеца по-рано в друг реактор на същия производител – в ядрената централа Давис-Бесе в Охайо. Разликата е в това, че операторите там успяват да открият повредата във вентила за 20 минути, докато в ТМА това отнема 80 минути.
Въпреки че инженерите на Бабок регистрират проблема с вентила, компанията пропуска да извести своите клиенти.
Според Международната агенция за атомна енергия (МААЕ) злополуката в ТМА е значима повратна точка в глобалното развитие на ядрената енергетика. Броят на изгражданите реактори в САЩ намалява всяка година от 1980 до 1998 г. Общо 51 подобни реактори на същия производител биват отказани от 1980 до 1984 г. От аварията в ТМА до момента в САЩ не е одобрен строежа на нито една нова ядрена централа.
Аварията в Три Майл Айлънд вдъхновява социолога Чарлс Пероу от Йейлския университет за неговата теория на системната злополука, според която злополуката се случва в резултат от неочаквано взаимодействие на многократни провали в една сложна система. ТМА е пример за точно такава злополука, защото е „неочаквана, неразбираема, неконтролируема и неизбежна”.
Но допускането на Пероу, че злополуката е била неизбежна е разклатено от факта, че оператор в контролната зала на ТМА година преди аварията пише бележка, в която предупреждава за възможност за „много сериозна беда, ако не се поставят ясно проблемите с кондензаторната система”.
И втори ранен сигнал: Джеймс Кресуел, инспектор в NRC, предупреждава от две години по-рано, че недостатък в дизайна на U-образните тръби може да попречи на циркулацията на охладител и да доведе до злополука като тази, която по-късно се случва в ТМА. Неговите предупреждения са игнорирани, докато ръководството на NRC не организират среща с него едва шест дни преди да се случи аварията в ядрената централа.
Виж по-подробно на сайта Стопатом
* Авторът е докторант по кризисна и риск комуникация в СУ. Изследва големи индустриални рискове и кризи с последици за здравето и околната среда, като АЕЦ, петролни разливи, хидравлично разбиване за шистов газ и др. Материалът е подготвен с експертната редакция на ядрения физик Георги Котев.