За долния праг на несигурност

Мисли, породени от блестящ текст на Веселина Седларска

Грамадата във Варна расте
Грамадата от камъни и цветя, която варненци трупат на мястото, където се самозапали Пламен Горанов расте. Снимка: Impact Press Group

Веселина Седларска е написала поредния си абсолютно силен текст! Невидимата България. Ето тези нейни няколко изречения ме накараха да напиша това, което можете да прочетете тук:

„Много грешим, когато си мислим, че хората се самоубиват, защото нямат повече с какво да живеят. Хората се самоубиват, когато нямат повече за какво да живеят. Да нямаш с какво да живееш, е бедност. Да нямаш за какво да живееш е екзистенциален вакуум. Той е черната дупка, която поглъща живота. Бедността не убива желанието за живот, ако има за какво да се живее, ако виждаш смисъл, ако имаш цел, ако си представяш утрешния ден. Екзистенциалният вакуум идва, когато от живота е изсмукан смисъла и бъдещето е също толкова празно, колкото настоящето. Настоящето не може да бъде понесено не когато е тежко, а когато е без обещание за бъдеще. Човек е в състояние да понесе и най-тежкото страдание, ако вижда в него смисъл.”

Жалко (тук вече говоря аз, а не тя), че мърлявите ни, дребни и ситни като камилчета политици не схващат, че вече става дума за социални патологии в нашето общество, а не за отделни изолирани случаи на „изпушване“.

Анализирайки състоянията на критична несигурност, аз въведох понятието Долен праг на несигурност.

Долният праг на несигурност е такова минимално ниво на сигурност, под което започват необратими промени в системата или структурни деформации с рисков, стигащ до разрушителен, потенциал.

Какво се случва с младежа, който дълго време се е справял с тревогите, проблемите и терзанията си, удържал е някак на онова, което го е тласкало към отчаяние, успявал е да се измъкне от какви ли не трудни ситуации и изведнъж слага край на живота си?

Или какво се случва с момичето, което е водило с променлив успех борбата за свързване на двата края, имало е периоди на безпаричие, някак се е справяло финансово в къде по-безнадеждни ситуации и изведнъж излиза на улицата и започва да проституира?

Или да вземем клошаря — какво се е случило, та е изпаднал в положение на пълно безразличие какво мислят хората за него?

След като няма ген на самоубийството, проституцията и клошарството и никой не се е родил „запрограмиран” да стане самоубиец, проститутка или клошар, то отново и отново си струва да зададем въпроса: „Какво се е случило с тези хора, та ги е тласнало към екстремални постъпки?”.

И на този въпрос може да се отговори така: „Те са паднали под Долния праг на несигурност”.

Всеки човек (всяка общност от хора, всяко общество) има свой Долен праг на несигурност. Проблемът е обаче, че този Праг не е еднакъв за всички хора — както е температурата от 37º, за да има за него Прагомер, човек да си го измери, да речем сутрин и да си каже: „Не, много близо съм до своя Праг, по-добре да остана вкъщи, за да не предизвикам драма в транспорта или в службата”.

Нещо повече, Долният праг на несигурност у човека не е постоянна величина — той се променя в зависимост от това, което този човек преживява, от въздействията на външната среда.

Това е така, защото както човекът, така и обществото калкулират в оценката на своето сегашно състояние „спомена от миналото”, т.е. нивото за сигурност, което са имали в миналото и което са загубили.

Освен това, човекът, както и обществото, калкулират в оценката на своето сегашно състояние и „спомена от бъдещето”, т.е. онова ниво на сигурност, което те очакват да имат в бъдещето и дали има „светлина в тунела”.

Долният праг понякога може да бъде много нисък и човекът да е в състояние да понесе много несигурност, но в други случаи Долният праг може да бъде по-висок и човекът да не е в състояние да понесе повече несигурност.

Обобщавайки, Прагът на несигурност е индивидуална характеристика, която се променя във времето. Затова човекът, обществото, системата трябва да се самоанализират и да се стремят да осъществяват максимално ефективен контрол над собствената си сигурност. Това е преди всичко отговорност на субекта на управление на сигурността, на мениджърите на сигурността на системата (човекът е също мениджър на сигурността, на собствената си сигурност).

Всеки мениджър на сигурността на една система (а човекът е мениджър на собствената си, лична, индивидуална сигурност) има две възможни алтернативи на управление на процесите, когато системата приближи своя Долен праг на несигурност.

Едната алтернатива е да не допуска системата да доближава Долния праг на несигурност, да се стреми да я държи колкото се може по-високо (по-далече) от този Праг. Например управляващите трябва да провеждат такава икономическа и социална политика, която да държи обществото далеч от падането до прага на бедността, далеч от ситуацията, при която все повече обществени прослойки падат на социалното дъно.

С други думи, за да е справедливо, хуманно и устойчиво едно общество и за да не опре до Долния праг на несигурност, на него са необходими процедури, които да предпазват хората от изпадане до равнища на непоносима несигурност; в него трябва да има грижи за слабите, бедните, болните, нещастните, неумелите и онеправданите от съдбата или от живота; да съществуват защитни социални механизми, гарантиране на социални минимуми, на поне някакви нива на социални услуги: здравеопазване, образование, култура и сигурност.

А това се постига с частично преразпределение на парите и благата, като с различни законови механизми се взема от богатите и се дава на бедните.

Другата алтернатива е да възпитава устойчивост на системата към повишеното ниво на несигурност около Долния праг на несигурност, което означава фактическо снижаване на Долния праг на несигурност. Това може да стане, като управляващите поставят, например, значими цели и каузи пред обществото, в името на които то да може да търпи бедността или ниския жизнен стандарт.

През последните години българското общество остана без значими цели и каузи, на него постоянно му натрапват някакви временни приоритети и задачи, с част от които елитът осъществява свои си, користни и обслужващи геополитическия фактор цели, няма лидери, които да се надигат на пръсти и да виждат какво има по-далеч зад постоянно скъсявания хоризонт – какво ни чака и към какво да се стремим след 15-20 години.

Ето защо българският народ не знае какво го обединява, сплотява и солидаризира, за каква купа, образно казано, той се бори – за купата на европейските шампиони, за купата на съветската армия или за купата на аматьорската лига. Ние нямаме представа защо сме се събрали тук на тази зле управлявана, коридорна територия 6-7 милиона български българи, български турци, български роми, български арменци и български евреи, какъв е смисълът на общото ни съществуване, освен да се превръщаме в обслужващ персонал, съставен от спасяващи се поединично индивиди…

Долният праг на несигурност е пряко свързан със социално-психологически феномени, с психологически болестни състояния на индивида или групата от индивиди (общността, прослойката, класата).

Нека си го кажем направо – макар по повечето формални критерии и по малкото реално придобити свободи Преходът да може да претендира за известно разтотализиране на обществото ни след 1989 г., на практика Преходът в България се провали, той бе откраднат от една много малка прослойка и в страната ни се засилват процеси на постоянно падане на нови и нови обществени групи към социалното и-или психологическото дъно.

България се превръща не просто в рисково, а в опасно място за живеене за талантливите и трудолюбивите, знаещите и можещите, образованите и подготвените, почтените и отговорните, принципните и хуманните индивиди.
Ние виждаме картина, при която, от една страна, има страшно много хора, паднали на социалното дъно – социални маргинали; от друга страна има страшно много хора, паднали на психологическото дъно – психологически маргинали.

Социалните маргинали вече не са активни индивиди, защото не виждат смисъл да се борят, осъзнавайки, че и да се борят, ще си останат на социалното дъно – те са хора без минимално нормален социален статус.

Психологическите маргинали вече не са активни индивиди, защото не виждат смисъл да се борят, осъзнавайки, че няма за какво да се борят – те са хора без минимално нормален смисъл на съществуване.

Още по-трагично е, че двете критично отчаяни прослойки в нашето общество – на социалните маргинали и на психологическите маргинали – в една немалка степен се пресичат. Това е нарастващата група на социопатите.

Социопатията е болест на социума.

Екстравертните, активните социопати са огромна опасност за околните хора – те „насочват” патологията си навън – срещу другите и могат да оказват върху обществото и индивидите насилие и агресия.

Интровертните, пасивните социопати са огромна опасност за самите себе си – те „насочват” патологията си навътре – към себе си, посягат на здравето и живота си.

Веднага да кажа, че науката за сигурността и за психологията в сигурността (страхове, комплекси, фобии и други несигурности) не включва в тези категории на социопатите т.нар. самоубийци-идеалисти (напр. синдромът „Ян Палах”, синдромът „Данко” и др.) – там става дума (и) за коренно различни мотиви на саможертва.

В заключение, абсолютно деструктивните процеси, които разяждат българския социум, които деградират българското общество и ерозират неговите съпротивителни сили, които лишават хората от материални условия на оцеляването и от духовни способности на развитието, вече започват да се израждат в социални болести и патологии, чието задълбочаване може да има много неблагоприятна насока.

Ситуацията у нас е крайно тревожна, но не е безкрайно необратима. Основата на болестта на България е Моделът на Прехода в неговите политическо,  rкономическо, социално и културно измерения.

Затова лечението на България е в смяна на Модела на Прехода.

Само че българският политически и бизнес елит и дърпащото конците му олигархическо задкулисие вече са включили всички политически, финансови, медийни и репресивни ресурси да не се позволи и допусне именно това – смяната, дори минималната промяна на Модела на Прехода.

Ножът е опрял до кокала на България, той засяга оголените нерви на обществото ни.

Камбаните бият тревожно. Ако политическата каста не чуе за кого бият камбаните, те може един ден да забият за нея… Но на умряло…

(Със значителни съкращения)

Виж целия текст на личния сайт на Николай Слатински

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.