Ами ако се окаже, че на Европа й липсва нова Маргарет Тачър?

Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. Снимка: Белия дом

Бившият британски премиер Маргарет Тачър имаше редица недостатъци, но можеше да ги компенсира с две основни качества -с отказа до отстъпи пред безпомощността и адекватните действия. Именно това жестоко липсва на сегашните европейски политики.

Смъртта на Маргарет Тачър без съмнение ще съживи дебата за предполагаемите недъзи и положителните страни, които се очакват от „либерализма“. В период, когато Европа търпи безпрецедентна вълна от строги мерки на икономии и се опитва да намали на всяка цена държавния дълг, този дебат е неизбежен, но рискува да бъде и напразен също като дебата, който противопоставя отдесетилетия привържениците на Джон Мейнард Кейнс и Фридрих фон Хайек.

Защото ако „крайният либерализъм“ беше триумфирал с Маргарет Тачър във Великобритания, а след това се бе разпространил в целия свят, без съмнение нямаше да има криза на държавния дълг, както често чуваме да се твърди. И ако финансовите пазари не бяха либерализирани от началото на 80-тегодини – до голяма степен, за да се улесни финансирането на държавите, то в началото на първото десетилетие на 21-и век нямаше да станем свидетели на финансовизирането на икономиката, за чиито последици плащаме днес. Действителността често е по-сложна от теориите.

Страна, застрашена да се срине политически, икономически и нравствено

При все това истинският урок от политическата кариера на Желязната лейди вероятно се крие другаде. Той е във визията й за политиката. Визия, която изглежда напълно е изчезнала в днешна Европа.

Маргарет Тачър пое управлението на Великобритания, изправена пред прага на политическо, икономическо и морално рухване. От двата проведени избори през 1974 година не се оформя никакво мнозинство: страната е принудена да поиска помощ от Международния валутен фонд (МВФ), промишлеността й се разпадна много по-бързо, отколкото на другите икономически сили. А на фона на кризата от 1974 година зимата на 1979 година, станала известна като „Зимата на недоволството“ („Winter of Discontent“), е белязана от тежки стачки в цялата страна.

Редувалите се едно след друго лейбъристки правителства – на Хауърд Уилсън и Джеймс Калахан – се опитаха да постигнат компромис между възможностите на партия, обвързана силно със синдикатите, и икономическите повели. В крайна сметка те само предизвикаха недоволството на всички. Казано с други думи страната губеше доверие, бе неспособна да напредва, инатеше се при идеята за каквато и да било промяна.

Политиците пък изглеждаха неспособни да действат и се задоволяваха през повечето време с действия за управление на извънредни ситуации по принципа „да приемаш желаното за действително“ („wishful thinking“). Със станалото известно заглавие – „Криза ли? Каква криза?“ („Crisis? What Crisis?“) – в. „Сън“ коментира пресконференция на Джеймс Калахан в разгара на зимния хаос.

Да се действа, а не само да се говори

Най-големият успех на Маргарет Тачър без съмнение е, че тя върна доверието на британците в самите тях, понякога с методи, които, разбира се, бяха повече от оспорвани, и кончината й не бива да покрива със забвение смъртта на ирландския републиканец Боби Сандс, починал след гладна стачка в британски затвор, както и жертвите на войната за Малвинските острови, страданията на миньорите, към които тя се отнесе особено зле. Трябва обаче да се признае на Желязната лейди способността й да върне престижа на политиката, която с нея все още можеше да промени действителността.

Истината е, че бившият премиер на нейно величество не се задоволяваше да понася криза – тя действаше срещу нея. Тя пригоди структурите на Великобритания към реалното й положение – на страна, която е в упадък от края на войната и изгубила средствата, с които разполагаше всемогъщата от 1940-60. Няма кой знае какво значение да се питаме дали действията й наистина са били полезни, дали Великобритания се възползва от тях в крайна сметка, дали тя не се възползва най-вече от световната конюнктура, създала се от 1982 година. Тачър доказа, че има алтернатива на „wishful thinking“, на безразсъдното управление и на обезсърчаването от 70-те години на миналия век.

Адекватност

Другият урок на Маргарет Тачър е адекватността и способността й да действа така, както е обещала. Бруталността й, без съмнение, бе обратната страна на тази почтеност. Тя никога не обещаваше друга политика, освен политиката, която бе представила на избирателите. И тя я водеше напълно последователно, дори когато ставаше дума за жестокост.

Но тя скъса с идеологическите „иди ми дойди ми“, разпространени по същото време на континента, когато левицата сменяше кейнсианските си дрехи с костюма на бюджетната праволинейност поради настъпилата катастрофа, и следваше вълната на либерализиране на финансовите пазари.

Маргарет Тачър може би е последният европейски политик, проявил такава идеологическа адекватност. Без съмнение именно поради тази причина тя успя да спечели битката на урните четири пъти.

Съвременни политици – обратен образ на Желязната лейди

С падането на Берлинската стена политиците решиха, че трябва да приключат с идеологическата последователност, възприемана като презирана реликва от съветската епоха. Оттогава политическите ръководители нямаха други амбиции, освен да се справят с всекидневните текущи въпроси през призмата на собствено им оставане в бизнеса.

Изправени пред такава мащабна криза, каквато преживяваме в Европа, те дават само отговори, свързани с мащаба на самата криза и „липсата на алтернативи“ на политиката, наложена от изборните интереси. Ангела Меркел, която по време на предизборната кампания в Германия през 2005 година на драго сърце се представи като „германската Тачър“, е въплъщението на този нов политически образ. Германският канцлер г-жа Меркел с еднаква лекота влиза в коалиция както със социалдемократите, така и с либералите и е готова да защити ускореното излизане от ядрената енергетика, след като е защитавала удължаване на живота на атомните централи. Тя (г-жа Меркел) използва мощта на страната си според собствените си изборни интереси.

Тя (Меркел) може да говори в защита на федерализма, за да се хареса на бъдещите съюзници социалдемократите, като в същото време защитава преди всичко интересите на германските данъкоплатци, за да не отблъсне от себе си консервативните кръгове.

Това е далеч от последователността на Маргарет Тачър, която отхвърли еврото, защото съзря, че тази валута води до европейски федерализъм. В останалата част на Европа политическият персонал, и това е още по-важно, изглежда вече също толкова безсилен, колкото бе Джеймс Калахан, изправен пред кризата.

Ръководителите на някои страни често само повторят молитвеника на бюджетната праволинейност, наложена от Берлин, та било то и във вреда на действителността, както става в Португалия. Или пък не се колебаят да търсят невъзможни компромиси, правейки анонси „за растежа“ и водейки в същото време политика на строги ограничения, която не могат да защитят на европейско равнище, както става с френските ръководители, например.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.