Разоръжена Европа остава сама пред опасностите
в. Файненшъл таймс
Един ден европейците може да открият, че американските военни вече не са тук, за да се справят с опасностите, надвиснали над границите им.
През 70-те години Могенс Глиструп, виден датски политик, се прочу с предложението си страната му да замени въоръжените си сили със запис на посланието „Предаваме се“ на руски език.
Глинструп вече не е сред нас, но неговият подход към отбраната изглежда печели все повече привърженици. Способността на Европа да използва военна сила бързо отстлабва, а заедно с нея и възможностите на европейците да защитават интересите си по света. Вярно е, че много войници от европейски страни са разположени в Афганистан, а французите са в Мали. При все това военните способности се свиват.
От 2008 г. насам в отговор на икономическата криза повечето големи европейски страни орязаха разходите за отбрана с 10-15 процента. Дългосрочните тенденции са още по-тревожни. Британските Кралски военновъздушни сили сега разполагат едва с една четвърт от броя на бойните самолети, които имаха през 70-те години. Кралските военноморски сили имат 19 ескадрени миноносци и фрегати в сравнение с 69 през 1977 година.
Британската армия планира да се свие до 82 хиляди войници и ще достигне най-малката си численост от Наполеоновите войни. През 1990 г. Великобритания имаше 27 подводници освен въоръжените с балистични ракети , а Франция – седемнайсет. Сега двете страни притежават съответно седем и шест.
А иначе Великобритания и Франция обикновено са смятани за единствените две европейски страни, които вземат отбраната насериозно. Британците изтъкват, че дори след настоящите съкращения Обединеното кралство ще има четвъртия по размер военен бюджет в света. Великобритания е също така, за момента, една от единствените две европейски държави, изпълняващи критериите на НАТО за заделяне на 2 процента от БВП на отбраната. Другата такава държава е Гърция.
Ситуацията в повечето останали европейски страни е по-зле – Испания заделя по-малко от един процент от БВП за военни разходи. А повечето военни разходи в европейските страни отиват за пенсии или заплати, а не за оръжия и военна техника. Белгийците се отличиха по време на либийската кампания от 2011 година. Но близо 75 процента от белгийските военни разходи сега отиват за личния състав, което накара един критик да нарече белгийските въоръжени сили „необичайно добре въоръжен пенсионен фонд“.
Нищо от това нямаше да има голямо значение, ако САЩ продължаваха да искат да се намесят винаги там, където на европейците им липсваха способности. В действителност Америка губи търпение от неспособността на Европа да действа самостоятелно. Правителството на Обама показа явно нежелание да се замесва в Либия. А когато французите разбраха, че се нуждаят от американска помощ за презареждане на самолетите си във въздуха за операцията в Мали, те с ужас узнаха, че американците първоначално са искали да им бъде платено.
В крайна сметка САЩ се съгласиха да предоставят помощта си безплатно. Но злото беше сторено. На САЩ им писна да бъдат в положение, в което само те поемат близо две трети от разходите за отбрана на НАТО. Някой ден, може би скоро, европейците ще се събудят и ще открият, че американските въоръжени сили просто не са тук, за да се справят с каквито й да са заплахи, надвиснали над границите на Европа.
Всщност и самата Америка се готви за нова ера на военни съкращения. Ако автоматичните бюджетни съкращения се задействат следващия месец, Пентагонът ще трябва да ореже 1 трилион долара разходи за отбрана през следващото десетилетие. Дори САЩ да избегнат подобни драстични мерки, дългосрочните тенденции ясно сочат към свиване на военните разходи.
Съединените щати са решени също да насочат повечето си военна мощ към Тихоокеанския регион. ВМС на САЩ понастоящем разпределят 50 процента от ресурсите си за Тихия океан и 50 процента за Европа и Близкия изток, но в бъдеще Азия ще получи 60 процента. За американците това има смисъл. Докато европейските военни разходи спаднаха с 20 процента през изминалото десетилетие, китайските военни разходи скочиха с почти 200 процента. Миналата година за първи път от няколко столетия азиатските страни похарчиха повече за въоръжените си сили отколкото европейските държави.
Ако САЩ насочат по-голямата част от смаляващия се военен бюджет към Азиатско-тихоокеанския регион, присъствието на чичо Сам в Европа и Близкия изток явно ще намалее.
Може би това няма значение? Заплахата от сухоземно нашествие в континентална Европа изглежда повече или по-малко изчезнала със Съветския съюз. Заплахата, която изглежда тревожи европейците повече, са поразиите, които мерките за строги икономии могат да нанесат на хваления социален модел, отколкото каквато й да е военна заплаха.
Политиците отговарят на обществените искания, като се опитват да защитят бюджетите за здравеопазване и социални грижи пред военните разходи. Дори новите заплахи за сигурността като тероризма очевидно не са способни да доведат до нарастване на конвенционалната военна мощ. Десетилетието на горчив опит в Афганистан беше нагледен урок за това колко е трудно да се използват военните за справянето с една „провалена държава“.
Така че е напълно възможно европейците да приемат една съвременна версия на стратегията на Глиструп, при която разпускаме въоръжените си сили, поръчваме си храна за вкъщи и включваме телефонния секретар.
Все пак ще трябва да надзърнем далеч зад границите на Европа, за да видим внушителен брой потенциални заплахи, надвисващи през следващото десетилетие. Близкият изток ври и кипи, хиляди умират в Сирия, заплашвайки стабилността на целия регион. Ядрената програма на Иран наистина може да доведе до конфронтация и да застраши енергийните доставки за Европа. Руските военни разходи растат. А нарастващото напрежение между Китай и съседите му един ден може да заплашат свободата на корабоплаване, от което зависи европейската търговия.
Рискът е в това, че европейците внезапно може да открият, че се нуждаят от въоръжени сили, в крайна сметка само за да разберат, че те вече не са тук.
БТА