В крак с бремето на похода на маргиналите

Иво Инджев

Понеже на най-големия митинг в София от януарските събития през 1997–а година насам не видях политици, искам да кажа на онези от тях, които четат този текст, какво видях. Защото се съмнявам, че подобен репортаж ще прочетат във вцепенените от страх медии, треперещи кога протестиращите ще се сетят за журналистическата вина за гангренясването на ситуацията, при която вече се налага ампутация, тъй като самите медии абдикираха от отговорността си да лекуват самозабравилата се власт от болното й самочувствие на недосегаема.

Ще ви изненадам с първата си констатация: протестиращите се скъсаха да ме снимат – как да го кажа по самоиронично, че да не остане подозрение, че се „хваля” с това!? Причината за тяхното любопитство беше по-скоро екзотиката. Тя беше предимно в това, че някаква разпознаваема физиономия се е осмелила да се появи между тях.

Признавам си, не очаквах, че ще раздавам автографи и ще позирам за снимка, а бях готов да се натъкна на враждебност и агресия в пряк контакт с хора, с чиито крайно леви или крайно десни разбирания воювам от години в интернет. Така че би трябвало да съм адски доволен от това внимание! Обаче не съм.

Това е първият митинг в живота ми – а съм участвал в десетки – който посещавам повече като журналист, отколкото като гражданин. Исках да видя и усетя атмосферата, за да не коментирам само продукцията, предоставяна от камерите на телевизията. Различно е, повярвайте.

Никога при никакви струпвания на хора не съм виждал толкова много смачкани от живота индивиди, събрани на едно място- млади и стари, мъже и жени. На всички големи митинги винаги е имало всякакви хора. Но толкова еднородна маса от доведени до ярост човеци, сред които „умерените” физиономии бяха в явно малцинство, не съм виждал.

Това беше марш на маргинализираните. Като в роман на Емил Зола, описващ крайното отчаяние на пролетариите в сърцето на Европа в зората на нейната индустриализация.

В центъра на София маршируваха антиподите на силиконовите красавици и шоумените, на „добре облечените бизнесмени” (имаше доста зле облечени мутри, народни мутри, така да се каже). Дефилираха антиобразите на онзи весел и охолен живот, който блика от екраните.

Блика като шампанско за 300 евро бутилката, с което шоуменът Бареков се полива господарски в скъп европейски курорт и после си пуска снимката да я видят всички. На цялата парвенющина на самозабравилите се зализани мутри, плезещи се на народа си от екраните, в София вчера беше показан гневен юмрук, обилно татуиран с левичарска символика и нацистки пречупени фетиши.

Кеф ли е да се слееш с тях? Не, за мен не е. Защото усещането е за безпомощност и ненужност дори. Хората са прави да протестират и макар да съм го правил пет години всекидневно в блога си вече пет години и имам близо три хиляди доказателства за това, няма как да им опонирам. Нищо не можеш да им кажеш, колкото и да се имаш за устат.

Преминах мълчаливо (защото не мога да крещя „смърт на партиите”, което е призив за диктатура и масово насилие) заедно с тях по улиците в центъра на София. Опитах се да разбера тези хора, които скандират абсурди, като „смърт на съдебната система”. Рискувах да стана мутра- не по индукция, заради дифузията ми с мутрите, а разбита от тях мутра на несъгласен с патоса на демонстрантите демонстрант. Но си струваше риска.

Убедих се отново от личен опит, че без да рискуваш лично, никой няма да те уважава- или поне търпи- в момент на изпитание. Управниците ни имат основание да се страхуват от гнева на народа си, поради което ходят само там, където ги целуват и прегръщат.

С бягството си Борисов показа, че е страхливец и това за пореден път убеди най-смачканата част от народа, че трябва да търси начин сам да се оправя както си знае – нищо, че това никак не звучи рационално (и някои от протестиращи го знаят, но също упорито се борят за правото на ирационалност).

Без лидери и лидерство е така. А лидерство без поне малко жертвоготовност няма да се роди – страшно много хора се усещат като жертва на „системата” и системното пренебрегване на това усещане със самохвалствата за „успехите” води рано или късно до онова, което наблюдаваме безпомощно в момента.

Лоша услуга Ви оказаха напазаруваните медии и журналисти, господин Борисов! Трябваше поне мъничко да Ви „понаплюят”, докато бяхте на пиедестала им, за да видят и чуят отритнатите от трапезата сънародници, че има мъничко контрол и справедливост в поверената Ви държава. Сега са готови вече и в плюнка да Ви удавят, но нито закъснелите плювни ще ги спасят, нито Вие ще се осмелите да се приближите вече до народния гняв на една плюнка разстояние.

От блога на Иво Инджев

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.