ООН: Малкият Вавилон

Или Осмото чудо на Света

encho-gospodinov.gifПристигнах в Ню Йорк на 5 Септември 1999 след 7-годишно “хуманитарно дипломатствуване” в Централна и Източна Европа. Седем дълги години там ръководех хуманитарната дейност на Международната федерация на Червения Кръст: войни, етнически конфликти, бежански лагери, преговори с правителствата на 15 държави от Естония на север до Македония на юг. Офисът ми беше в Будапеща, централата – в Женева, повечето работа в Босна и Херцеговина, Сърбия, Хърватска и други части на очарователните и пълни с исторически кавги Балкани. Част от сърцето ми беше в България, както и досега. Последните 6 месеца от тези седем славни години прекарах в Белград и Прищина, по време на войната на НАТО срещу останките на тогавашна Югославия. Бомби, ранени, убити, мизерия и хаос: това ми беше всекидневието.

Кацнахме на летище “Джей Еф Кенеди” – аз, жена ми и малкият ни син Стефан в една душна, влажна септемврийска вечер – с 22 чанти и куфари (4 се изгубиха). От Косово довчера, днес трябваше веднага да почна работа като постоянен представител на Международната Федерация на Червения Кръст в ООН. От Косово направо в Съвета за Сигурност, от Сава и Дунав на Ийст Ривър. Контрастът не можеше да бъде по-голям.

И така, вече осем години. Почти достатъчно, за да повярвате – поне частично – на това което ще ви напиша.

В едно предишно писмо споменах, че Ню Йорк е като Вавилон. По свой начин ООН е малкият Вавилон вътре в големия: тук работят 6-7 хиляди души от всички краища на света, от всички раси, религии и езикови групи. Ако библейският Ной иска на бърза рака да си напълни “ковчега” преди потопа, спокойно може да вземе по един представител на всяка от горните групи, да добави животинките и насекомите, и колекцията му ще е пълна.

По разбираеми причини ООН е сложна политическа машина, където всяко решение се взема бавно и с възможния консенсус. Машината е тромава, силно бюрократизирана, пълна с изключително надарени дипломати и специалисти, с протежета на влиятелни политици (в съответната държава), с безименни труженици чийто имена ще останат завинаги неизвестни, И накрая със значителен брой “средняци”, хора които със същия успех биха могли да работят където и да е, каквото и да е. Ето това е ООН по отношение на “хуман рисорсис”, или както навремето му казвахме “Личен състав”. Това е така, защото все още съществува системата на “квотите”, т.е. колкото пари една държава дава на ООН, толкова нейни граждани (пропорционално) могат да работят в нея. Това неизменно води до картината, която описах по-горе.

И понеже тези хора често се подбират по различни критерии, идват от различни култури, говорят различни езици (общият знаменател е английският или френският, арабският постоянно се чува, руският и китайският по-малко), не е чудно, че в ООН строенето на Вавилонската кула на мира и добруването е често бавно и мъчително усилие, скъпо и пълно с кавги и раздори, било в Общото събрание или в Съвета за сигурност.

Но независимо от това нищо по-добро от ООН засега не е измислено, ако перифразираме Уинстън Чърчил и прочутата му мисъл за парламентарната демокрация.

ООН е единствения дипломатически канал който стои отворен 365 дни в годината, 24 часа в денонощието. ООН е клапата, която изпуска парата, когато машината на световната политика прегрее и я предпазва от взрив. В ООН и чрез него си говорят държави, които нямат дипломатически отношения (САЩ – Иран. Или САЩ – Северна Корея). Много често ООН успешно предотвратява конфликти, всекидневно спасява хора от глад и болести, много от агенциите на ООН вършат чудеса от храброст, всеотдайност и висок професионализъм, без които светът би бил много по-лошо място за обитаване. Спокойно мога да кажа, че в известен смисъл и на фона на планетарния политически хаос, ООН е осмото чудо на света.

Има случаи, когато ООН е безпомощна. Тя е като окован добряк, който (нещо като Боримечката на Дядо Вазов), се напъва да срути Отоманската империя с черешовото си топче. Резултатът е известен. Бидейки обща собственост на държавите-членки, резултатът е често общо нехайство и безотговорност. На практика почти всичко в ООН се влияе от 5-те постоянни членки на Съвета за сигурност (САЩ, Русия,Франция, Англия и Китай), докато Общото събрание (висшият орган) е притиснат между Г-77 (групата на развиващите се страни) и на богатите държави. Последните дават парите и често поръчват музиката. Първите искат парите, но никак не настояват донорите да контролират начина, по който ги харчат.

А генералният секретар на ООН е като древногръцкия Лаокоон, който се опитва да надвие хидрата както на богатите и силните, така и на бедните и отчаяните. Това е най-тежката и най-неблагодарна работа в света, и най-самотната, както я определи починалият наскоро Кърт Валдхайм, бивш генерален секретар на ООН. Той е повече секретар отколкото генерал. Секретар с много господари и генерал без армия. Не е чудно защо се стигна до кланетата в Руанда и Сребреница…

Ето, така строим в Ню Йорк Вавилонската кула на световния мир и социално-икономическото развитие. Картината никога не е черно-бяла; пълно е с полутонове и пъстроцветие. Има безспорни успехи (особено в изкореняването на редица болести), има и шокиращи провали. Основната причина за това е, че днешната ООН е създадена да обслужва света такъв, какъвто е бил след Втората Световна война, в средата на XX век. Днес, в началото на XXI-я, този модел е безнадеждно остарял; той е като наивен и циничен Гутенберг в света на Бил Гейтс и Майкрософт.

На фона на стесненото от небостъргачи небе над Манхатън, между 42-ра и 46-та улица на Първо авеню се издига прочутата сграда на ООН, чието синьо-зеленикаво стъкло отразява не само слънчевите лъчи, но и намеренията на строителите й да направят от нея символ на надеждите на милиони хора, притиснати всекидневно от войни, болести, глад и мизерия. Строена след Втората световна война, когато ООН се мести от Сан Франциско в Ню Йорк, от група световни архитекти, водени от още по-световноизвестния швейцарец Льо Корбюзие, 40-етажната маса от метал,стъкло и бетон тогава е била нещо невероятно. Символ на Новия мирен свят след една унищожителна война.

Днес сградата на ООН е тайно подобие на себе си и на намеренията на създателите и. Тя е безкрайно остаряла, покривът й тече, повечето от инсталациите й не са сменяни, откакто са пуснати в действие, линолеумът в коридорите напомня на общинската сграда в български град от 70-те години, азбестът при строителството е извор на тревоги за тези, които с години работят в нея. Само 38-ият етаж, където са офисите на генералния секретар на ООН, носи все още някакво достолепие и напомня за някогашните намерения на Льо Корбюзие.

Преди 2-3 години Кофи Анан се беше споразумял с кмета на Ню Йорк Майкъл Блумберг за финансовата формула, по която сградата на ООН трябваше да се ремонтира. Но тогавашният губернатор на щата Ню Йорк – Джордж Патаки, виден републиканец (унгарец по произход), успя да блокира проекта. Поради позицията му за войната в Ирак Кофи Анан си навлече гнева на много републиканци и плати немалка цена за това. Така покривът продължава да тече и до днес (както на моята къща в Драгалевци, строена от пишман майстори), а новият генерален секретар Бан Ки-Мун сега ще трябва да започва ремонт етаж по етаж, които ще продължи десетина години И ще струва към два милиарда долара. За да довърша картината, ще кажа, че същото е и дереджето на резиденцията на генералния секретар, която в момента е в ремонт (за първи път от над 20 години) И Бан Ки-Мун живее в хотел “Уолдорф Астория”, докато ремонтът свърши.

Но, колкото и да е стара и уморена тази сграда, толкова тя може да бъде и уютна за уморените от мнoгoчасови заседания дипломати. Когато му изтече мандатът и се върна в Париж, един от бившите френски посланици издаде албум със снимки от нощен Ню Йорк, които той обичал да прави след късните нощни заседания на Съвета за сигурност. Фурор обаче предизвика статията му в “Le Mond” озаглавена “12-те най-тихи места да подремнете в ООН”

Отношението на нюйоркчани към ООН е смесено, често негативно. Присъствието на ООН в града води до повишаване на наемите в средната част на Манхатън, до големи транспортни неудобства всеки септември, когато огромен брой държавни глави, короновани особи, шефове на правителства и други велможи пристигат в града за годишната сесия на ООН. С тях пристигат неизвестен брой бодигардове, генерали и маршали в ласкави униформи, шефове на протоколи, съпруги, деца и любовници, журналисти и “друг обслужващ персонал”, както писа един ироничен колега тук. Това води до гигантски задръствания по Първо и Второ авеню, промяна на маршрутите на градския транспорт, свирепи, често параноични мерки за сигурност особено след 9/11 както тук наричат атаката над Ню Йорк преди 6 години. Прочутият проблем с глобите от паркирането на дипломатическите автомобили налива допълнително масло в огъня.

Ето защо не е чудно хладното отношение към ООН в Ню Йорк. Чудно е обаче защо същите тези хора, които не обичат ООН, с огромна радост прибират по няколко милиарда долара годишно, които дипломати и служители на ООН инвестират в икономиката на града от плащане на наеми, училища и университети за децата си, за коли, бензин, паркинги, ресторанти, и т. н, и т. н. Ако един ден ООН се премести в Женева или някъде другаде, нюйоркчани сигурно ще плачат за нея. Няма нужда тук да цитираме “Малкият Принц” на Екзюпери.

Историята няма да бъде пълна, ако не кажа няколко думи за градината на ООН, разположена в северната част на “имота”. Това е късче зелен оазис в царството на бетона, с разкошна черешова градина, интересни паметници и най-доброто място за гледане на фойерверките на 4 юли, тъй като канонерките, от които се изстрелват, са в Ийст ривър срещу ООН. Черешовата градина пълни района с пчели и приятна миризма напролет, а паметниците напомнят както за един отишъл си свят, така и за един нов, пълен с мизерия и надежди.

Тук е скулптурата на съветския майстор Евгений Вучетич “Да изковем от мечовете плугове”. По-малка е, отколкото мнозина очакват от монументалната съветска школа на социалистическия реализъм. Мисля, че е подарък от времето на Никита Сергеевич Хрушчов, ако не се лъжа.Все още емоционално въздействаща скулптура. Друг, много по-внушителен паметник на една отминала епоха е този на огромен конник на висок пиедестал, с маслиново клонче в ръката вместо традиционната сабя (дамаскиня) или пушка (бойлия). Подарък от Йосип Броз Тито. И някъде в кьошето на градината срамежливо се крие едно по-малко паметниче, спомен от ГДР и Ерих Хонекер. Няма ги вече нито СССР, нито ГДР, нито Югославия. Останаха само скулптурите в градината на ООН.

Прочее, има още два забележителни монумента: единият е на известен грузински майстор, подарък от Едуард Шаварднадзе. Представлява огромен змей (или дракон), кой както му хареса, чието тяло е съставено от съветска ракета SS-20 и американска “Пършинг” – тези, с които “капитализмът и социализмът”, НАТО и Варшавският пакт се плашеха взаимно дълги години.

Слонът на българския скулптор Михаил Симеонов е подарък на ООН от Намибия, Кения и Непал. Винаги го показват на снимки под такъв ъгъл, че да не прави впечатление естественият размер на половия му орган. Снимки: личен сайт на Михаил Симеонов
Атрибутът на слона отблизо.

Малко зад грузинския ракетен змей, обиколен от вечно зелени храсти, се крие една загадъчна, натурална и с българска жилка скулптура. Загадъчна, защото е заобиколена с достатъчно високи храсти, че да скриват половината скулптура. Натурална, защото представлява фигура на африкански слон в естествени размери. Хубав, снажен африкански слон, всичко си му е на мястото, включително и съответния по размер инструмент на неговата мъжественост в момент преди да прегърне в обятията си млада и знойна африканска слоница.

Слонът преди храстите да пораснат и да го оградят, за да прикрият мъжествеността му.

Слоницата в случая я няма, но гордият слонски фалос вероятно е предизвикал негодуванието на по-консервативните американци (които и без друго не обичат ООН). Чух, че тяхната ярост от този изпълнен с мерак за любов мъжествен слон била толкова голяма, че иначе храбрият син на Африка Кофи Анан се предал и наредил да се посадят храстите около емоционалната скулптура, така че децата да не виждат израза на неговата мъжественост и да не задават неудобни въпроси. И накрая, авторът на този внушителен във всяко отношение слон, е българин*.

Другото българско културно присъствие, вече вътре в сградата на ООН, е копие от прочутата икона на Севастократор Калоян и неговата красива Десислава от Боянската черква. Иконата е разположена във фоайето, което свързва залата на Общото събрание на ООН с тази на Съвета за сигурност. И понеже е на “кьоше”, всеки минава край нея и я вижда. Мисля че е подарена на ООН през 1967.

А на западната стена на залата на Съвета за сигурност е окачено копие от легендарната “Герника” на Пабло Пикасо. Не знам колко често посланиците от страните-членки на Съвета за сигурност поглеждат към нея, но ако се съди по броя на въоръжените конфликти в света след Гражданската война в Испания, отразена фантастично и зловещо в “Герника”, посланиците и техните работодатели често забравят посланието на Пикасо….

Скулптурата на револвера със завързана цев. Снимка: ООН

Мене ако питате, най-хубавата скулптура в двора на ООН е една мъничка, деликатна фигура на револвер, чието дуло е завързано на възел. По-добър символ от това за ООН не може да се измисли. Авторът е от също толкова една мъничка, деликатна, държава намираща се в сърцето на Европа.

Тук слагам точка, мили читатели. В следващото писмо, с ваше позволение, ще ви разкажа за някои хора вътре в сградата на ООН. Това дотук беше за “фасадата”. Осмото чудо на света заслужава две писма и вашето внимание. Обещавам да ви напиша неща, които няма да намерите в 99% от вестниците. (И нито ред за дрогата)

Искрено ваш,

Енчо Господинов

–––––––––––-

* Б. р. – авторът е Михаил Симеонов, български скулптор, който е емигрирал през 1966 г. и живее в Ню Йорк, автор е и на статуята на отец Паисий край паметника „Св. Ал. Невски“ в София. Скулптурата на слона е подарък на ООН от Намибия, Кения и Непал. Симеонов е пътувал из Африка да прави скулптури на животни, а за слона е упоил мъжки екземпляр и е взел отпечатък от него в естествен размер. След поставянето на слона през 1999 г. в много световни медии има публикации по темата, с иронични заглавия, защото в основен проблем се превръща естественият размер на слонския полов орган.

Писмо отПисмо от Ню Йорк
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.