„Чудовищното“ и неговият министър
Все беше виждала министри българската култура, но такъв министър на културата не бе и сънувала. Вежди Рашидов ще остане в аналите като най-обилно и най-несвързано говорещият министър, като човека, за когото управлението на културата очевидно се свеждаше до няколко хрумвания „на маса”. Като министъра, когото до края на злощастния си мандат министър-председателят не пожела да махне, въпреки настойчивите искания на почти цялата културна общественост.
Да се цитират дори част от бисерите, изречени от този човек, вече е невъзможно – в целия си блясък те са пръснати по телевизии и радиа, докато във вестниците все пак излизаха редактирани.
Да се изброят гафовете, погрешните и лобистки решения на министъра, е задача непосилна, въпреки че летописът на неговото министерстване би бил поучителен за това как не трябва да се взимат решения в областта на културата за всеки негов наследник.
На първо място, тук трябва да споменем музеоманията на министъра. Първоначалната заявка бе за четири музея, които по-късно бяха сведени до три.
Първият бе САМСИ – Музеят за съвременно изкуство, открит през юни 2011 г. Към него професионалната общност погледна с явно разочарование – и защото от министерството на Рашидов демонстрираха неглижиращо отношение към специалистите по темата „съвременно изкуство”, и защото липсваше проект, изясняващ възможните визии за неговата колекция.
Така и не се събра международен експертен съвет, който да обсъди създаването на колекцията и нейните параметри – нещо, на което професионалните среди настояваха още от самото лансиране на идеята. Вместо това, Министерството на културата не само, че не информираше обществеността какво прави и какво планира, а изпращаше откъслечна информация за предстоящи ремонти, с която само засилваше усещането за нещо „скрито-покрито“.
С този проблем започна и първият скандал около обявяването на строителството на музея. В крайна сметка, остана впечатлението, че гръмкото име САМСИ се използва за популистки правителствени цели, а „обектът”, който реално е филиал на НХГ с профил „съвременно изкуство”, е натресен от властта „с много връзки и без никакъв дебат, като да е някакъв гигантски ready-made….”[1], който се мени според съдържанието, което попада в него.
Втори бе Музеят на социалистическото изкуство, открит през септември 2011 г., отново като филиал на НХГ. За него така и не се намери специалист, който да се подпише с цялата си отговорност под концепцията и селекцията му. Ето защо появата на този музей се политизира, а същинските му проблеми, като например нерегистрираните стилови нюанси, еволюционни етапи, политически и социален контекст, останаха на по-заден план.
Всъщност, експозицията на музея отрази сериозната формалистична грешка на самия министър Рашидов в „разбирането на периода и изначално сбърканата, дълбоко субективна представа какви произведения и автори заслужават да участват в музеи и изложби и какви не”[2]. Така сред изкуствоведите възникна въпросът дали Музеят на социалистическото изкуство не е „най-автентичният музей на управленското самодоволство и непреодолимата историческа липса”?
Третият музей бе така нареченият „Български Лувър”. Самата кампания около неговото наименование предизвика коментари, че оттам именно „започва проблемът с оригиналността и индивидуалността на институцията, с нейната неповторимост и съответно – с нейната съдържателност”[3].
По-нататък обаче проблемът се разклоняваше в множество неотговорени въпроси – и за характера на сбирката на експозицията (затова как ще се осъществи симбиозата между колекциите от Галерията за чуждестранно изкуство и Националната художествена галерия); и за възможностите за съпоставка между българско и балканско изкуство; и за времевите параметри, в които ще се разпростре бъдещият музеен комплекс; и за видовото разделение и представяне; и за необходимите изкуствоведски изследвания, които в големите музеи по света допълват изложбената реалност.
Но вместо да отговори на тези въпроси, Рашидов гордо размаха голям картонен ключ, който предизвика неприятни асоциации със секирата на „музеоманията”, отсякла не една или две глави … в сферата на сценичните изкуства.
Паметна е датата 27 юли 2010 г. – тогава Министерски съвет прие постановление по предложение на министър Рашидов, с което обяви, че симфонични оркестри и филхармонии извън столицата вече няма да има. Конкретният акт представляваше одобрение на плана за реформа в сценичните изкуства, като постановлението бе за преобразуване на държавни културни институти.
Така три филхармонии – в Шумен, Враца и Видин, се преобразуваха в симфониети, оперно-филхармоничните дружества в Русе, Бургас и Пловдив станаха държавни опери, ОФД – Варна и ДТ „Стоян Бъчваров” в морската столица се обединиха в Театрално-музикален продуцентски център, а ДМТ „Стефан Македонски” и балет „Арабеск” – в Държавен музикален и балетен център – София.
Нов драматичен театър „Сълза и смях” пък се преобразува чрез вливане в Народния театър „Иван Вазов”; Държавният музикално-драматичен театър „Кадрие Лятифова”, Кърджали, се вля в Драматично-кукления театър „Димитър Димов” – Кърджали; ДМДТ „Назъм Хикмет”, Разград, премина в Драматичния театър „Антон Страшимиров”, Разград; Родопският драматичен театър „Николай Хайтов”, Смолян, се вля в ДТ „Н. Масалитинов” – Пловдив. ДКТ „Сава Доброплодни” в Силистра пък бе преобразуван, като се раздели на драматичен и на куклен театър. А на обществото бе обявено, че започва да се пише нов Закон за сценичните изкуства.
И всичко това стана, въпреки многобройните протестни гласове[4], декларации и предупреждения от страна на експерти и засегнати групи, че сливането и преобразованията са единствено демонстрация на груб административен произвол и некомпетентност. Рашидов остана глух за исканията на музикантите и артистите и вместо това развяваше „заплашително” писмо към Националното сдружение на общините заради това, че през последните години се наблюдавала “обезпокоителна тенденция на намаляване размера на средствата, които общините предоставят, за да подпомогнат функционирането на държавните театрални и музикални институти”, и убеждаваше депутати по време на парламентарен контрол да канят на предизборните си митинги симфонични оркестри да свирят срещу заплащане…
В крайна сметка, от сдружението на общините му отговориха, че неговата тревога е неуместна, а колегите политици в парламента се направиха, че не са го чули.
За сметка на това пък Управата на Съюза на българските художници прогласи премиера и Вежди Рашидов за почетни членове на СБХ, след като в телефонен разговор бяха помолени затова от културния министър. “Досега в историята на българската духовност не е имало такова падение – да се присъжда почетно звание на човек, който съобщава на пресата, че е виждал премиера да рисува хубави скици, особено на заседанията на Министерския съвет, и допуска, че Бойко Борисов може да развие талант”[5]. СБХ искаше да се отблагодари за обещаното прехвърляне на Съюза на собствеността на „Шипка 6”, но дали това е направено юридически, така и не се разбра.
В същото време за неподлизурските постъпки се оказа, че има сурови наказания.
Архитект Йорданка Кандулкова, например, бе отстранена от поста директор на Националния институт за недвижимото културно наследство със заповед на министъра, защото с изразено мнение в медиите – за реконструкция на сграда – паметник на културата в Бургас, „уронвала доброто име на работодателя си”.
„Наказан” бе и заместникът на Рашидов – Тодор Чобанов[6], който бе отстранен със странното обяснение от страна на министъра, че „перспективният млад човек” нямал опит в археологията, а от министерството имали страшно много археологически обекти по европейските програми…
Всъщност, министерството имаше наистина страшно много работа – промени в Закона за културното наследство прехвърлиха правомощията по съгласуване на строежи в защитени обекти на няколко отдела в Министерството на културата, за които обаче впоследствие се оказа, че не могат да се справят с всички преписки и съгласувания. Освен това стана ясно, че първоначалният мотив за тези промени – предотвратяване на дългогодишни корупционни практики в Националния институт за паметниците на културата (НИПК), който дотогава се занимаваше с разрешителните за строеж, бил не достатъчно силен – според източници от МВР, с промените в закона се сменили единствено адресатите на корупционните практики.
Всъщност, проблемите със законопроекта за изменение на Закона за културното наследство бяха в съвсем друга посока и не случайно от дружество “Архитектурно наследство” при Съюза на архитектите в България алармираха[7] за тях – и за опитите на предложителя (министъра на културата) цялата власт по опазване на културното наследство да се централизира в негово лице; и за принизяването на ролята на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) и на ролята на Националният археологически институт с музей при БАН.
По скандален начин НИНКН се преименува в Държавно предприятие „Национален център за недвижимо културно наследство”, с което експертното, научно и творческо начало се подмени с открито администриране по всички въпроси на опазването на културното наследство – една дейност, която е международно призната като експертна и консервативна по отношение принципите на намеса и като не влияеща се от политически решения.
От дружеството „Архитектурно наследство” подчертаха, че за 3 години след обнародването си Законът е бил изменян повече от осем пъти – факт, който сам по себе си говори за тревожни тенденции и опити културното наследство на България постепенно да се подмени, да се подчини на частни интереси и дори да се стигне до системното му унищожаване.
В началото на мандата ”Рашидов” сферата на киноизкуството също бе застрашена от унищожаване. Промените в Закона за филмовата индустрия даваха възможност за съкращаване на парите, отпускани за българско кино, заради формулировка, че субсидията ще се отпуска „по възможност”. Това предизвика редица „бунтове” сред кинодейците, а насъбралата се в тях енергия се изля в изготвянето на Национална стратегия за развитие на културата, за която се говореше, че ще е готова още през юли м.г. и по която доброволно работеха над 150 представители на граждански и творчески организации.
При обсъждането на бюджета за 2013 г. обаче Вежди Рашидов не успя да защити необходимостта от съществуването на подобна стратегия. Според някои от експертите по стратегията – причината била в отсъствието на ораторски талант. В същото време, изследването „Езикови портрети на български политици”[8] недвусмислено доказа, че речта на Рашидов е подчертано мъжкарска със свръхупотреба на думата „чудовищно”. Защо ли тогава министърът на културата не е успял да защити една от каузите на министерството си? И дали проблемът не е в неумението за постигане на диалогичност, превърнал се в хроничен за цялото управление на културното ведомство?
Достатъчно е да си припомним как, докато се строеше метростанцията в центъра на София, оскъдно подаваната информация от културното ведомство бе твърде противоречива – не се знаеше ще има ли или не подземен гараж пред ЦУМ, ще има ли или не цялостно разкритие на старините в обсега на строящата се метростанция, ще бъдат ли те експонирани на място и т.н. Когато пък се обяви архитектурният конкурс за Национален музей на визуалните изкуства (Българският Лувър), не бе дадена никаква информация за заданието (музеоложко и архитектурно), което е в основата на конкурса, както и не бе потърсена Камарата на архитектите за съгласуване на конкурсната програма.
По отношение на не толкова концептуалните решения, комуникация също нямаше – ремонтът на „Зала България” започна без никакво официално съобщение от страна на Министерството на културата до съставите, които вече бяха готови за новия сезон.
Освен това, в началото на мандата „Рашидов” от Министерството на културата си тръгна един от заместниците му – Димитър Дерeлиев, който бе освободен от поста с мотива, че не е диалогичен с киноиндустрията (това бе официалната позиция – иначе преди отстраняването бившият управител на „Бояна филм” Евгений Михайлов обяви, че Дерелиев е в конфликт на интереси, бидейки не само зам.-министър, но и член в Съвета на директорите към „Ню Бояна филм” АД.)
Самият Рашидов също не остана незасегнат от подозрението в конфликт на интереси. Изпуснатата реплика около въпрос за промените в Закона за горите – че не можел непрекъснато да изпраща внучките си да се пързалят в Австрия, доведе до разкриването на факта, че скулпторът членува в националната гражданска коалиция „Природа за хората и регионите” – неправителствената организация, която пишеше отворени писма на Борисов с твърдението, че екологичните сдружения притискат с протестите си няколко български правителства и ги принуждават да взимат изключително грешни управленски решения.
В края на 2012 г. пък стана известно, че в Инспектората на Министерски съвет има постъпили сигнали срещу Рашидов за конфликт на интереси по обществени поръчки. Но ако и в близките няколко години да има вероятност министърът на културата в оставка да бъде разследван, то неговите приближени успяха да бъдат уредени в ръководството на НДК. Така зам.-министърът Митко Тодоров, Радка Петрова (PR на министерството) и Стоян Стоянов (главен секретар) влязоха в борда на Националния дворец на културата. Дали обаче още дълго ще ни напомнят за периода Рашидов? Или колелото на историята ще се завърти и чудовищното ще изяде само спомена за себе си?
От в. Култура
[1] Лъчезар Бояджиев, бр. 15, 20 април 2012, в. “Култура”
[2] Светлана Куюмджиева, бр. 32, 30 септември 2011, в. “Култура”
[3] Димитър Грозданов, бр. 6, 15 февруари 2013, в. “Култура”
[4] Някои от тях и във вестник „Култура”: „Сатър за музикантството” (бр. 28, 23 юли 2010), “Оправете си грешката!”( бр. 37, 2 ноември 2012) и „Театралната реформа на министър Рашидов – паралелна реалност” (бр. 41, 30 ноември 2012).
[5] Христо Буцев, бр. 34, 14 октомври 2011, в. “Култура”
[6] Тодор Чобанов е завършил археология в СУ „Св.Климент Охридски“, с докторска дисертация на тема „Дворцовата архитектура на Първото българско царство“ и с множество изследвания в сферата на средновековната археология, опазването на културните ценности и културния туризъм.
[7] За нуждите на обществото, бр. 30, 13 септември 2012, в. “Култура”
[8] УИ „Св. Климент Охридски”, Център за анализ на политическата и журналистическата реч, в бр. 38, 9 ноември 2012, в. “Култура”