Арабската пролет подпомогна ислямските радикали

в. Независимая газета

По време на „арабската пролет“ Западът и съюзниците му в региона заложиха на ислямските радикали като основна ударна сила на революциите в няколко местни държави. Така отвориха още по-широко кутията на Пандора.

Ислямските радикали вече бяха използвани, за да нанесат поражение на съветските войски в Афганистан; това доведе до атентатите от 11 септември 2001 г., ознаменували появата на мощна глобална джихадистка нелегална мрежа. Сега изглежда е решено ислямистите да бъдат превърнати в оръжие срещу неугодни арабски режими – но се забравя напълно, че това е оръжие, което не можеш спокойно да оставиш на рафта до следващия път.

Ислямските партии и движения в Близкия изток и Северна Африка получават щедра помощ от монархиите край Персийския залив. Това им осигурява средства, за да купуват оръжия и да организират военно обучение за бойците си. Същевременно спонсорите, неразполагащи например със силни тайни служби, агентурна мрежа и т. н., често не могат да следят харчовете, нито да посочват крайния получател на „благотворителните“ оръжия.

Не по-малко спорна изглежда и позицията на САЩ. Някои американски експерти описват доста цинично най-уместния според тях подход, който да избере в случая Вашингтон. „Докато сирийските джихадисти воюват срещу Иран и арабските му съюзници, трябва тихомълком да ги подкрепяме, дистанцирайки се обаче от конфликта, който ще стане много жесток, преди димът да се разпръсне. Ще има време да обуздаем звяра, стига веднъж да станат на прах хегемонистките регионални амбиции на Иран“, писа през август м. г. американският политолог Гари Гамбил в сп. „Форин полиси“.

Точно такъв е сценарият, по който се развиват нещата – това личи от събитията в Либия и Сирия, където бойците ислямисти станаха основна ударна сила на въстаниците. По данни на Брукингския център в Доха повечето бригади, водили битки срещу Кадафи, са имали ислямистко, понякога джихадистко минало. Показателно е, че ислямисти начело с шефа на Военния съвет на Триполи Абдел Хаким Белхадж щурмуваха рамо до рамо с катарски специални сили резиденцията на Кадафи Баб ал Азизия.

Победата над Кадафи обаче се очертава все по-ясно като пирова – да пуснеш от бутилката джихадисткия дух е къде по-лесно, отколкото да го вкараш обратно. Салафитски групировки тероризират цели градове и области в Източна Либия, насаждайки там сурови шериатски правила. Дори в Бенгази, люлката на революцията, никой не се чувства на сигурно място. Най-ярък пример бе атаката срещу консулството на САЩ и местната централа на ЦРУ, нападнати от бойци на групировката „Ансар аш Шариа“. Трагедията в Бенгази, отнела живота на посланика на САЩ и още трима американци, бе удар по репутацията на президента Барак Обама и държавния секретар Хилари Клинтън. Това обаче не изчерпва политическите негативи от либийската кампания. Наблюдатели предричат, че главното сражение за Либия тепърва предстои.

Също тъй тревожно е превръщането на Либия в снабдителна база за „Ал Каида в ислямския Магреб“. Бившата джамахирия стана неизтощим арсенал за джихадистите. Кервани с оръжия, откраднати от складовете на кадафисткия режим, пътуват оттам за Северно Мали, където действат цели три мощни групировки: „Ансар ад Дин“, „Ал Каида в ислямския Магреб“ и Движение за единство и джихад в Западна Африка.

За Африка впрочем всичко едва започва. Шефът на африканското командване на въоръжените сили на САЩ генерал Картър Хам предупреди, че на континента се формира джихадистка дъга, проточила се от Нигерия през Мали и Либия към Сомалия. По думите му взаимодействието между радикалните ислямистки групировки става все по-активно.

Заради събитията в Либия и Мали днес са поставени под заплаха Алжир, Мавритания, Тунис, Буркина Фасо и Нигер. Въоръжените бойци обещават да отвърнат с джихад и вече минават към действия. Кой ще попречи на няколко десетки или стотици души, натоварени на джипове с картечници, спокойно да минат неохраняемите граници в пустинята или да прекарат оттам няколко тона експлозиви? Примери колкото щеш. Стига да напомним, че миналата седмица бойци ислямисти превзеха газов комплекс в Югоизточен Алжир и стотици хора станаха техни заложници, включително десетки чужденци, граждани на 12 държави. Френският в. „Фигаро“ направи извода, че кризата в Мали се интернационализира и неизбежно ще обхване не само Петата република, включила се в бойните действия, но и други страни.

Също тъй мрачна ситуация се формира и около Сирия. Религиозни партии и групировки са широко представени в Националната коалиция на сирийските революционни и опозиционни сили, призната за единствен легитимен представител на народа в страната. Сирийските „Мюсюлмански братя“ доминират в Сирийския национален съвет, станал съставна част от националната коалиция. Те заемат много твърда позиция, а крайните им цели са доста мъгляви.

Джихадисти, калени в битки с американските войски в Ирак и Афганистан, участват най-активно във войната срещу Асад. Те представляват най-боеспособната част от въстаническата армия. Освен това повечето бунтовнически отряди са местни формирования, обвързани с някое селище или селски район, а бойците ислямисти са готови да тръгнат, където им бъде заповядано – било срещу Алепо, било срещу Дамаск. При това са се прочули вече със страшна жестокост.

Още нещо: ислямистките групировки не се съобразяват много-много с официалните въстанически структури в Сирия. Те получават средства директно от Катар и Саудитска Арабия. Не секва и притокът на нови бойци от Либия, Тунис, Афганистан, дори от републиките в Средна Азия. Ще отбележим, че най-значимата джихадистка групировка „Джабхат ан Нусра“ направо отказа да се подчини на сирийската Национална коалиция и създаденото от нея военно командване.

Присъствието на зле контролиран джихадистки компонент в сирийското въстаническо движение поражда съмнения дали ще се спазват каквито и да било евентуални договорки между Дамаск и опозицията. Въоръжените групировки си поставят цели, твърде далечни от онези, които провъзгласява официално Националната коалиция. Те не крият стремежа си да образуват в Сирия ислямска държава. И е логично да предположим, че бойците ще продължат своя джихад до победа – независимо какво ще стане с Асад и неговия режим.

При това положение едва ли може да очакваме стабилизация в Сирия, поне в що-годе обозрима перспектива. Тук отново е уместно да напомним за Афганистан, чиято агония трае вече четвърто десетилетие. А с оглед на етноконфесионалния фактор и твърде вероятното прехвърляне на нестабилността в страните около Сирия (най-вече в Ливан и Ирак) е застрашен и целият регион.

За тази опасност се пише все повече в американския и в европейския печат; в политиката обаче засега не се очертават реални промени. Но разгледаме ли макар и повърхностно ситуацията в следвоенния арабски свят и по неговата периферия, анализът сочи, че успехите, постигнати в кратък срок (например промени в страни съюзнички на Иран или разправа с тях), може да бъдат платени прекомерно скъпо в средносрочен и дългосрочен план. Успоредно със стабилизирането на новородените демокрации е твърде необходимо да бъдат обезвредени събралите сили и самостоятелност радикални ислямисти, които лесно се превръщат от врагове на авторитарните режими в извор на неприятности за бившите си спонсори. Две огнища на нестабилност вече са факт – африканският регион Сахел и Сирия. Западът и страните от Залива май все още се преструват, че ще намерят начин да се справят с това предизвикателство. Но засега това изглежда по-скоро опит да представят желаното за действителност.

БТА