Дори Иран да се сдобие с атомна бомба, войната няма да си струва

Сдържането е по-добър отговор, отколкото конфликтът, когато имаме работа със страна, към която отдавна се отнасяме зле. „Всички възможности са на масата“ – тази фраза се повтаря като мантра. Това е кодова формулировка, чрез която се казва, че Западът си запазва възможността да използва военна сила, за да не допусне Иран да се сдобие с ядрено оръжие. Ще чуем това да се повтаря и тази седмица, когато преговорите между Ислямската  република и „шесторката“ (държавите постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН плюс Германия) се подновят в Казахстан.

В отделни случаи и аз самият съм използвал тази фраза. Но колкото повече си мисля за нея, толкова повече се убеждавам, че тя е по-скоро пречи, а не помага на преговорите.

Ако Иран щеше да напада Израел, или пък, да кажем, някой от арабските му съседи, международното право казва ясно: жертвата има право да отговори. Но подобна атака е доста малко вероятна. Според член 42 от Устава на ООН Съветът за сигурност може да даде зелена светлина за военни действия, когато съществува „заплаха за международния мир и сигурност“. Подобни резолюции бяха правната основа за действията срещу Ирак през 1991 и 2003 г., както и срещу Либия през 2011 г. Но няма такива резолюции според член 42 срещу Иран; и няма и да има – Китай и Русия ще им наложат вето.

Съществуват резолюции на Съвета за сигурност на ООН срещу Ислямската република според член 41, но този член изрично изключва мерки, които предвиждат използване на сила. Тези резолюции постепенно затегнаха международните санкции срещу Иран, защото Техеран не оказва пълно съдействие на Международната агенция по атомна енергия (МААЕ). С оглед на още по-тежките мерки, наложени от САЩ и ЕС, санкциите сериозно ограничиха международната търговия на Ислямската република и доведоха до сриване на валутата й, както и до висока инфлация.

Преговорите, които се подновяват днес, са поредният кръг от десетгодишни усилия на международната общност да се увери, че Иран не разполага с програма за разработване на ядрени оръжия. Тази инициатива бе започната през 2003 г. от мен и от тогавашните министри на Франция и Германия, Доминик дьо Вилпен и Йошка Фишер, когато стана ясно, че Иран не е предоставил информация за голяма част от дейностите си на МААЕ, което е нарушение на Договора за неразпространение на ядрено оръжие (ДНЯО), от който Ислямската република е част.

Посещавал съм Техеран пет пъти като външен министър. Иранците са трудни преговарящи, с тях е по-трудно да се работи заради непрозрачната им система на управление. (Когато се оплаках от това на тогавашния ирански външен министър Камал Хараза, той ми отвърна: „Не се оплаквай на мен за преговорите с иранското правителство, Джак. Представи си какво е да преговаряш в самото иранско правителство“). Те не са се отърсили от своята неотстъпчивост.

За да се излезе от сегашната безизходица, ще е необходимо и двете страни да проявят държавничество от висока степен. От страна на Запада трябва да се прояви по-голямо разбиране към иранския начин на мислене. Загърбвайки политическото си разединение, иранците имат силно и споделено чувство за национална идентичност и копнеж да се отнасят към тях с уважение след десетилетия, в които чувстват (и то с право), че са били систематично унижавани, не на последно място от Обединеното кралство.

„Кар инглисе“ – „ръката на Англия“ стои зад всичко, което сполети иранците – е популярен персийски израз. Малцина в Обединеното кралство нямат ни най-малка представа за активното ни вмешателство във вътрешните работи на Иран от 19 век насам, но иранците могат да изброят всяка подробност.

От потисническия британски монопол върху тютюна през 1890 г., през откровено грабителските условия на петролната компания „Д’Арси“ (станала по-късно Бритиш Петролиъм), до поставянето на трона на шах Реза Пахлави през 20-те години на миналия век; от съвместната окупация на страната заедно със Съветския съюз от 1941 до 1946 г., организирания (заедно с ЦРУ) преврат за сваляне на избрания министър-председател Мохамад Мосадък през 1953 г., после подкрепяйки бруталния режим на шаха до рухването му през 1979 г., нашата роля не е била особено приятна. Помислете си как бихме се чувствали ние, ако ролите бяха разменени.

Във времето непосредствено след 11 септември иранският президент Мохамад Хатами протегна ръка на САЩ, обещавайки активно сътрудничество против Ал Каида и талибаните – и в началните месеци, наистина осигури такава. Като „награда“ Ислямската република бе напъхана от президента Буш под един знаменател с Ирак и Северна Корея като част от „оста на злото“ през януари 2002 г. – сериозна грешка от страна на американците,
която сериозно отслаби умерено настроените около Хатами и отвори пътя за хардлайнерите да го наследят.

Целта на Иран е двояка. Първо, Ислямската република иска да има „пълни права“ според ДНЯО за производство на атомна енергия за граждански цели. Съвсем справедливо може да се изтъкне, че държави, разполагащи с ядрено оръжие – Израел, Индия и Пакистан – винаги са отказвали да подпишат ДНЯО, а Северна Корея, която сега се хвали с ядрения си потенциал, се оттегли от договора през 2003 г.

Второ, Иран иска да се сложи край на международната му изолация, както и признаване на регионалния му статут (особено от страна на САЩ).

Нормализирането на отношенията с Иран също е важна награда за международната общност. Ислямската република разполага със значителен потенциал да направи обстановката в нестабилните му съседи – Сирия, Ливан, Йордания, Ирак, Окупираните територии, държавите от Персийския залив и Афганистан – повече или по-малко сложна. Приоритет за Великобритания в близко бъдеще трябва да е отварянето отново на посолствата в Техеран и Лондон.

Никога не съм бил безучастен към въоръжен с ядрено оръжие Иран и именно поради това посветих толкова много време на преговори с тази страна.

Личното ми мнение е, че върховният лидер на Ислямската република, аятолах Хаменей, който контролира ядрената програма, вероятно иска да създаде интелектуален потенциал за създаване на система от ядрено въоръжение, но в крайна сметка няма да превърне тази система в реалност. Ако греша, Иран ще стане още по-изолиран; но ще отключи ли това евентуален процес на разпространение на ядрени оръжия из Близкия изток? Не и по мое мнение. Турция, Египет и Саудитска Арабия „нямат какво да спечелят и имат доста какво да губят, ако поемат по такъв път“, заключават точно изследователите от Департамента за военни изследвания към Кралския колеж в Лондон.

Каквото и да се случи, със сигурност няма да си струва да се започва война заради въоръжен с ядрено оръжие Иран.

Няма по войнствено настроен глас сред подкрепящите война срещу Иран от министър-председателя на Израел Бенямин Нетаняху. Мнозина очакваха той да укрепи позициите си на парламентарните избори миналия месец, но загуби близо една трета от местата си в законодателния орган. Електоратът изглежда се вслушваше повече в истински експерти като бившия шеф службата за външно разузнаване „Мосад“, Меир Даган, и бившия шеф на службата за вътрешна сигурност „Шин бет“, Ювал Дискин.

През 2011 г. Даган окачестви евентуално израелско нападение срещу Иран като „глупава идея“. И което е по-важно – и Даган, и Дискин се усъмниха в ползата от какъвто и да било удар срещу Ислямската република. Според бившия шеф на „Шин бет“ няма никаква истина в твърденията на Нетаняху, че „ако Израел действа, иранците няма да направят бомбата“.

А Даган е прав да оспорва гледището, че ако има израелско нападение, иранският режим може да падне. „В случай на нападение [срещу Иран] политическият натиск върху режима ще изчезне. Ако Израел нападне, според мен няма никакво съмнение, че това ще им даде възможност да продължат и да действат за по-бързо сдобиване с ядрени оръжия“.

Той допълни, че ако има военни действия, самият режим на санкциите може да рухне, което ще улесни Иран в намирането на материали, които са нужни за да прекрачи ядрената бариера. Както показаха реалностите при въоръжената с ядрено оръжие Северна Корея международната общност ще трябва да възприеме политика на сдържане на заплахата, ако Иран се сдобие с ядрени оръжия. Но тези бивши шефове на израелски разузнавателни служби с огромен опит са прави. Войната не е алтернатива.

БТА

*Джак Стро е депутат от Блекбърн и бивш министър на външните работи на Великобритания в периода 2001-2006 г. – бел. на в. „Дейли телеграф“

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.