Протестът и процесът

Протестът в София
Kадър от протеста пред парламента. Снимка: Булфото

Улицата сви знамената. За по-добри дни. Или пък за по-лоши. (Както искайте разбирайте онова, което се задава след изборите.)

Протестиращите спечелиха, но още не го разбраха. Знаят го едни други хора, на които това им е работата, да знаят. Да кажем, че е наясно с това пищещият тези редове. Не защото работа му е да знае. А по причина, че действителността е негодна за прочит, а пък бъдещето не се не научава само с четене. Това, последното, в случай че ми бъде позволено да перифразирам един лондонски денди и пройдоха от по-миналия век.

Най-важното, което научих, докато бяха част от улицата (за ужас на мнозина мои приятели) е, че зад привидната бъркотия, винаги подрежда някои неща в главите на хората и оставя послание, което те следват за дълго.

То не винаги е истината. Така например, през далечната 1990 година, ключовата дума бе неутралното демокрация, а не истинското – свобода. По-късно, през зимата на 1997 година, слоганът бе „ново начало”. И Европа като възможност да се справим със собствената си безпътица.

Преди броени дни, пък по софийските улици видях един многозначителен плакат „Това не е протест, това е процес”. Този път улицата ни изненада с нещо невиждано и нечувано през годините на прехода.

Тя издигна искания за Велико народно събрание, заговори за промени в властта, за отзоваване на депутатите, за граждански квоти и за още ред други начини, чийто прицел бе властта като такава. Въпреки противоречията в тях, въпреки стряскащите призиви за национализация, нещо прищрака в главите на хората. А то е, че след много години, най-сетне те направиха връзката между насъщния от една страна и от друга – непостижимите до скоро абстракции – Конституция, държава, право, закон, изобщо власт.

Ако това е така, ако човекът на улицата (а и не само той) най-сетне е направил връзката между своя, отишъл по дяволите делник от една страна и качеството на властта – от друга, има надежда.

Има надежда, че протестът се е обърнал в процес. И можем да гледаме по-ведро на нещата. Но не в далечното бъдеще, а в съвсем близкото. Онова, което идва след изборите. Улицата си е улица, но тя не води никъде, без онова, на което тя самата противостои – политиците, идеолозите, социолозите, интелектуалците, изследователите, практиците на пазара, за които стабилността е условието за бъдат калкулирани ползите и разходите…

С други думи едно по своему отчетливо и съвсем не анонимно като улицата множество, в което се оглежда статуквото. И онова, което бихме могли да наречем български естаблишмънт, тръгнал от средата на 90-те години. От една изцяло комунистическа и заради това деформирана визия за общество и държава. Със сигурност на голяма част от тези хора им предстои нелек, но здравословен процес.

Можем да го наречем деконструкция. Не по името на едно популярно радиопредаване, а в неговия философски смисъл.* Това е, няма друг начин. Разказът на прехода е ударил не къде да е, а в самия корен на нещата – обезмислил е самата семантика на понятия като свобода, справедливост, равенство…

И съответно тепърва, с необходимата доза предизвикателство, ще трябва да се отстраняват паразитни значения и попътни обраствания, докато се стигне до първоначалното значение. При това става дума не само за неговото връщане, но и също така и за преосмисляне с оглед на родната действителност, народопсихология, култура, традиции е ред други досадни, но обозначаващи ни в Европа неща.

А това е чудовищен процес, свръхусилие за пренареждане на вече установен порядък, нещо като втори малък преход. При това белязан с огромно морално предизвикателство – да приемем истина, че няма невинни през изминалите години. Дали ще се случи към това ? Дали ще преживеем нов катарзис ? Дали ще разкъсаме примката на лицемерния морален и политически консенсус за общество, в което моралът е отделен от собствеността, човекът от властта, а обществото от държавата?

Дали ще разберем, че либералната демокрация е съставно, а не просто изречение, основано единствено върху упражняването на всеобщото избирателно право ? Дали най-сетне ще прекрачим отвъд едно нелепо и дори опасно предубеждение, че прокламираните ценности са едно, а способността на обикновения човек да ги приеме с разума си – съвсем друго ?

Стоп. Спирам до тук, защото взех да философствам. А подозирам, че в главата ви се мъдри един-единствен въпрос – а как в края на краищата нещата се преобръщат, така че да стъпим здраво на земята ? Как се връща власт на гражданите, как държавата става подотчетна на обществото, а не обратното? И аз на свой ред имам подозрение. И то е, че трябва да задълбаем в простото. Докато най-сетне започнем да стигаме пак до едни прости въпроси.

Например: какво друго, ако не връшане на власт е установяването на върховенството на закона и съответно равенството на всеки пред същия този закон. Ако отминалите дни на протести са ви заприличали на онези в началото на 90-те, това никак не е случайно. Очевидно има неща, които отново трябва да изговорим на висок глас, за да се убедим, че ги има.

От блога на Пламен даракчиев

* Деконструкция, в смисъл на философия на значението. Понятие, използвано още в литературата, в семиотиката, в архитектурата.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.