Безръкият фотограф от Смолян направи 80 000 снимки

67-годишният Цветан Маджаров

Да загубиш ръцете си, да ослепееш с едното око и да станеш фотограф. Звучи абсурдно, но когато човек срещне Цветан Маджаров, се убеждава, че няма невъзможни неща. „Човек и без ръце може, и без крака, без воля не може”, казва безръкият фотограф от Смолян, доказал, че всеки сам определя границите на своите възможности.

Цецо (както го наричат в Смолян) загубва ръцете си при злополука през 1981 г. Нещастието обаче не го отказва от живота, а го предизвиква да се бори. С много усилия и желязна воля Цветан се научава да си служи с осакатените си ръце, не по-зле отколкото повечето хора си служат с пръстите. И макар че според медицинското определение е инвалид, той се справя успешно с неща, които дори здрави хора не успяват да свършат. Снима от години, катери се по стръмни скали, скача с бънджи, остъклява тераси… Днес той е на 67 години, но казва, че е на 26, защото след злополуката се е родил отново.

Злополуката

През март 1981 г. Цветан е на 40 години и работи в миньорска бригада. „Работехме на тунели, които се ползват за водносиловия път от Доспат до Девин – разказва фотографът – При военните бяха докарали детонатори, съвсем непознати, оставиха ги на съхранение при нас. Работих две години с тях, но няколко бяха попаднали в снега. Изваждам ги вечерта и ги оставям в склада, на сутринта да мога да ги унищожа, да не попаднат у някой друг, да стане някоя беля”. Белята обаче става със самия Цецо. Понеже няма кибрит или запалка, му подават запалена цигара с която да възпламени фитила на подготвена за унищожаването чашка с барут. При опирането на цигарата във фитила, се отронва въгленче, което попада в чашката с барут…

Следва взрив, който помита Цветан, откъсва двете му ръце, заслепява очите. Откарват го в болница, където претърпява операция. „От Пловдив дойде асистент специално за очите, защото бяха разпокъсани и не се знаеше дали ще виждам – спомня си той. – На десетия ден ми отвориха очите, свалиха ми превръзките. Видях докъде са ми откъснати ръцете. И ме питат: „Какво ще правиш сега без ръце?”, аз им казвам така: „Майната им на ръцете, добре че ми остана поне с едното око да виждам.” Виждах с двете, но с едното виждах само светлина. Радостта, че виждам беше неописуема”.

Адаптация

За два месеца Цветан се възстановява почти напълно, казва, че дължи живота си на лекарите от болницата в Девин. Още в болницата прави опити да се храни сам. С помощта на специални куки сам сменя касетките на касетофона, който са му занесли там. „Оттогава започнах адаптация. Биене на топки, челни стойки, ръцете ме боляха много – бяха бинтовани, но въпреки това още чувствах болки, когато се опирах на тях”, спомня си Цветан. В София му правят протези, но той ги отхвърля, защото се оказват „панорамни, с които не можеш да си служиш”.

Казва, че в началото се срамувал от вида на ръцете си, криел ги. С течение на времето обаче, свикнал с мисълта и полека-лека се адаптирал. Само децата понякога се стряскат от необичайния вид на Цветан. Фотографът разказва как миналата година снимал Йълдъз Ибрахимова, дошла с дъщеря си на Орфеевите празници. „Детето ме видя без ръце и се уплаши, дърпа се, питам дали мога да направя една снимка, то се страхува. Направих й няколко кадъра на нея, тя каза нещо на детето и то започна да ме гледа – разказва Цветан – Казах му, „Ела да ти кажа защо нямам ръчички” – разбрах, че се плаши от ръцете ми. Детето дойде веднага. Викам: „Така и така, намерих една писалка на земята, на улицата, взех я, обаче тя гръмна и ми откъсна ръчичките. Защото когато намериш нещо на пътя, трябва да питаш майка си и баща си, дали да го вземеш”. Детето дойде при мен и започна да ми милва ръцете…”.

Вижте няколко кадъра на Цветан Маджаров (тъй като снимките са сканирани, качеството е различно от това на оригиналите).

Да свършиш „някоя работа”

Цветан никога не се е оплаквал от недъга си, напротив – горд е, че с тия ръце може да свърши „и някоя работа”. Той се грижи за себе си абсолютно самостоятелно, бръсне се сам и твърди, че никога досега не се е порязвал. Казва, че още на 40-тия ден след злополуката си докарал колата на преглед в Смолян и все още шофира добре. Снима за няколко печатни издания, а когато се наложи влиза в ролята на строител. „Режа стъкла, заварки си правя (аз съм бил и заварчик имам втора степен като заварчик), бормашината хващам без приспособления, сменям си бургиите, набивам си дюбелите, завивам си болтовете, държа си отверката – с устата леко я притискам и с ръцете въртя и завинтвам болтовете”, обяснява той.

Освен всичко изкачва скали със специални приспособления, които обаче някой успял да му открадне. Обича да ходи и по пещерите, няколко пъти е скачал с бънджи. Имал голямо желание да се пробва в „Сървайвър”, но не отговарял на едно от изискванията – така и не се научил да плува. Никога не се страхува. „В мен няма страх… Когато тръгна някъде, да изкачвам скали, да се премятам през тераси, за това нямам страх, да се качвам по стълби, да се спускам с въжета. Само от кучета и от хора, ме е страх”, казва фотографът. Споделя, че винаги му се е искало да полети в космоса „като опитно зайче с някоя ракета”. „И ако ми кажат, одобрен сте, съм готов. Много обичам предизвикателствата”.

За снимките и хората

Цветан хваща фотоапарата още на 15-годишна възраст, но започва да снима активно чак след злополуката. „Още с бинтовани ръце взех фотоапарата и започнах да снимам. Със „Зенит“ работех доста време, с „Киев“ работех (б. р. – марки руски фотоапарати), когато си откъснах ръцете. Почнах лека-полека, лека-полека – спомня си Цецо – Просто ми беше приятно и ме караше да чувствам, че донякъде мога да бъда пълноценен. Много хора ме гледат и се чудят как е възможно да снимам без ръце, ами възможно е…” Цветан измисля специално приспособление (нещо като кожен колан, закрепен към фотоапарата), което улеснява снимането.
Сам сменя лентите, проявява и суши черно-бели филми, обработва снимки в тъмната фотографска стая. По времето, когато снимките се правят основно на ръка, обработва материали и на местното фото, което не успява да смогне на големия брой поръчки. Днес предпочита да си изкарва снимките в едно от местните фотоателиета.

Денят на Цветан обикновено минава в търсене на материал за снимки, с 15-килограмова чанта на рамо и фотоапарат в ръка.

До момента е направил над 80 000 снимки, а само през последната година и половина е успял да заснеме почти 1300 филма. Сменил е над 15 различни фотоапарата, а от две години снима с лентов „Канон”, подарен му от Симеон Сакскобургготски и светкавица, подарена от президента Георги Първанов. Благодарен е и на двамата, защото сам едва ли би успял да събере средства за толкова скъпа техника.

Казва, че пенсията му не е малка, но всичките пари отиват за филми и снимки, които предпочита да подарява. „Някои ме упрекват, ама аз не мога да не подарявам – споделя Цветан – Ако продам пет снимки, давам ги на половин цена, останалите пет ги подарявам, така съм и така ще бъда… Но ми прави впечатление, че повече искат да им подаряваш тези, които са нафрашкани с пари. Няма да казвам кой е, но аз му давам 40 снимки и той пита: „А ще ми ги подариш ли?”. Казвам: „Разбира се, че ще ти ги подаря”. За да не го обидя.”…

В момента Цветан снима за местния вестник „Отзвук”, за областния издания, за „Всичко за жената”. Негови снимки са участвали на различни изложби. Обича да снима природа, деца, сватби и каквото му попадне пред обектива…. През септември е поканен в Русия на среща на руски фотографи, впечатлени от снимките и духа му. Тъй като отразява всички по-важни събития от областта, често се среща с известни личности, с които не пропуска да се щракне за спомен. В колекцията си има снимки с бивши и настоящи политици, писатели и хора на изкуството, фолкпевици, чуждестранни посланици. Снимал се е с Бойко Борисов, Соломон Паси, Стунджи и Елица, Веселин Маринов, Лили Иванова и др.

Съдба и сила

Цецо отдавна е приел съдбата си. Не се обижда и не се срамува. Преценява добре възможностите си и казва, че винаги се захваща с неща, които е сигурен, че ще постигне. Споделя обаче, че понякога хора с неговата съдба го гледат малко „накриво”. Разказва за срещата си с човек от Асеновград, също без ръце, работел на сергия. Учудил се, как Цецо успява да снима без ръце и се съгласил да се снима. „Аз му правя една снимка и казвам: „Утре ще ти я донеса” – обяснява Цецо – а той: „Моля ти се, недей ми дава снимката, защото жена ми като разбере, че ти си ме снимал без ръце, ще ме изгони, защото тя ме храни, аз не мога да се нахраня сам…”.

Самият Цветан никога не си е представял, че ще легне някъде и ще чака друг да се грижи за него. „С това, което правя искам да докажа на колегите по съдба, че и без ръце може, и без крака. Слепотата е лоша, но дори и слепите хора работят. Не може без воля, човек трябва да знае, че ако няма воля, не може да постигне нищо”, казва безръкият фотограф от Смолян.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.