Море от беди: Азия днес прилича на Европа преди Първата световна война

Военен парад в Китай. Снимка: милитариимиджис

Въпреки че никой не иска да вижда конфликт в Азия, редиците на черногледците и паникьорите изглежда растат ежедневно. Призракът, който броди из континента, е този на геополитическия възход на Китай. Правителствата на близки и далечни нации зорко следят как младата недемократична свръхсила се утвърждава на международната сцена и негласно поставя под въпрос съществувалия от 1945 г. Пакс Американа (Американски мир).

Някои страни вече водят остри спорове с Пекин – водите на региона се размътиха през последните години от териториални конфликти за пусти острови южно и източно от Китай и в резултат на това отношенията на Китай с Виетнам, Япония и Филипините се влошиха.

Напреженията са достатъчно изострени, за да доведат до сравнение с опасен момент отпреди един век. В отделни статии през последните дни двама бивши азиатски външни министри сравниха днешна Азия с Европа непосредствено преди Първата световна война, която се крепеше на плетеница от имперски вражди и съюзи.

Южнокитайско море – стратегически важно водно пространство, което Китай счита за свое „вътрешно езеро“, пораждайки гнева на съседите си – е, подобно на Балканите преди сто години, предполагаемия барутен погреб, който може да предизвика по-мащабна регионална експлозия, ако не и война в пълна степен. Ето какво мисли Кевин Ръд, бивш австралийски премиер и външен министър:

„Подобно на Балканите преди един век, разкъсвани от припокриващи се съюзи, лоялности и омрази, стратегическата обстановка в Източна Азия е комплексна. Най-малко шест държави или политически същности водят териториални спорове с Китай, като три от тях са близки стратегически партньори на САЩ.“

Доловимият упадък на надмощието на Вашингтон в Тихоокеанския регион, поне в съпоставка с нарастващото могъщество на Китай, съставя фона на всички гноящи териториални спорове. Правилата на играта в региона се променят и породената от това неяснота повишава риска от конфронтация. Бившият южнокорейски външен министър Йон Юн-куан прави друго сравнение с началото на 20-и век:

„По онова време относителното могъщество на Великобритания бе в упадък, докато това на Германия набираше сила от обединението през 1871 г. По подобен начин, поне в икономическо отношение, САЩ и Япония изглежда са навлезли в процес на упадък спрямо Китай. Големите промени в баланса на силите дефинират епохи, в които има вероятност ключовите политически лидери да допуснат сериозни външнополитически грешки. Слабото управление на международните отношения в такива критични моменти често е водело до големи войни.“

Не знам да има виетнамски риболовен траулер на име „Ерцхерцог Франц Фердинанд“, нито плитчина на име Сараево. Дипломацията се придвижва със скърцане – по-миналата седмица Токио изпрати свой представител да връчи лично писмо от японския премиер Шиндзо Абе на китайския лидер Си Цзинпин. Си се съгласи да си помисли за среща на върха по териториалните спорове.

Макар и приказките за война действително да са паникьорски, има очевидни причини за безпокойство. Главната е все по-втвърдяващият се национализъм в региона. От Япония до Индия, и почти навсякъде между тях, се засилва войнолюбивата реторика. Новият лидер на Китай Си Цзинпин обеща да не прави компромиси с абсолютистката претенция на страната му над територии, които се оспорват от други. Сега някои ястреби сред китайските военни могат да говорят за способността „да нанесат първия удар“ и да водят „кратки, ударни войни“.

В тази зараждаща се увереност може да се долови ехото на Германия от края на 19-и век. Историците вече направиха връзката между китайската авторитарна държава и тази, която бе изградена от германския архитект прусакът Ото фон Бисмарк. Гордият национализъм на кайзер Вилхелм Втори не е неуместен в съвременен Китай, в който Пекин издигна в изкуство разпалването на националистичните пламъци, за да заглуши други протестни викове. Не се изненадвайте, ако изразът „Вилхелмова Германия“ се завърне в редакционните статии на вестниците.

Все пак основният дневен ред на Китай е вътрешнополитически. Страната е подложена на огромен натиск да запази бързия си растеж, да затвори пропастта между бедни и богати и да отвърне на призивите за повече политическа откритост.

Показването на мускули във външнополитическите дела може да е предпазен клапан за напреженията у дома. В интервю, откъси от което бяха публикувани в международното издание на „Тайм“ по-миналата седмица, бившият премиер на Сингапур и опитен азиатски държавник Ли Куан Ю говори за „наново пробуденото чувство за предопределеност“ у китайския народ, което Ли определя като „съкрушителна сила“. Той продължава:

„Дали един индустриализиран и силен Китай ще е толкова благоприятен за региона, колкото бяха САЩ след 1945 г.? Сингапур не е сигурен в това. Съседните държави се безпокоят, че Китай може да поиска да си върне имперския статут, който имаше в предишни векове.“ А това е епизод от историята, който никой от съседите на Китай не иска да се повтори.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.