Маргарет Тачър – иска ли ни се такъв политик „да се прибира вечер вкъщи“?

И успяващите, както и закъсалите народи често си блъскат главата над една извечна електорална дилема: на кого да заложат в следващото политическо надбягване. Какво лекарство е нужно на една нация, затънала в спорове, междуособици и съсловни „гордости и предразсъдъци“ и стигнала до апатичната неспособност да намери ясни, прости и действени рецепти за излизане от кризата?

На кого да се вярва във време на циклично повтарящи се провали, когато предписанията за джентълменско поведение алчно се схрускват от вечно отворените уста на социалните акули, готови да изкористят всяка кауза в името на новопридобити късчета обществена власт (медийна, профсъюзна, парламентарна)?

На кого? На политическия идеалист, на теоретика, на оптимистичния шарлатанин, който обещава бързо и целокупно спасение? Къде е границата между политическия авантюрист и разсъдливия прагматик, който опростява обществените дилеми до две-три основни неща, които, ако бъдат разрешени, ще бъде разчистен основно пътят пред обществото?

Тази ситуация на избор стоеше пред британския народ в края на XX век, а човекът, когото избраха да ги изведе от унизителното положение на свадлив, третостепенен натовски съюзник с подкрепящи реплики, винаги податлив на таблоидния и профсъюзния диктат, бе Маргарет Тачър, упоритото момиче от средната класа, подчинило първо добродушния аристократ Денис Тачър, после високомерните кръгове на двувековната Консервативна партия, после Британия и накрая въображението на света.

Маргарет Тачър предлагаше тежки решения след десетилетията на малодушни отстъпки пред натиска на съсловните интереси и на розовия сън за „социалната държава“, в която обаче вече ги нямаше викторианските колонии да поемат пасивите, а бягството на националните капитали и скокообразният ръст на обществената и личната безотговорност приближаваха все по-настойчиво часа на горчивите лекарства, на ограниченията и твърдия монетаризъм.

Маргарет Тачър най-напред бе успяла да реформира вижданията и привичките на своята Консервативна партия, свикнала сякаш по наследство да се грее в светлината на властта. Тя безцеремонно размаза апаратните инстинкти на „вечно избраните“ партийни барони или „мокрите“, както ги определяше язвителната политическа преса. Тя вдъхна нов живот на философията на свободното предприемачество, върна се към скрижалите на Адам Смит и Джон Стюарт Мил, за да открие в средоточието на „добре осъзнатия личен интерес“ механизма за задвижване и преуспяване на клеясалия в кейнсиански брътвежи и либерални заклинания британски социален мотор.

После се зае с обществото. То благодушно се бе изтегнало под снизходителното океанско слънце на своя „малък, тесен остров“, нехаещо за социалните дрязги „отвъд Канала“ и се поддаваше на колониално-рентиерски надежди за „особената роля на Англия“, подхранвано и от електоралната зависимост на цяла поредица слаби ляво-десни правителства, които или се гушеха заради някой сексскандал като случая „Профюмо“, или се отказваха от наследствената си лордска титла, за да оглавят антиракетните просъветски протести като Тони Бен.

Маргарет Тачър бе водена от убеждението си, че „желязото се калява в огъня“ и че не си „струва да приемаш нещата само защото и другите го правят“ — едно кредо, завещано от баща й Алфред Робъртс, който от уморителното 12-часово общуване с хората в кварталната си бакалница бе разбрал психиката на всекидневния англичанин, неговия вкус към немногословното, но премерено и точно действие.

Пресата винаги е сравнявала Маргарет Тачър с нейни бележити предшественици — Чърчил, Дизраели, Макмилън. Правени са и чести паралели с Ронълд Рейгън, като дори не особено обичащият я американски либерален журналист Майкъл Кинсли в публикация в списание „Тайм“ я поставя по-високо от Рейгън заради способността й да налага лидерския си стил, да моделира нацията си по свой образ и подобие, да научи британците да се самодисциплинират и да бъдат прагматични както по времето, когато станаха „фабриката на света“.

Разбира се, друго е отношението на самата Маргарет Тачър към Рейгън. Освен огромната лична симпатия към очарователния медиатор и харизматичен президент, която не стихва през годините и личи и от текстовете й от 2002 година, Тачър винаги подчертава отговорността на старшия съюзник в Студената война и приноса му за победата над „империята на злото“, една взета назаем юношеска метафора, която донесе много критики на Рейгън от високомерните либерали от Източното крайбрежие, но поради абсурдите на историческата логика може да му връчи след време и джакпота на категоричното признание за заслуги.

Американската преса подчертаваше вкуса на М. Тачър към викторианските ценности — дълг, усилен труд, честност, да се разчита на собствените сили. Когато се щрихира политическият й портрет, винаги се припомнят изявленията й, че „властта е доверие и че трябва да се управлява мъдро и ефективно“.

Набъбналата вече книжнина за Маргарет Тачър и за нейното място в трансформациите на британския политически и социален живот изгражда образа на силната личност, на родения лидер, като често в създадената представа се провижда и образът на кралица Виктория. И по време на нейното управление, и сега М. Тачър е представена като „самотния воин“, като „най-твърдия мъж“ сред политиците, като постоянно предизвикваща съдбата.

Каква разлика с диалогичната, непосредствена и емпатична визия на Тони Блеър, постигнал своя „трети път“ и благодарение на безпощадното „саниране“ на неефективните отрасли и прецизния подбор на икономическите приоритети при управлението на Тачър.

Месеци преди да заеме рискованата си и непримирима позиция във Фолклендската криза, когато Британия реагира с военни средства на завземането на Фолклендските острови от аржентинските войски, Маргарет Тачър бележи трагичен спад в популярността.

Но неочакваният развой на събитията, способността й да взема ясни, категорични решения, да поема отговорност, разбуждат емоционална идентификация с героични модели на поведение от националната английска история. Тя оцелява политически и спечелва внушителна електорална подкрепа за монетаристичната си политика.

Маргарет Тачър е сложна личност. Мнозина търсят обяснение за политическата й тактика в нейната среда, в методисткото й възпитание, в упоритото следване на добродетелите и ценностите на нейния баща, издигнал се от класата на хората с доход от 4 лири седмично до кметския пост в Грантам, градче, славещо се предимно с това, че реагира разумно бавно на измененията в обществения живот на Британия.

Подобна фройдистка интерпретация е предложена от Хюго Янг в биографията му на М. Тачър. Според него младата Маргарет просто е следвала социалната матрица на типичното „момиче на татко“, което започва политическата си кариера на 10-годишна възраст, разнасяйки списъци и съобщения от местната централа на консерваторите до избирателните секции.

Според други автори, като Питър Ридъл, Джойл Крийгьр и Денис Каванах, определящо в политическото поведение на М. Тачър е извършената от нея „консервативна революция“ и преместването на акцентите в социалния състав на Консервативната партия. В редиците на партията навлизат представители на средната класа, на предградията и на квалифицираните работници и намалява влиянието на кръговете от хайлайфа, традиционно подкрепящи торите. А и М. Тачър има големи заслуги този процес да запази своята положителна тенденция и днес.

Много актуално звучат нейните обзори и статии за трансформациите в страните от Източна Европа, където тя определя борбата с корупцията, създаването на ясни правила на социалната игра, истинското, а не имитационно върховенство на закона, като ключовите три фактора за създаване на уредена, просперираща и грижовна за всички свои граждани (а не само за псевдоелитите) държава.

Личните привички и слабости на Маргарет Тачър като че ли се илюстрират най-добре от често цитираното изказване на партниращия й по време държавен секретар на САЩ Джордж Шулц: „Тя е твърда и блестяща. Една велика, уверена лейди, която ни показва какво значи да си лидер. Ако бях женен за нея, щях много да внимавам да приготвя вечерята, преди тя да се е прибрала вкъщи.“

Още в първите години на своето консервативно правителство Маргарет Тачър подчертаваше, че държавата, както и домакинството се управляват съгласно един и същи общ принцип — не можеш да харчиш повече, отколкото си изработил. И за учудване на журналистите от „Таймс“ и „Сънди таймс“ демонстративно изгасяше ненужните лампи в резиденцията си на „Даунинг стрийт“ 10. Въпреки евентуалните насмешки и упреци за стиснатост и дребнавост, които не й бяха спестени.

При гледката на все още толкова много неуреденост, съдебна импотентност и обществена безотговорност на псевдоелитите и на техните олигархични кукловоди, понякога не ни ли се иска един такъв политик „да се прибира всяка вечер вкъщи“? А ние вече да сме приготвили вечерята.

Из предговора към Маргарет Тачър. Живот и политика .С., Слънце, 2005

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.