Дойде ли редът на българската „цветна революция“?

в. Култура

Във Варна горят чучело на мажоритарно избрания за четвърти мандат кмет Кирил Йорданов. Протестът там беше по-многолюден от софийския. Там кметът и групировката ТИМ допълнително предизвикват протестиращите. Снимка: Impact Press Group

Lasciate ogni speranza, voi ch’entrate – О вий, прекрачващи тоз праг, помнете – надежда всяка тука оставете, Данте, „Божествена комедия”

Петият кръг на Ада е запазен за българското общество – там държат съгрешилите в гняв и леност. Това е естественият му хабитат – там то изгнива от години. Колкото и парадоксално да звучи, леността и безразличието пораждат гняв. Гняв, избил на повърхността след дълго мълчание и раболепно примиряване със статуквото.

По протестите ще ни познаете! Протестите се възприемат от хората като признак за наличие на гражданско общество – будно, с осъзнати цели, което копнее да даде тласък за промяна в системата, контролирана от държавната машина и от олигархичните корпоративни монополи. Но дори и малкото признаци на пряка демокрация като „първия демократичен референдум” в България, приел образа на пародиен плебисцит, с право се възприемат със скептицизъм от българите.

Тогава ни остава само един начин да изразяваме гражданската си позиция и да повярваме в основните начала на Конституцията, според която цялата държавна власт произтича от народа: когато излезем в мразовития февруари на улицата и заявим гласно: „не сме съгласни със статуквото, искаме промяна”.

Струва ми се обаче, че хилядите граждани, излезли на протест срещу високите цени на тока през изминалите седмици, бяха силно подведени от популистките призиви на някои политически партии за прекратяване на договорите с електроразпределителните дружества (ЕРП) и тяхната национализация.

У мен се породи недоумение защо хората негодуват срещу монополите в пазара на електроенергия и в същото време искат национализация на „ЧЕЗ”, „Енерго Про” и „EVN”. Това не е ли пар екселанс замяна на частния монопол с държавен? Погрешно е твърдението, че едно дружество ще защитава гражданския интерес и ще осигури по-ниски сметки за ток само защото е държавно.

Дори самото говорене в политическите и обществените кръгове за национализация е опасно, защото то може да повлияе отрицателно на инвестиционния интерес към България. Тази теза се защитава от участниците в „алтернативния” протест в социалните мрежи. Протестиращите в интернет винаги са били обвинявани в пасивност, а нежеланието им да излязат пред Парламента и да заявят гласно мнението си се счита за боязън. Но може би тези хора просто искат да се разграничат от масовата заблуда, че национализацията на ЕРП-тата би довела до по-ниски цени на тока, да не говорим за по-качествена услуга.

Проблемът не е във вида на собствеността, а в липсата на свободен конкурентен пазар, чиито потребители имат право на избор. Тогава всички фирми, които предлагат дадена услуга, биха се стремили да я предоставят на по-ниска цена от конкурентите си. Така смята и икономистът Петър Ганев, според когото изборът на цени и качество на услугата съществува единствено при свободен конкурентен пазар. Тогава потребителят няма да има нужда от държавни комисии, които да защитават интересите му. Ако не е доволен от предоставената му услуга, той просто сменя доставчика, както се случва с кабелната телевизия и интернет.

Социалното напрежение продължи да нараства и не пожали дори паметта на Васил Левски. На 19 февруари протестите направиха рязък завой и създадоха впечатление за допълнително политизиране на проблема като част от предизборната игра. След като в продължение на седмица протестиращите бяха насъсквани срещу удобната жертва на народното недоволство – частни чуждестранни компании, които ограбват потребителите, в деня на честването на 140-годишнината от обесването на Левски за момент си помислих, че и на България е дошъл редът да изживее своята „цветна революция”.

Орлов мост приличаше на площад „Тахрир” в тази мразовита вечер: жандармерия с бронирани коли, палки, щитове и пистолети, бомбички, димки, ранени протестиращи и непрестанни провокации и от двете страни. Паленето на хартиени фактури от преди седмица и вялото скандиране и развяване на плакати срещу ЕРП-тата бледнее силно пред събитията от 19 февруари.

При разразяването на финансови, икономически, енергийни или социални кризи, недоволството рано или късно се насочва към управляващите. Кабинетът опита да намери поредната изкупителна жертва, чиято оставка да бъде хвърлена на протестиращите като месо на гладни кучета. Оставката на финансовия министър Симеон Дянков, осма рокада в правителството, сякаш не направи впечатление.

След десетки закани, че винаги носи оставката в джоба си и е готов във всеки момент да я подаде, на 20 февруари премиерът Борисов най-накрая изпълни обещанието си: „Не мога да гледам окървавен Орлов мост. Аз не мога да гледам парламент, ограден с ограда. Нито ни е цел властта, нито имаме изгода от властта, ако трябва да се пазим от хората. Държавата има нужда от нов кредит на доверие”, заяви Борисов пред Парламента. Така беше сложен краят на правителството, което остана в историята с реториката за асфалта.

По-късно през деня се създаде комична ситуация: 200 души протестираха в подкрепа на премиера пред Народното събрание, а около тях се събра кордон от полицаи, които ги бранеха с щитове от шествието на протестиращите срещу властта, които преминаваха от Орлов мост към Министерски съвет. За щастие, всичко се размина без сблъсъци между двете групи.

Появи се обаче нов парадокс в исканията на протестиращите: от години се говори, че за 7-милионното население на Република България 240 депутати са прекалено много. Затова пред камерите хората искаха намаляване на броя на депутатите и Велико народно събрание, което да изработи нова конституция.

Двете искания отново са несъвместими, поне не по едно и също време, нито в този порядък. Преди да получим бленуваното съкращение на депутатските кресла, ще се наложи да изтърпим един парламент с два пъти повече народни представители от сегашния. За създаването на нова конституция е нужно техническо време, голям експертен капацитет, широка обществена подкрепа, както и ясна мотивация за необходимостта й. Тя не може да бъде изработена прибързано и самоцелно от площадни революционери без познания по конституционализъм. Исканията за безпартийно управление и мажоритарно избиране на депутатите отекват като добре заучени фрази, без да стои зад тях ясна идея как това би се реализирало на практика.

Разбира се, последната седмица не остана без разгласяване на гръмки конспиративни теории. Емил Кошлуков в интервю за „24 часа” изрази мнението, че протестите са финансирани от руското лоби в България, подкрепено от БСП и вероятно Атака, заради провала на доходоносния проект АЕЦ „Белене”: „Аз, ако печеля от електромерите по един милиард на година, нямам никакъв проблем да дам 100 хил. лв. на хулигани, за да обръщат кофи по улиците и да създават усещането, че тази власт не се справя”, коментира Кошлуков.

Не зная доколко мога да се съглася с г-н Кошлуков, но е факт, че протестите срещу монополите бяха само претекст за настройването на гражданското общество срещу всички и срещу всичко и оттам до дестабилизация на държавата.

Опозицията доволно потрива ръце, парламентарните избори ще дойдат по-рано от очакваното. Колко е това по-рано? Първо, всяка от парламентарно представените партии ще получи предложение да поеме мандата на 41-то НС. Дори и никой от политическите лидери да не се съгласи да бъде назначен за капитан на потъващия „Титаник”, ще минат поне две седмици в политически консултации.

След това президентът Росен Плевнелиев ще назначи служебно правителство, на което ще бъде възложена основната задача да насрочи и проведе нови парламентарни избори. Оказва се, че тези предсрочни избори няма да се състоят много по-скоро от изборите, които бяха предвидени за юли. През това време държавният апарат на практика няма да функционира, нито ще бъде постигнат растеж на икономиката. Ситуацията ще става все по-неконтролируема, защото никой няма да поеме отговорност за неизпълнените обещания на кабинета Борисов.

В действителност, почти никой от протестиращите в цяла България не искаше оставката на Борисов. Желанието на гражданското общество у нас беше точно обратното – той да предприеме действия срещу монополите и картелните споразумения. Така неговата абдикация се възприе от политическите му опоненти като израз на неспособността на кабинета да действа адекватно в създалата се ситуация.

Големият въпрос сега е дали електоралната съдба на НДСВ ще последва ГЕРБ или Борисов ще бъде възприет като премиерът, който построи много през своя мандат и не пожела да изцапа с кръв построеното.

В тази, на пръв поглед, хаотична обстановка: протестиращи срещу социалната несигурност, протестиращи в подкрепа на Бойко Борисов, протестиращи, докарани с автобуси от цялата страна, животновъди, говеда и свине, видяхме два прецедента. За първи път протестите не утихнаха с подаване на оставки, отмяна на закони и големи обещания. Народното недоволство продължи, въпреки оставката на правителството.

И второ – протестите очевидно преминават доста по-цивилизовано и без жертви, когато няма въоръжени хора срещу демонстрантите. Защото тогава няма и платени провокатори, които да нарушават реда и да предизвикват масови сбивания. Явно анархичната обстановка плаши не гражданите, а политиците. Неслучайно на 21 февруари Парламентът беше обграден от демонстранти с разнопосочни политически възгледи, които мирно протестираха, спокойни, че няма без причина да отнесат поредната доза палки.

Проблемът беше вътре в Пленарна зала, където изказванията на народните представители излязоха извън всякакви граници на етатистки морал и етикет. Като оставим настрана обвинението, че бивш лидер на политическа партия е поръчал убийството на премиера, Борисов извърши тежко престъпление, като изнесе на всеослушание класифицирана информация и постави под въпрос доверието на чуждите разузнавателни служби. На всичкото отгоре, това се случва от трибуната на Народното събрание и то от най-високопоставения политик в България.

Кулминацията на серията от протести дойде в един необикновен ден, който предложи зрелищно преплитане на светското и духовното. В неделя, наред с интронизацията на новия патриарх, улиците и площадите в големите градове гъмжаха от хора, излезли на национален протест. Литийното шествие на новоизбрания български патриарх, придружаван от епархийските митрополити и епископите на Българската православна църква, пищната церемония и камбанният звън се допълваха от непрестанните скандирания на гневните протестиращи.

Този грандиозен спектакъл е еманация на негативизма, с който българското общество гледа на държавната власт. Гражданите в България се чувстват неовластени, те разбират само веднъж на всеки четири години, че са истинският суверен в собствената си държава. Представителната демокрация може да има своите недостатъци, но би била най-ефективната форма на управление, ако има обратна връзка политици – електорат не само когато дойде време за избори. Обединени в инициативни комитети в цялата страна, хората повече от всякога искат нови лица в политиката и избиране на народните представители чрез мажоритарен вот.

Сега цялата политическа тежест пада върху плещите на президента Росен Плевнелиев. От него зависи ще се сформира ли служебно правителство, което да залепи счупените частици на гражданското доверие. Ролята на следващото правителство ще бъде изключително важна. За да изведе българската икономика от рецесия, то ще бъде поставено пред трудната дилема да продължи по Дянковия път със строгите икономии или да търси икономически растеж чрез повече публични разходи.

Този път истинската му опозиция ще бъде не вътре в Парламента, а навън на улицата. Ако доверието на гражданското общество не бъде спечелено, ако не се отменят противоконституционните закони и не бъде намерен начин за противодействие на монополите, портите на Петия кръг на Ада ще останат залостени, а гневът, от смъртен грях, ще се превърне в начин на оцеляване и в модел за подражание.

От в. Култура

*Любомир Мартинов е студент по „Международни отношения в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.