Човекът в търсене на смисъл

Б. р. – Виктор Франкъл е написал над 30 книги, които са преведени на повече от 40 езика. Най-четена от всички обаче си остава малката му книжка „Човекът в търсене на смисъл“ (ИК „Хермес”), която описва живота му в нацистките концентрационни лагери и научените там уроци за духовно оцеляване. Книгата е претърпяла над 100 издания на английски език и до смъртта на Франкъл през 1997 г. от нея са продадени над 12 милиона екземпляра. Според изследване, направено от библиотеката към Американския конгрес, това е една от 10-те най-влиятелни книги на миналия век, променила живота на мнозина.

Виктор Е. Франкъл е професор по неврология и психиатрия във Виенския университет, но заема професури и в Америка: в Харвард, университетите в Далас, Питсбърг и в Калифорнийския университет. Създател е на логотерапията – нов психотерапевтичен метод, наричан още Трето виенско направление (след психоанализата на Зигмунд Фройд и индивидуалната психология на Алфред Адлер). Следва откъс от книгата.

Въпреки наложената физическа и психическа примитивност на живота в един концентрационен лагер, възможно бе духовният живот да бъде задълбочен. Чувствителните хора, свикнали с богат интелектуален живот, може би са страдали повече (често те бяха по-деликатно устроени), но пораженията върху вътрешното им аз бяха по-малки. Те бяха способни да се отдръпнат от ужасното обкръжение в свят на вътрешно изобилие и духовна свобода.

Само така може да се обясни привидният парадокс, че някои лагерници с недотам корава психика, изглежда, понасяха лагерния живот по-леко от онези с крепка натура. За да бъда ясен, принуден съм да прибегна до личните преживявания. Нека разкажа какво се случваше през онези ранни утрини, когато трябваше да крачим към работната площадка.

Прогърмяваха команди: „Отделение, ходом марш! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Първият кръгом, леви, леви, леви, леви! Шапки долу!“. И досега тези думи звучат в ушите ми. При командата „Шапки долу!“ минавахме през портата на лагера под насочените прожектори. Който не маршируваше в строй, получаваше ритник. А най-зле патеше онзи, който поради студа нахлузваше шапката върху ушите си, преди да бъде дадено разрешение.

В мрака се спъвахме в големи камъни и газехме дълбоки локви по единствения път, извеждащ от лагера. Придружаващата ни охрана крещеше и ни направляваше с прикладите на пушките. Онези с особено болни крака се подпираха на ръката на съседа. Едва проронвахме дума. Леденият вятър не предразполагаше към разговор. Криейки устата си зад вдигнатата яка, човекът, крачещ редом с мен, ненадейно прошепна: „Ако можеха жените ни да ни видят сега! Така се надявам, че са по-добре в техните лагери и не знаят какво ни се случва“.
Това извика мисли за собствената ми съпруга.

Препъвахме се километър след километър, хлъзгайки се на заледените места, като ту се поддържахме, ту се влачехме един друг напред и нагоре, без да разменяме нито дума, но и двамата знаехме – всеки от нас мисли за своята жена. Случайно погледнах небето, където звездите избледняваха и зад тъмна пелена от облаци вече струеше розовата светлина на зората. Но образът на жена ми, необикновено отчетлив, бе завладял съзнанието ми. Чух я да ми отговаря, видях усмивката й, нейния прям, окуражаващ поглед. Реален или не, погледът й бе по-сияен от изгряващото слънце.

Една мисъл ме прониза – за пръв път в живота си съзрях истината такава, каквато е изпята в песните на толкова поети, прогласена като върховна мъдрост от толкова мислители. Истината, че любовта е абсолютната, най-висока цел, към която може да се стреми човек.

Тогава схванах смисъла на най-голямата тайна, която човешката поезия, човешката мисъл и вяра носят като послание: Спасението на човека е чрез любовта и в любовта. Разбрах как човек, комуто нищо не е останало на този свят, все пак може да познае блаженството, макар и за кратък миг, в съзерцанието на своята възлюбена. В положение на пълна изоставеност, когато не може да направи нищо полезно, когато единственото му възможно постижение е да понася страданието по достоен начин, в такова положение човек може чрез влюбеното съзерцаване на образа, който носи за любимия, да постигне осъществяване. За първи път в живота си бях в състояние да разбера значението на думите: „Ангелите са потънали във вечно съзерцание на неизмеримо великолепие“.

Пред мен един човек се препъна и следващите паднаха върху него. Охраната се нахвърли върху тях с бичовете си. За няколко минути това прекъсна мислите ми. Но скоро душата ми отново намери пътя от затворническото съществуване към другия свят и аз поднових разговора с моята любима. Задавах й въпроси и тя отговаряше, после тя ме питаше, а аз отговарях.
— Спри!
Бяхме стигнали работната площадка. Всички се втурнаха в тъмните колиби с надежда да получат сносен инструмент. Всеки лагерник получи лопата или кирка.
— Не можете ли по-чевръсто, свини такива?
Не след дълго бяхме заели местата си от предишния ден в изкопа. Замръзналата земя пращеше под ударите на кирките, летяха искри. Хората бяха безмълвни, умовете им – вцепенени.

Моето съзнание още бе при образа на жена ми. Една мисъл мина през ума ми – аз дори не знаех дали тя е още жива. Знаех само едно, което вече бях научил добре: любовта отива далеч отвъд физическата личност на обичания. Тя постига най-дълбокия си смисъл в духовното му съществуване, във вътрешната му същност. Дали той действително присъства, дали изобщо е още жив или не, някак престава да е важно.

Не знаех дали жена ми бе жива и нямаше как да разбера (през цялото ми лагерничество нито получавахме, нито изпращахме писма), но в онзи момент това престана да е от значение. Нямаше нужда да зная, нищо не можеше да накърни силата на моята обич, моите мисли и образа на моята любима. Дори тогава да знаех, че жена ми е мъртва, мисля, че пак бих се отдал, необезсърчен от това знание, на съзерцание на нейния образ и духовният ми разговор с нея би бил все така ярък и пълноценен. „Сложи ме като печат на сърцето си, любовта е силна, както смъртта“.

***

В този опит за психологическо представяне и психиатрично обяснение на типичните черти на обитателя на концентрационен лагер може да съм създал впечатлението, че човешкото същество напълно и неизбежно се влияе от обкръжението. (В случая обкръжението бе уникалната структура на лагерния живот, която принуждаваше обитателя да уеднакви поведението си с определен модел.)

Ами човешката свобода? Не съществува ли духовна освободеност по отношение на поведението и реакциите във всяко едно обкръжение? Дали не е вярна теорията, която иска да ни убеди, че човек не е нищо повече от продукт на множество условия и фактори на заобикалящата го среда, били те от биологично, психологично или социално естество? Нима човек е техен случаен продукт? И още по-важно: дали реакциите на лагерниците спрямо уникалния свят на концентрационния лагер доказват, че човек не може да избегне въздействието на обкръжението си? Лишен ли е човек от избор на действие, изправен пред такива обстоятелства?

Можем да отговорим на тези въпроси въз основа на опита, а също и по принцип. Опитът от лагерния живот показва, че човек има избор на действие. Съществуват достатъчно примери, често от героично естество, които доказват, че апатията може да бъде превъзмогната, а раздразнителността – потисната. Човек може да съхрани следа от духовна свобода, от независимост на ума, дори в такива ужасни условия на физически и психически стрес.

Ние, живелите в концентрационни лагери, си спомняме хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път.

А там винаги трябваше да се прави избор. Всеки ден, всеки час предлагаше възможност да вземеш решение дали ще се подчиниш или не на онези сили, заплашващи да те лишат от самата ти същност, от вътрешната ти свобода, решение, което определяше дали ще станеш или не играчка на обстоятелствата, след като си се отказал от свободата и достойнството, за да бъдеш претопен в калъпа на типичния лагерник.

Погледнати от тази страна, душевните реакции на обитателите на един концентрационен лагер трябва да означават за нас нещо повече от прост продукт на определени физически и социални условия. Макар условия като недоспиване, недостиг на храна и различни проявления на психичния стрес да предполагат, че лагерниците следва да реагират по определен начин, при последния анализ става ясно, че това каква личност ще стане неволникът, е резултат от вътрешно решение, а не само от влиянието на лагера.

Следователно всеки човек по принцип, дори при такива обстоятелства, може да реши какво ще стане от него – в интелектуално и духовно отношение. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер. Достоевски е казал: „Има само едно нещо, от което се страхувам: да бъда недостоен за страданията си“.

Тези думи често ми идваха наум, след като опознах онези мъченици, чието поведение в лагера, чиито страдания и смърт свидетелстваха за факта, че последната вътрешна свобода не може да бъде загубена. Може да се каже, че те бяха достойни за своите страдания; начинът, по който ги понасяха, бе истинско духовно постижение. Тъкмо тази духовна свобода, която не може да бъде отнета, дава смисъл и цел на живота.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.