Ирак още е в плен на сектантското насилие и политика

Историята на Ирак е борба за власт между шиитската и сунитската общност. Разделеният Ирак не може да върви напред Онова, което днес дърпа Ирак назад, са продължаващите вътрешни раздори. От най-тежките дни на шиитско-сунитската война през 2006-2008 г. насам сектантската поляризация не е представлявала такава заплаха за единството на страната.

През декември в западния град Рамади сунити демонстрираха срещу правителството на премиера Нури ал Малики в знак на протест срещу арестите на телохранителите на финансовия министър Рафи ал Исауи, който е сунит. Оттогава демонстрациите ескалират и дават „метастази“. Започнал от настоявания за реформи, по-добри услуги, освобождаване на затворници и отменяне на антибаасистките лустрационни закони, сега гневът прелива и демонстрациите в целия сунитски регион открито са за оставка на премиера шиит, който е обвиняван в сектантска дискриминация и репресии срещу сунитите.

Шиитските политически лидери, които дойдоха на власт през 2003 г. , имаха уникална позиция в оформянето на бъдещето на Ирак, тъй като те и кюрдските организации отдавна таят у себе си обида не толкова към режима на Саддам Хюсеин, колкото заради господството на сунитското малцинство, което в различна степен е било налице от основаването на независимата иракска държава през 1921 г. (Хората с по-отдавнашни спомени казват, че потисничеството на сунитската държава над шиитите датира от 7 век.)

Вместо да работят за единен Ирак, шиитските лидери започнаха да говорят за подмяна на победителите и доминиращите, за въздигане на потиснатите срещу потисниците, за заслуженото поемане на властта от мнозинството. Те бяха склонни да облекат в нови дрехи несправедливостите, на които е била подложена тяхната общност. Шиитските лидери и американската окупационна власт прокламираха универсално участие и включване, но на практика уподобиха всички сунити с партията Баас и Саддам.

Това доведе до драконовските закони за дебаасификация и до разпадане на армията, смятана за движеща сила и инструмент на сунитите. От сунитите се изискваше да докажат своята лоялност и примиреност със сегашния си статут, както и своята невинност. Шиитите имаха основателни причини за опасения и подозрения: преди 2003 г. само малцина шиити се противопоставяха на режима на Саддам Хюсеин.

След 2003 г. въоръжената съпротива бързо обхвана сунитските райони уж с цел да освободят Ирак от американската окупация, но в действителност това бе бунт срещу новия ред. Когато през 2005 г. бе изготвен проект за конституция, сунитите не бързаха да се заемат с обсъждането му, а когато го сториха, вече беше твърде късно да бъдат внесени промени в някои текстове в тяхна полза.

Някои сунити отхвърлиха постановката, че са малцинство, а техни лидери твърдяха в частни разговори, че сунитите съставляват 60 на сто от населението. Взаимните подозрения и опасения, тържествуването, изолирането и отхвърлянето премина в низходяща спирала, която доведе до грозна сектантска война между сунитските бунтовници и шиитските милиции през 2006 г. Усилията за помирение през 2008 г. по инициатива на американските военни целяха интегрирането на сунитските бойци в държавните институции.

Тези опити бяха посрещнати с нежелание от правителството на премиера Малики, но целта им се ограничаваше до прекратяване на разгорелия се сектантски конфликт и умиротворяване на въоръженото въстание. Преговорите за помирение бяха повърхностни и изобщо не стигнаха до истински диалог за отношенията между общностите, взаимните страхове, неправдите и претенциите. Освен надутата реторика не бе направен опит за излизане от сектантската политика. Сунитите искаха това, което шиитите няма да им дадат: равнопоставеност в държавните дела.

Шиитските лидери не виждаха голям смисъл в политическото помирение; както призна един изтъкнат шиитски депутат, помирението означава да им бъде отстъпена част от трудно спечелените придобивки. Защо трябва да се иска да направят това? Нещо повече – все още съществува подозрението, че дълбоко в себе си сунитите никога няма да приемат върховенството на шиитите и тяхното право да държат властта като мнозинство. Сунитите бяха приемани в отбора от немай къде и при условия, наложени от шиитското мнозинство.

Демокрацията бе изопачена на фундаментално ниво чрез невярната дефиниция за това кое е мнозинство и кое е малцинство. В Ирак те са определени от сектантската, а не политическата принадлежност. Така че шиитското демографско мнозинство завинаги ще остане като политическо мнозинство (което пролича от големите шиитски коалиции на изборите през 2005 и 2010 г.), а сунитите винаги ще бъдат политическо малцинство.

Принципът за еднакво гражданство и равни права за всички, независимо от религия, раса и пол, който се прогласява на толкова много места в конституцията, е ужасно подкопан от тази интерпретация на демокрацията. Сегашното противопоставяне се изостри от събитията в региона, особено тези в Сирия. Въпреки че шиитските политически партии не питаят особено голяма любов към баасистите в Сирия (които в миналото бяха обвинявани, че подкрепят джихадистите и тайните баасисти в Ирак), те се опасяват от рухването на алауитския режим на Асад.

Сунитите, от своя страна, получават морална – а може би също политическа и логистична – подкрепа от сунитските религиозни групи, сражаващи се с правителството на Асад. Други регионални напрежения, сред които съперничеството между сунитска Турция и шиитски Иран, усложняват все повече ситуацията и правят още по трудно мирното решаване на кризата. Като че ли са очертани линиите за втори кръг от сектантско насилие, което поради отсъствието на неутрален посредник заплашва да подкопае единството на Ирак.

БТА