Вили Казасян: Техниката е толкова напред, че можеш от всеки да направиш певец

Всичко хубаво в мен е арменско, останалото – българско, шегува се композиторът

Снимка: Булфото

Вили Казасян е роден е през 1934 г. в София. Той е един от най-популярните диригенти и композитори у нас, автор на много естрадни шлагери и аранжименти. Името му винаги ще се свързва с Биг Бенда на Българско национално радио, където Казясан е диригент и ръководител близо 40 години. След пенсионирането му, Вили Казасян работи с по-малък оркестър, но ангажиментите му не спират.

– Колко голям е бендът на Вили Казасян?

– В радиото дълги години бях диригент на класически Биг бенд. Сега оркестърът, с който работя, е по-малък, по-мобилен, по-комерсиален – изпълнява различни задачи, в зависимост от това пред кого и къде свирим. Основният ми състав е от 13 души. Трябва да призная, че ми беше по-лесно да ръководя големия оркестър, който беше държавен. Сега трябва да се грижа за всичко – да набирам репертоар, да търся ангажименти. Въобще трудно е да поддържаш такъв състав, защото всички разчитат на теб.

Винаги ще ви свързват с Националното радио, с какви спомени сте от годините там?

– Аз работих 40 години с Биг бенда и съм един от основателите. За съжаление повечето от основателите не са сред живите, но аз все още дишам (смее се). Сериозният професионален път съм започнал с този оркестър. Това стотици, бих казал хиляди записи, писал съм музика за оркестъра, ходили сме по фестивали – какво ли не ми е минало през главата. Всичко това е било свързано с много нерви. Сега като се замисля за тогава ми е смешно, че съм влагал толкова енергия и нерви.
Аз обичам да изпипвам нещата, но не забивам в един проблем. Когато и да съм имал несполуки, винаги се намира вратичка, през която да мина.

Има ли някой от по-младите изпълнители, който „да ви е грабнал“ и можете ли да ги сравните с тези от по-предните поколения?

– В България има много талантливи хора, явно е свързано с географската ширина. Преди известно време Мюзик айдъл доказа това.
Трудно ми е обаче да направя сравнение между певците от миналото и сегашните. А и не е редно. Много от големите имена от миналото са далеч по-добри от изгряващите млади звезди. Те бързо изгряват, но за мен повечето са звездички – бързо угасват, нямат, годините на преданост към професията. А много от тях са изтласкани чисто комерсиално по най-лекия път, благодарение на богати спонсори.

– Не е ли имало и по-рано „изтласкване“ на някой изпълнител?

– Не. Сега всичко това става много лесно. Самият занаят е комерсиализиран имаме телевизии, които бълват всичко, има реклама, която работи за тях. Навремето трябваше да си много добър и много години да работиш, за да се докажеш. А и го нямаше го тогава този блясък, който го имат днешните млади изпълнители. Може да звучи нескромно, но от всяко момиче, с малко усилие, мога да направя певица. Сега техниката е толкова напреднала, че можеш от мъртвец да създадеш певец.

– И все пак от по-младото поколение някой да ви е впечатлил?

– Не, не мога да кажа, че съм особено впечатлен от някого. Има много талантливи между тях, но за жалост пазарът е малък и те няма къде да се реализират.

– Не става ли така навсякъде по света – не всеки изгрява, трябва да има и шанс, и късмет?

– Шанс трябва да има, кой знае колко скрити таланти има. Но не се свежда само до това да се появиш на пазара. В тази професия постепенно узряваш, осъзнаваш какво правиш, развиваш се. Този първоначален период на узряване сега липсва. Колко „звезди“ минаха през всички. Но когато става въпрос за сцената, се оказва, че старите пушки, както наричаме утвърдените певци, макар и да са рядко канени, си тежат на мястото.

– Има ли нужда тогава от такива конкурси, музикални състезания?

– Има разбира се. Имаме нужда от освежаване. Какво ще остане, ако ги няма тях? Оттам се учим, информираме.

– Може ли да се каже, че конкурсът за млади таланти „Тромбата на Вили“ през 70-те години е първият „Мюзик айдъл“?

Снимка: Булфото

– Да. Това беше страхотно събитие. Но то не беше толкова претенциозно. Не беше само за млади, явяваха се по-възрастни, с различни професии. Явяваха се много откачалки, имитираха Лили Иванова, Емил Димитров. Между другото много от най-известните ни изпълнители тръгнаха от там. Но то беше далеч по-леко организирано и непретенциозно. Сега с тези възможности е друго. Но може пък след време да се смеем на това, което правим сега.

– Има ли стил естрада?

– Не, това са глупости. Преди години нямаше как да нарекат българската музика – не можеше поп, не можеше джаз и стигнахме до съветския опит- естрада. Но принципно естрадата е нещо различно, това е мешавица от стилове, сред тях има цирк, оркестър, хумор, балет. Естрадна певица е смешно понятие.

– При първите два национални конкурса за „Евровизия“ вие бяхте председател на журито, подбиращо песните и обрахте много негативи

– Да наистина имаше много критики

– Подобен род конкурси у нас винаги се опошляват. Защо?

– Това е български синдром. Аз вече се убедих, че каквото и да направиш у нас винаги ще има кой да те критикува. Най-добре е нищо да не правиш, тогава си „кукла“.

– Трудно ли ви беше тогава, защото наистина обрахте много недоволство?

– Да. Негативите не бяха само за мен, но наистина четох ужасни неща в пресата. Журито се състоеше от 17 души, песните се слушаха анонимно, гласуваше се тайно и така се определяха точките на песните. А на края зрителите гласуват.

– А приемате ли критика?

– Абсолютно, това го знаят и моите музиканти, с които работя. Аз винаги съм отворен за съвети.

– С кое не можете да направите компромис?

– Всеки прави компромис. Въпросът е до каква степен. По принцип не мога да вървя срещу своето верую в музиката.

– А с изневярата можете ли да направите компромис?

– На мен да ми изневеряват или аз да изневерявам? (смее се) Или да ми изневеряват, а аз да се правя на „три и половина“?

– Правил ли сте се на „три и половина“?

– Не, не помня. Не съм имал такава дилема. Не че не са ми изневерявали, кой знае колко пъти е ставало това, но аз не съм разбирал.

– По себе си ли съдите?

– (смее се) Живи хора сме. Не съм човек, който парадира с връзките си. В близкото минало се говореше, че съм преспал едва ли не с всички певици, с които работя.

– Което не е било вярно?

– Абсолютно не е вярно. Защото първо не ми е било интересно. Второ – аз винаги ще се замисля дали една певица не проявява интерес, заради личните си амбиции, в желанието си да пробие по-лесно в музиката.

– Кое надделява у вас арменското или българското?

– Всичко хубаво ми е арменско, останалото – българско (смее се).

– В арменската ви част, кое е най-хубавото?

– Хубавата страна е, че съм готин (смее се). Аз съм лесен за общуване. Хората, с които се запознавам се учудват, защото първоначално мислят, че съм надут пуяк, а аз наистина не съм такъв. Имам чувство за хумор и то ме спасява от простотията.

– Постоянно ли се сблъсквате с простотията?

– За съжаление да. И всичко това много ме дразни, но гледам да не го показвам. Но вътрешно го изживявам тежко. За сметка на това малката проява на внимание и признак на възпитание, ме трогва страшно много. И щом това ме впечатлява, значи всичко останало е простотия.. Лошото е, че човек става като тези, с които работи и общува. Не можеш да се извисиш над цялото българско племе. Като стане нещо и аз си казвам: „Какво се учудваш, това е България“.

– На какво се дължи според вас всичко това?

Вили Казасян целува ръка на дъщеря си Хилда Казасян на промоцията на нейния нов албум. Снимка: Булфото

– Ако същият този простак живее в друга, нормална страна, никой няма да позволи той да разкрива тези черти от характера. У нас обаче такова поведение се котира. Явно се предава генно. Не знам какво ще стане със следващото поколение. Аз съм с особени резерви по този въпрос. Винаги съм работил с млади хора и сега работя с далеч по-млади от мен. Но трябва да призная, че моят събирателен образ за младите хора, много често се свежда до младежи, които подскачат с бира в ръка. Сега това не е свобода, а свободия. Да не говорим за ужасния материализъм, който ги гони.

– Какво ви предстои?

– Ще се подготвяме за джаз фестивала в Банско. След това ни предстои блус фестивал в Бургас – трябва да направя репертоар и да репетираме.
Но повече си мисля за това, кога ще мога да си почина, но май няма да е скоро.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.