Доверието на европейските лидери към Кипър е изчерпано
в. Файненшъл таймс
Европейските лидери със сигурност знаят, че поемат голям риск с Кипър. Опасността е очевидна. Сега, когато всеки, който има пари в кипърски банки е принуден да понесе удар, изнервените вложителите в цяла Европа могат да си дадат сметка, че е създаден опасен прецедент.
Вместо да поемат дори малък риск от нежелана финансова „подстрижка“ в бъдеще, клиентите на гръцките, испанските, португалските или италиански банки могат да изберат да изтеглят парите си сега. Ако това започне, то еврозоната отново ще бъде обхваната от криза и то с още по-голяма сила.
Хората, които стоят зад спасителния план за Киръп, се надяват, че рисковете от заразяване са сравнително малки. Те са на мнение, че испанските банки се подобряват и че Гърция вече не е на ръба. Няма причина вложителите да си извличат поуки от специфичния случай в Кипър, чиито банки са пълни с руски пари.
Може би. Още повече, че и преди е имало ситуации, когато лидерите на европейските страни грешно са тълкували подобни тенденции. На срещата на върха в Довил през септември 2010 година те обявиха, че притежателите на държавни облигации на страни, които получават финансова помощ, ще изгубят част от парите си. В резултат кризата в еврозоната се изостри: инвеститорите започнаха да искат по-високи лихви, за да дадат средства на изглеждащи рискови страни като Италия и Испания.
Тогава защо след всичките толкова старателни усилия с цел ситуацията в еврозоната да бъде подобрена, лидерите от страните в еврозоната поемат такъв риск с Кипър? Отговорът: тъй като и на тях вече не им вярват – в политически смисъл. Недостигът на доверие има различна форма в Северна и Южна Европа. Сред лидерите на страни като Германия, Холандия и Финландия битува мнението, че избирателите и парламентите им просто няма да одобрят още един спасителен план, освен ако не бъде съпътстван със сериозни санкции.
Кипър е малка страна, така че парите, които са необходими да се подкрепи страната, са сравнително малко – „само“ 17 милиарда евро. Проблемът е, че Кипър също така е красноречив нагледен пример за основен недостиг на доверие между северните и южните европейци.
Още от самото начало на кризата германските медии бяха пълни с материали за корупцията на Юга. Германските избиратели бяха убеждавани, че парите им, изработени с толкова труд, ще отидат за финансово подпомагане на страни, които са прогнили до основите си.
Кипър е такъв сериозен проблем и за това, че банките на страната имат репутацията на убежища за мръсни руски пари. Сумите, които се превъртат през Кипър – както влизат и излизат от Русия – водят до предположението, че прането на пари през банковата система на острова върви с бясна скорост.
Данъкът върху депозитите над 100 000 евро изглежда като ефективен начин да бъдат взети на прицел незаконните руски пари. Спорното и опасно решение да се обложат с данък по-дребните вложения показва степента, до която съчувствието е намаляло – дори към „малкия човек“ от Южна Европа.
Теоретично, германският канцлер Ангела Меркел и други лидери на европейски страни биха могли да кажат на избирателите си, че ще трябва да стиснат зъби и да окажат финансова подкрепа на Кипър без да искат нещо в замяна, тъй като алтернативата е масово изтегляне на средства от много европейски банки, което пък ще доведе до банкови фалити в самите страни. Евентуалната реакция на избирателите им обаче би била още по-голям гняв и неразбиране.
Кипърските ръководители също имат много малко политическо доверие на останалата част от Европа. Много от лидерите на ЕС не бяха особено ентусиазирани да приемат Кипър в ЕС през 2004 година без мирно споразумение, обединяващо поделения остров. Гърция обаче заплаши да наложи вето на цялата вълна на разширяване на ЕС – блокирайки Полша, Чехия и останалите, ако не бъде приет Кипър.
С неохота европейските лидери отстъпиха пред това изнудване. Целият епизод обаче остави горчив вкус, особено когато гръцките кипърци отхвърлиха мирния план на Анан (Кофи Анан по това време генерален секретар на ООН – бел. ред.). В резултат на това, когато Кипър загази, кладенецът от съчувствие бе почти празен.
По-големият проблем обаче остава пропастта в доверието и политическите култури между Северна и Южна Европа. Преди кризата, когато нещата вървяха добре, се приемаше за политически некоректно, дори ксенофобско, да се намекне, че стандартите за „честно“ силно се различават в отделните европейски страни и че това може да стане сериозен проблем за една организация, която се стреми да укрепи постоянно съюза.
Сега обаче е ясно, че тази липса на сходство в доверието и политическата култура е поне толкова важна, колкото и липсата на икономическо сходство. Вярно е, че германците, холандците и скандинавците също имат свои проблеми с корупцията в обществения живот и че карикатурата на цяла Южна Европа като корумпирана и мързелива е изключително несправедлива.
Все пак е факт, че укриването на данъци е ширещо се явление в страни като Гърция и Италия. Затова винаги е било трудно да се убедят избирателите от Северна Европа да спасят Юга.
Дори случайно наблюдение потвърждава, че отношението към държавните пари се различава значително в Южна и Северна Европа. Преди няколко години ме поканиха на среща на всички холандски посланици по света. Обядът беше не особено апетитни сандвичи и чипс, които се ядат на крак. Подозирах, че макар държавните финанси на Италия и Гърция да бяха в лошо състояние, техните посланици ядат по-добра храна.
Това е банален анекдот, но е отражение на културните различия, които обясняват защо този път северноевропейците казаха „баста“, когато става дума за кипърските банки.
Ако Европа не създаде реално сближаване на стандарти в обществения живот, тогава появилата се липса на доверие може в крайна сметка да унищожи първо еврото, а и самия Европейски съюз.
БТА