Доносниците на новата „морална” полиция

Калина Андролова. Снимка: архив e-vestnik

Ако разрежете публичното говорене като сирене с нож и поразровите навътре, ще откриете много интересни вмешателства, конци за дърпане и добре развити схеми за конструиране на общественото мнение.

Още в началото на 90-те професорът от Харвард Джоузеф Най въвежда понятието „мека сила” (soft power). Това е алтернатива на военната интервенция, тоест да постигнеш влияние върху една държава с политически и икономически инструменти, по методите на убеждаването, примера, пропагандата, което разбира се включва и масовото промиване на мозъци, защото целта на „меката сила” е да се изпълняват определени интереси в полза на главния глобален играч, а не в полза на „целево окупирания”. „Меката сила” цели да спечели мислите и вярванията на хората, както и да насочва политиките на правителствата в конкретна посока.

Най-често „меката сила” навлиза както през инвазията на масовата култура, така и през неправителствени организации за правата на човека, медийни мрежи, международни агенции, кредитни институции, които поставят своите условия, разни комитети, фондове с натрапчиво присъствие, организации за финансово подпомагане на културни, правни и граждански проекти и т.н.

Обърнете внимание на това, което се случва у нас. Създава се информационна мъгла, за да се пропусне истинската нова заплаха, която дълбоко разяжда обществото ни. Предвид близкото ни тоталитарно минало непрестанно се развява заплахата от комунизъм, който, видите ли, тропа на вратата (а истината е, че комунизмът е категорична историческа отживелица, която практически не може да се върне). С брътвежите за комунизъм обаче се  прикрива истински големия проблем: в новото ни общество имаме нова цензура! Има теми табу, такива са всички теми извън официалната политкоректна пропаганда.
И второ, което също е заплаха за нашето младо демократично общество: това е монополизацията на истината! Забелязвате ли, че някои, скрепени с външно финансиране правозащитни институти, имат претенцията да са единствените изразители на истината, тяхната категоричност е толкова смайваща, че това опасно ми напомня за тоталитарния период, когато идеологията по същия начин беше ползвана като бухалка за невинни.

Именно в контекста на стратегията „мека сила” може да се разглежда и поведението на редица донорски организации у нас, чиито цели видимо не са свързани с националния интерес. Практиките на размахване на пръст, на категоризиране на този или онзи в публичното пространство, според това наш ли е, или е ваш, практиките уж на „граждански натиск” през неправителствени организации, много от които представляват само кабинетния си шеф, но имат претенциите да говорят от името на съвкупния български народ, този апарат на свръхнагла манипулация, това е самия най-висок връх на омерзената ни действителност.
Не че няма други злини в държавата, но това е официално легитимна злина, която е недосегаема. Може ли да си позволи една власт да укори или осъди правозащитен комитет за безочливо вмешателство във вътрешната политика или по определен казус?! Не, разбира се. Представете си тогава за каква безнаказаност на поведението става дума и за какво самозабравяне на членовете на тези организации. Този апарат си въобразява, че може да сваля правителства, да притиска журналисти като ги обвинява в политически некоректно говорене, да дискредитира един или друг в публичното пространство, вменявайки му вини от морален характер.
Културата на правозащитните институции в България е дълбоко опорочена. Тези „правозащитници” нехаят за хората, хранещи се от кофите за боклук. Това са „правозащитници”, които защитават интересите на своите донори чрез интриги, лични разправи, крясъци и претенции към властта и гражданите на тази страна, чрез скалъпени акции във форумните и публичните пространства, чрез репресии спрямо изразяването, което те маскират с новите фрази за „коректно говорене” и „срещу говор на омразата”, но става дума за ясна опростенческа цензура. Грандиозната подмяна на демократичните институции в тази държава с репресивни в лицето на пишман „правозащитниците” –  това наистина е чумата на демокрациите. Новото Шесто, новата морална полиция, опит за изродена паралелна власт, световно изразена гъбична култура. Основното им задължение е да събират данни срещу някой, набеден за враг. Класически доносници, които слухтят за да оправдаят дейността си. В повечето случаи си измислят врагове и провокират кампании, защото им се плаща именно за това, за да откриват врагове дори там, където ги няма, по-точно тяхната дейност е същинска култура на омразата.
Бих казала, че има почва за истинско дисидентско движение, което да се противопостави на този легитимен абсурд, оплел в паяжината си публичното ни пространство и задушаващ истината за това какво се случва с България. Българската власт е клекнала пред сбирщина от наглеци, които наричат себе си „гражданско общество”, а всъщност най-приличното наименование за тях е: безидейна агентура, която заработва по доста подъл начин.

От предаването “Деконструкция” на БНР

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.