В памет на Тодор Колев: Ако си кажете „О, Господи, колко жалко, че свършва“, тогава сте направили нещо

Тодор Колев по време на своя майсторски актьорски клас в Младежкия театър. снимки: авторката

Големият български актьор Тодор Колев почина днес на 73 години след продължително тежко боледуване. В негова памет публикуваме отново разказа му пред млади актьори през март 2010 г.:

И до днес не знам кой е Тодор Колев,  защото открих друга формула. Не само в актьорското майсторство, но и във всички изкуства, най-важна е промяната. Тя е мерилото. Тодор Колев въобще не ме интересува. Аз не мога да го понасям. Да се променям – това е предметът на моята професия. Ако гледате с тази формула, много по-лесно ще бъдете на верни позиции“. Това каза самият Тодор Колев в откровен разговор със студенти и млади професионалисти по време на първия актьорски клас за 2010 г. Проектът “Открити актьорски класове”, в който изявени български артисти се срещат със студенти и прохождащи изпълнители, се организира от Фондация „Младежки театър” в партньорство с “Арт Офис” и с финансовата подкрепа на Фондация „Америка за България”.Ето какво сподели Тодор Колев с младата публика от колеги:

За театъра и актьорското майсторство

„Демокрацията избухна в театъра силно, даже демонстративно. Малко ми е неудобно, но ще ви кажа кога усетих за първи път демокрацията. Играех в „Театър София“ (дори участвахме в строителството). Бяхме не лоша компания. Тогава един автор (няма да му казвам името) – поначало смел и уважаван от всички – написа пиеса. С голямо извинение ще кажа, че тогава за първи път ми се наложи да произнеса на сцената пред публика думата „путка“. Започнах да протестирам, че това не мога да го кажа – нали майка ми ще дойде да гледа. Обаче всички ме увериха, че съм го бил казвал „много сладко“.

После изкарах известно време в чужбина. Когато се върнах, бях потресен докъде е стигнал българският театър. Играеха се много модерни неща – толкова модерни, че не ги разбирах. И сега има такива. Някои не само не ги разбирам и не мога да ги разбера, но и отказвам да ги разбера. За мен няма социалистически и демократичен театър. Има добър и лош театър. Който ме кара да плача и който ме кара да се смея. И който ме кара да се чувствам като патка, защото нищо не разбирам. Друг театър не знам.

снимки: авторката

Ще кажа нещо елементарно. Авторът кара-вара, но накрая излиза артистът. Всичко друго остава някъде в неизвестността. Публиката възприема това, което вижда. Едва ли има артист, който да спаси една лоша пиеса, но може много да помогне тя да се  гледа. Каква е ролята на режисьора? Не искам да се правя на някакъв великан, но много ми е минало през главата и доста са се учили на гърба ми. Много съм преживял. Имало е фрапантни случаи. Но за щастие, аз научих много във ВИТИЗ. На всички, които твърдят, че там нищо не се научава, направо ще им кажа да си гледат работата. Моят преподавател Николай Люцканов беше доста наясно какво е театър. След това попаднах на голям режисьор, който впоследствие ми стана и приятел – Крикор Азарян. В този смисъл не бих могъл да се оплаквам. Но направо ще ви кажа – има хора, които не могат. Мъчи ги, каквото искаш ги прави – ако ще да се скрие под формата на модернизъм, да се опита някъде отгоре да ви се явява – не става!

Имал съм възможността да се отъркам в живота си около големи режисьори и големи  личности, и слава Богу, че това стана, докато се формирах (защото сега щеше да е късно). Писал съм си текста, а Борис Христов ме е съветвал какво да подобря, какъв финал да сложа. На Йордан Радичков, Бог да го прости, му разказвам една история и след 20-ина дни във вестника излиза този разказ, отдолу със звездичка: „Тази история ми беше разказана от Тодор Колев“. Това беше смешен разказ, който прекрати отношенията ми с един кинорежисьор, но не съжалявам, даже ми беше приятно, че всичко между нас свърши. Това за мен са били големи шансове. Да се срещнеш с Методи Андонов в неговия най-бляскав период, да играеш в негов филм под режисурата му и с оператора Димо Коларов – това са големи шансове. Случили са ми се много работи. Важното е в крайна сметка артистът да си гледа работата. И то – съвестно, наистина да е професионалист. Това, което ме ужасява  в наше време, е употребата на думата „професионализъм“. Какъв професионализъм? Гледам, че някои политици си позволяват да казват за други политици, че са професионалисти. Моля ви се! Нали съм бил там? От кол и въже събрани хора. Как ще са професионалисти? Да имаше един или двама – да кажеш – добре, другите не стават. Но да стоя като някаква глупачка и да не мога да разбера – какво прави този човек там?

снимки: авторката

В България още нямаме и не е влязла в употреба т.нар. професия продуцент. Тези, които сега се представят за такива – в кино, театър, телевизия – са мошеници. Те нямат пари. Как ще продуцират? Продуцентът е човек, който продава нещо, произведено въз основа на неговите виждания, предвиждания, изчисления, залагания, рискувания. Един ще спечели, друг ще изгуби, трети може да фалира. Но влагайки собствени пари. Аз така разбирам нещата. Когато извадиш от собствените си пари и ми създадеш една песен или картина, тогава ще кажа – да, ти си продуцент.

Ако преди време някой ми беше казал, че Евгени Минчев, това нещастно момче (той наистина има много тъжна съдба), ще стигне до там сам да се определя като пиар и като продуцент, никога нямаше да повярвам. Как е възможно? Всяка професия е такава, защото ти умееш нещо. Може да правиш хубави обувки –  това е професия. Да направиш костюм. Професия. Но той бил продуцент. Как ще си продуцент? Къде го научи това? Ма бил режисьор. Как ще си режисьор? Не си режисьор. Едно е цирковото изкуство, друго е театърът. Или да си и актьор, и режисьор. Това са две различни професии. Трябва да знаеш  какво можеш и какво не можеш, и да си гледаш работата. Има и изключения в света – това са гениите – Чарли Чаплин.

Когато бяхме студенти, Николай Люцканов ни каза: „Ако някога в живота ви се случи да забравите, че сте на сцената или когато знаете, че вече свършва спектакълът, да си кажете: „О, Господи, колко жалко, че свършва“, тогава сте направили нещо“. На мен това ми се случи 4-5 години по-късно, докато играех в Народния театър. Като се върнах вкъщи, си казах – значи съм стигнал до осъществяването на формулата, за която говореше Люцканов.

За Лили Иванова

Лили Иванова, сладураната, отиде в зала „Олимпия“ и падна на сцената. Ще ви кажа веднага как падна. – Ами защо скачаш, бе?! Ако скачаш, може да паднеш. По-спокойно – няма нужда да скачаш! Аз след това имах концерт в НДК и като си го гледах после, си казах – Тодоре, много е добре, че си се стегнал –  бачкаш прибрано и никакви простотии. Нарадвал си се на всичко, карай си сега тежкарски. И не паднах въобще.

Лили Иванова за това го измисли и „пулта“ (б. а. – посочва поставката на сцената, върху която се слагат текстовете на песните за „подсещане“). Хитро. Ние сме съученици с нея. Някои ще кажат: „Аз имам опит, ще ви пея, знам си текстовете“. Чакай малко! Какво правиш? Защо да не си ги извадиш? Тя песента като започне, хвърчи. Особено на плейбек, текстът хвърчи и в един момент – оп, няма го! Затова си го сложи на пулта да си спокоен. По-добре така да направиш, отколкото да закъсаш текстуално.

Публиката на Тодор Колев беше съставена само от студенти и колеги. снимки: авторката

Направих шеметни турнета по соц-време, особено след като измислих образа на мангала. То беше ураган. Човек върху човек, всички бяха полудели. Веднъж правя турне. Най-много се ходеше по морето. Но по време на социализма си имаше норма – повече от 60 лева на концерт не може да вземеш. Само ако събереш над 14 000 лева приходи за бюджета, разрешаваха да ти се плати двойно – 120 лева. Нагоре е небе. Излезе обаче една  ставка – ако правиш моноспектакъл над 45 минути, отиваш на 120 лева хонорар, но само ако си артист, не певец. Съответно аз минавах за артист и казах, че правя на сцената моноспектакъл. Стоя по час и половина на сцената, плямпам, пея, всичките ми текстове са авторски. И ми го признаха. Отделно събирам над 14 000 лева и започнах да взимам двойно – 240 лева хонорар на концерт. По време на едно от моите турнета, Лили Иванова е в Пловдив. На сутринта се обажда в Концертна дирекция „Бургас“ и пита – може ли да ми кажете Тодор Колев на каква ставка е? Те й казват: „На 240 лева“.  А тя: „Как така на 240?“ На другия ден спря турнето си.

За шоу програмите и нивото на хумора в телевизията
„Цената на истината“. Огромна простотия. Не си мислете, че е така и по света. Гръцкият парламент спря това предаване. Много е страшно. Същото е с „Биг брадър“. Деца, които гледат „Биг брадър“, не могат да бъдат същите след това.

снимки: авторката

Участвах доста дълго в „Денсинг старс“. Знаете, че то е по английски лиценз и си има установени правила, които в България не важат, разбира се – тук е пълно с творци. Започнах да работя и с изключение на танците, виждам някакви ужаси. В Англия предаването е великолепно. То трае един час. Обаче нашите го правят два часа. Сещате се защо. За два часа манджата е по-голяма. Нищо друго не ги интересува. Обаче е пълно с глупости – чудят се какво да правят. Отгоре на всичко ме предупреждават да не би случайно да си прибавям текстове. Как ще си прибавям, като аз дори не успявам да изкажа всички тези простотии, които са написали. Един ден, докато репетираме, гледам един текст и казвам: „Ебати селянията“. Продуцентът се обърна и ми направи забележка: „Какво говориш? Обиждаш сценаристката.“ Сценаристката, колкото вие я знаете, толкова и аз.

Ако ви е оставало време да поглеждате телевизия, знаете какво е нивото на хумора. Няма защо да се чешеш по задника, ако не те сърби. Прочутият Станиславски казва: „На сцената може да си събуеш и гащите, но ако е оправдано и ако има смисъл“. Иначе за какво е всичко това?

Образът на мангала

Започнах да пея „Нашия сигнал“ на Емил Димитров, когато се направих на мангал. Направих я да звучи по друг начин, с чувство за хумор. Емил, Бог да го прости, поне на три мои концерта е идвал, без да ми се обади предварително. Аз обикновено пеех тази песен, а той към края й излизаше на сцената и сядаше на някакъв стол или на стълбите, и се покланяше след изпълнението ми. Беше ми много приятно, че проявява разбиране. Това много говори за интелекта на един човек и за чувството му за хумор, което е едно и също впрочем.

Образът на мангала се роди в Мюнхен. Както си стоим със Стефан Данаилов, виждаме някакви италианци, които са останали без пари и пеят, белки някой им даде пари да се приберат вкъщи. Бяха много мили и много смешни – пееха „О, соле мио“, та се късаха. А германецът как да го развълнуваш с „О, соле мио“? Надявам се, че са се прибрали накрая. Но на мен доста ми заприличаха на нашите мангали и така се роди образът на мангала. Постепенно се появиха цигулки, мустачки, шапки, жилетки и много, много участия“.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.