НАТО оставя неразбория в Централна Азия
При все че САЩ, начело на коалицията на НАТО, смятат да се измъкнат от войната в Афганистан до края на следващата година, самият Афганистан няма да се умиротвори, нито пък съседите му. В Пакистан на изток, например, миналата година тероризмът и верското насилие взеха повече цивилни жертви, отколкото в Афганистан.Петте централноазиатски бивши съветски републики на север също са изправени пред нестабилност. Процесът по приключване на натовската война може да влоши нещата, тъй като големите сили отново се месят в района.
Войната е част от проблема. Насилието, религиозният екстремизъм и подпомаганата от местните командири търговия с наркотици, които тя благоприятства, не зачитат граници, особено когато те са до голяма степен теоретични, като тази между Афганистан и Таджикистан. Етническото родство с афганистанските малцинства също от дълго време въвлича таджики и узбеки в афганистанските граждански войни.
Трудно е да се прецени мащабът на заплахата от ислямисткия екстремизъм в Централна Азия. Светските диктатори имат интерес да я преувеличават. За някои обаче усещането за уязвимост е съвсем реално, а диктаторските методи могат да се радикализират. Дори без хаоса южно от тях, останалите държави с имена, завършващи на „-стан“, изглеждат разклатени.
Таджикистан е най-близо до статута на провалила се държава. Позициите на президента Емомали Рахмон са отслабени в някои райони, където местни военачалници „командват парада“. Киргизстан, който се опита да прекъсне цикъла на едноличното авторитарно управление, изпадна в разединение и хаос, сменяйки за четири години пет правителства. Туркменистан е затворен и непредвидим, управлявано от 2006 г. от Гурбангули Бердимухамедов – деспот, който изглежда възнамерява да съперничи по нарцистично умопомрачение на предшественика си „Туркменбаши“.
Узбекистан, като всяка жестока автокрация, може да се похвали с известна стабилност, което поне гарантира силен централизиран контрол върху силите за сигурност. Но диктаторът Ислам Каримов, управляващ от разпадането на Съветския съюз, е 75-годишен, а дъщеря му – негова потенциална приемничка – е ненавиждана.
Дори богатият и най-разумно управляван от петте страни Казахстан, който е и най-слабо заразен от болестите на Афганистан, ще трябва един ден да преговаря за преход от управлението на лидера от съветско време Нурсултан Назарбаев.
Перспективите са още по-мрачни поради слабите връзки между петте държави. Узбекистан смята себе си за лидер в района. За такъв се има и Казахстан, също като Русия, която не забравя съветската си хегемония. Особено опасно е съперничеството между Узбекистан и всяка от двете страни – Киргизстан и Таджикистан.
Трите си оспорват територията на долината Фергана. Узбекистан се тревожи и от плановете на Таджикистан и Киргизстан да строят язовири в горното течение на негови реки. Ислам Каримов обича да прекъсва газови доставки и да затваря границите и с двете си съседки, задълбочавайки социалното и етническото напрежение в тези най-бедни държави в района.
Именно през това политическо минно поле НАТО се надява да изведе повечето от своите военнослужещи и голяма част от въоръжението от Афганистан. Изходът на алианса минава пред т.нар. Северна мрежа от пътища и железопътни линии през Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Узбекистан, Русия и Латвия или Азербайджан, използвана от началото на 2009 г. за прекарване на товари до Афганистан.
Използването на мрежата е два пъти по-скъпо от преминаването през Пакистан и Хайберския проход. Само че Пакистан е труден съюзник и на моменти отказваше на НАТО да ползва трасето. Така централноазиатските страни се сдобиха с възможността да си поделят сумата от може би 500 милиона долара годишно от такси за достъп (като не броим таксите за прекарването на товари).
Ориентирайки се към изтегляне, командваната от НАТО коалиция получава искания да прояви и друга форма на щедрост, предоставяйки излишното си военно оборудване от войната. То едва ли ще включва оръжие, но автомобилите, спомагателната апаратура, обучението, подслушвателните устройства, а може би и необорудвани с оръжие безпилотни самолети, дарени и или продадени на ниска цена – на теория за нуждите на борбата с наркотрафика – ще са доста полезни при регионална война.
За НАТО и САЩ обаче е смущаващо, че в сравнение с тези на Казахстан, Киргизстан и Таджикистан, списъкът с желаното от Узбекистан е най-дълъг и че макар да е тероризиран от режима, от който либералите се отвращават най-много, той може да предложи най-много насреща.
Киргизстан, чиято военновъздушна база Манас беше спирка за повечето американски войски, пратени да воюват в Афганистан, стана, както и Таджикистан, икономически зависим от Русия. Изпращаните от работещите в Русия емигранти у дома пари представляват 29 процента от брутния вътрешен продукт на Киргизстан и 47 процента от този на Таджикистан. И в двете държави Русия поддържа големи военни бази.
Ако (което изглежда вероятно) Русия поиска американците да напуснат Манас, САЩ почти сигурно ще трябва да се изтеглят оттам след изтичането на договора им за наем в средата на 2014 г. Те могат да се преместят в база в Южен Казахстан или да се върнат в Узбекистан, откъдето през 2005 г. бяха принудени да си тръгнат, след като Америка разкритикува режима на Каримов за избиването на неколкостотин цивилни протестиращи в град Андижан.
Узбекистан обаче сега изглежда готов да приеме обратно американците. Миналата година той за втори път напусна Организацията на договора за колективна сигурност – ръководен от Русия клуб, чиито членове имат право да налагат вето върху нови чуждестранни военни бази. Съперниците в района имат и съперничещи доставчици на военно оборудване. Киргизстански анализатор оприличи положението с въоръжаване на група каращи се ученици. Поглед на изток
И САЩ, и Русия са белязани от продължително затъване в Афганистан. Не може да се очаква никоя от двете държави да укрепи централноазиатския мир. Америка поне очерта по-оптимистично виждане за бъдещето на района като „Новия път на коприната“, свързващ Азия и Европа. Най-силните влияния по пътя обаче може да дойдат от изток.
Китай вече е силно заинтересован от Централна Азия по три направления: осигуряване на енергийни доставки, пътищата по суша към Европа и гарантирането на стабилността в собствената си размирна част от Централна Азия – Синзцян. В замяна растящата му икономическа тежест и прагматичност, както и външната му политика на „ненамеса“, го превръщат в атрактивен партньор за непривлекателните правителства.
БТА