Франция и правото на интервенция

в. Франкфуртер алгемайне цайтунг

В областта на иконоимическата политика Франция не разполага с рецепта за успех, но във военно отношение Франсоа Оланд демонстрира мускули. Той уверено се намеси в Мали. В средносрочен план обаче Париж е изложен на риска да не може повече да си позволи финансово своята армия.

Макар и да експериментира напосоки с оздравяването на бюджета и държавната реформа, Франсоа Оланд определи ясен политически курс във външните работи и сигурността. При управлението на социалиста Париж напълно се дистанцира от политиката на отстъпки, с която се характеризираше френската дипломация в епохата Ширак. Десетилетие по-късно Франция вече не иска да бъде идентифицирана с речта за мира и Стара Европа на Доминик дьо Вилпен в ООН. Френският президент действа в Европейския съюз като застъпник на твърд подход за управление на кризи, включващ военна опция.

На съдбата на отвлечени френски заложници не се обръща особено внимание. След решителната намеса в Мали социалистът иска да реши и кризата в Сирия със силата на оръжието. Именно затова той иска вдигане на оръжейното ембарго на ЕС и въоръжаване на бунтовниците срещу режима на Асад.

В ЕС Оланд все повече играе гарантираната си от конституцията роля на военен лидер. Той вече не иска да следва идеала за единна европейска политика във външната политика и сигурността. Франция е „суверенна държава“. Като „суверенна държава“ Франция вече се възползва от правото си на вето в ООН, когато Оланд заповяда военната операция в Мали и едва след това привлече одобрението на партньорите в ЕС.

Самостоятелните действия бяха продиктувани от спешната нужда да се спре настъплението на терористичните групировки на юг. Но тази необходимост не може да скрие един нов принцип в поведението на Франция – в случай на нужда да се пренебрегват големите партньори в ЕС.

САМОУВЕРЕН ИНТЕРВЕНЦИОНИЗЪМ

Дори и останалите партньори от съюза да не одобряват френския подход, Париж въпреки това ще достави оръжие на сирийските бунтовници, заплаши френският министър на външните работи Лоран Фабиюс. Оланд потвърди, че за тази цел Париж иска да сключи съюз с Великобритания.

Самоувереният интервенционизъм на Оланд е изненадващ, защото в предизборната кампания той се представяше като човекът, който върне у дома войниците от Хиндукуш. Президентът спази обещанието си да ги изтегли, въпреки недоволството на съюзниците в Афганистан. Трансформацията му във военачалник, който спасява Мали от международния тероризъм се посреща добре от левия електорат. Това се дължи на широкоразпространената в левицата представа за френската отговорност за защитата на народи в опасност, особено в Африка. Бернар Кушнер популяризира изкованото през 1979 г. от консервативния мислител Жан-Франсоа Ревел понятие за „правото на намеса“ (droit d’ingerence).

Съоснователят на хуманитарната организация „Лекари без граници“ Кушнер оформи по този начин едно ляво течение, одобряващо военните интервенции. Но макар Бернар Кушнер вече да не е в светлината на прожекторите, интелектуалецът Бернар-Анри Леви започна да разпространява наново концепцията за правото на интервенция из парижките салони и министерски кабинети. Още предшественикът на Оланд, Никола Саркози се бе увлякъл по пропитата с модерен приключенски дух и човеколюбие реторика на Леви.

Но преди либийската експедиция Саркози все пак се опита да изкопчи символичното одобрение на Германия в Съвета за сигурност на ООН. Неуспехът на това начинание остави дълбок отпечатък у френската политическа класа. Официално бързо се премина отново към дневния ред в германско-френските отношения. Но германското гласуване с „въздържал се“ бе възприето от левите като вододел, отбелязващ края на грижливо поддържания и продължителен процес на сближаване във външнополитическата култура на двете страни.

Освен това за войнствения курс на френския президент си има вътрешнополитически причини. В краткосрочен план по този начин той може да компенсира загубата на влияние в ЕС, която Франция понесе заради намиращите се в лошо състояние публични финанси, отложените структурни реформи и слабостите в конкурентоспособността.

Франция като „болният човек на Европа“ може и да няма рецепта за успех в икономическата политика, но все още може да впечатли с готовността си за военни операции. Когато зае поста си през май м.г., Оланд обеща да коригира баланса на силите с Германия. Той обаче не може да го постигне по икономическите въпроси на отношенията с канцлера Меркел. Затова може единствено да утвърждава лидерските си претенции като военна сила.

В средносрочен план обаче Франция е заплашена от това да не може повече да си позволи финансово армия, която да е в състояние да извършва бързи и мащабни военни интервенции като тази във войната в Мали. Опозиционни лидери като бившия министър-председател Франсоа Фийон вече предупреждават, че способността на въоръжените сили да осъществяват външни операции може да стане жертва на принудителни икономии.

Досега Оланд отлагаше решението за съкращения в бюджета за отбрана – президентът иска да забави колкото може повече разочарованието, което неизбежно ще настъпи от наложени финансови ограничения и на армията.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.