България и безкрайната криза в европейската периферия

Протестът на 19 февруари в София. Снимка: Десислава Алексова, фейсбук

Кризата в еврозоната естествено привлича силно внимание. Само че внимание привличат основно няколко напълно конкретни страни, удостоени с лъвския пай на осветяване от средствата за масова информация, които представят нещата като сензация. По този начин Гърция в момента в буквалния смисъл на думата се приема като синоним на „опасност от прекомерна задлъжнялост“.

Изглежда Кипър ще стане следващата страна, която ще получи обременителен спасителен пакет, който ще даде отсрочка на пълния му крах, но пък ще доведе до продължителен период на много голяма безработица, на мерки за строги икономии и продължителна политическа криза.

Само че много малко внимание се отделя на най-тежките икономически несгоди, стоварили се върху най-новите членки на Евросоюза, където ситуацията от началото на криза бе още по-тежка, отколкото в частите на „стара Европа“, изпаднали в продължителен застой, като Франция и Белгия.

Историята на трудностите и проблемите, с които се сблъскват новите членки на ЕС, а също и тяхната неспособност да преодолеят отрицателното наследство на комунизма, са просто невероятни и за това трябва да се разказва на най-широката аудитория. Тази история и тези неуспехи са в основата на много важни дебати по политически, икономически и демографски въпроси. Те говорят за това, че „сериозните“ хора от западната върхушка засега не са се замислили по въпроса какви дълбоки промени я чака Европа в бъдеще и доколко радикални ще бъдат преобразованията на старата политика.

България е нагледен пример за това, за което говоря. Когато тази страна влезе през 2007 година в Европейския съюз, там цареше едва сдържаща се еуфория. Всички се надяваха, че след дългия и труден периода на изпълнение на сложни протоколи за встъпването в ЕС и изпълнението на многобройни необходими политически и икономически реформи страната най-накрая е отворила нова страница и вече бързо ще се издига към западното равнище на живот.

Така мислеха не само наивните оптимисти, неинформираните наблюдатели и дилетанти. Това беше убеждение, граничещо с вяра, и сред широките академически кръгове. Спомням си как слушах многобройни лекции за „европейския модел“ и за „европейското бъдеще“ на бившите комунистически страни. Не се промъкна и мисъл за икономическа стагнация в България и съседките й дори като най-невероятно предположение.

Ако по време на такава лекция някой бе вдигнал ръка, за да попита: „Ами ако избухне голяма криза и новите членки на ЕС от Източна Европа повече от четири години живеят без какъвто и да е икономически растеж?“, то него незабавно щяха да го пратят в психиатрията. Всички знаеха, че членството в ЕС е тайният еликсир и че той дава огромни изгоди и предимства.

Само че започвайки от 2007 година, която в ретроспектива все повече и повече изглежда апогей на западния модел, ситуацията започна да става все по-нелицеприятна и ужасна. Икономическият растеж спря, заплатите не се увеличават, безработицата трайно остава на равнище над 12 %, а цените на услугите за бита скочиха толкова силно, че предизвикват сълзи.

Замислете се за минута върху следната умопомрачителна статистика, която бе публикувана неотдавна в материал на Reuters за масовите протести в София и други големи градове. Последна капка за много българи станаха зимните сметки за електроенергия, които в някои случаи превишават доходите. И то в страна, където средната заплата е само 400 евро на месец, а пенсиите са два пъти по-ниски от тази сума.

Това е страната, която следваше всеки съвет от западните наставления, която влезе в НАТО, влезе в ЕС и направи многобройни реформи във всички сектори на политиката и икономиката. Това е страната, където гражданите стигнаха до там, че да излязат на улицата, защото разходите за електроенергия превишиха размера на средната заплата. И ако това не е доказателство за грандиозен провал, не знам какво трябва да бъде това доказателство.

А шансове за подобряване на ситуацията не се очертават. Много Сериозни Хора казват: трябва да се увеличи износът. Само че това е напълно неприемлива препоръка. Защо? Защото България вече увеличи износа си. Макар че икономическите показатели като цяло там са отвратителни, експортният сектор на България действа твърде добре, а днес той превишава почти с 30% обемите от периода на влизането в ЕС.

Проблемът е в невероятно ниско вътрешно търсене. Цените на дребно в страната постоянно спадат, като се почне от 2007 година, равнището на безработицата е високо и няма никакви признаци за намаляването й, заплатите са много ниски и не се покачват, населението на България се свива и този процес не проявява признаци за отслабване на темпа.

Особено мрачни изглеждат демографските показатели и перспективи, а стопяването на населението в страната от 1989 година е просто поразително. Броят на населението на България през 2013 година е същият като през 1952 година, и това са много по-страшни показатели, отколкото в сякаш немощната и умираща Русия. Неумолимото застаряване и имигрирането на най-талантливите младежи водят до спад в икономиката. Той няма да спре, ако не настъпи внезапно (и съвършено неочакван) скок на имиграцията.

Разговорът за всичко това никак ни ме и приятен и, разбира се, катастрофалното положение в България е истинска трагедия за гражданите й, които отдавна бедстват. Важно е обаче да се отбележи, че България има безброй проблеми и много мрачно бъдеще, въпреки че тя напълно „се демократизира“ и „либерализира“.

Това е важен урок за много страни по света, чиито граждани настояват за по-голяма отчетност от правителството и особено това важи за Русия. Отчитайки грандиозните провали и неуспехи на новите членки на ЕС, за мен е напълно неразбираемо защо в опозиционните руски кръгове се шири невероятно твърдото убеждение, че „реформите“ неизбежно ще доведат до реални практически резултати.

За съжаление това не е така. Щеше да бъде много хубаво, ако можехме да се борим с корупцията чрез политическата либерализация, която няма никакво отношение с нея. Или пък ако политическата реформа автоматично подобряваше икономическите показатели. Само че ако погледнем към последните няколко години, става все по-ясно, че с проблемите трябва да се борим директно.

Ако искаш да победиш корупцията, трябва активно и директно да се бориш с корупцията. Ако искаш да подобриш икономическите показатели, трябва да се съсредоточиш върху подобряването на икономическите показатели. И макар това да изглежда съвършено очевидно, както и преди, то е твърде далече от западните представи за „демократично развитие“ – от гледната точка, при която точно в ъгъла се поставя политическата реформа, а всичко останало се изпуска от поглед.

Само че както показва печалният опит на България, положителните промени в политиката не се предават автоматично в другите сфери.

БТА

*Марк Адоманис е получил образованието си в Харвардския и в Оксфордския университет. Написал е дисертация, посветена на руската реформа в здравеопазването през 1985-2008 година. Пише за ИноСМИ, и поддържа блога The Russia Hand на сайта на американското списание „Форбс“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.