Великобритания избра глобализма, срещу национализма на 21 век
Светът се глобализира иконономически, политически се връща 200 години назад
Новият британски министър на външните работи Дейвид Милибанд заслужава съчувствие за начина, по който кръстосва Европа, за да търси подкрепа за конфронтацията на Великобритания с Русия. Както се е случвало с мнозина преди него, включително с министър-председатели, човекът започва нова работа и си мисли, че може да започне на чисто. Но преди да успее да прочете и един документ, събитията го помитат във вихъра.
Русия, Ирак, Афганистан, напрежението в отношенията с Америка, скоростта и енергията, с която президентът Саркози иззе инициативата в европейските дела – за нито един от тези проблеми Милибанд не е виновен, нито би искал да се окажат на бюрото му. И все пак те са налице – всички тези кризи, които го лишават от възможността да контролира събитията.
Това в известен и много важен смисъл е проблемът на британската външна политика, която загуби контрол над дневния ред и ясна представа за политическите си цели. По всички ключови въпроси – от Европа до отношенията с Вашингтон и Близкия изток – Великобритания се е оставила на милостта на събитията и на другите. Колкото и да се говори за независима политика в Ирак или Афганистан, фактът е, че и в двете страни Островът е младши партньор с прекалено малко сили, за да му бъде позволено да контролира дори зоните, за които отговаря пряко.
Положението не е по-различно и в свадата с Русия. На теория това е дипломатически спор, в който Великобритания заема твърда позиция в защита на интересите си. Решението да се изгонят руски дипломати беше ескалация, която Форин офис прецени, че е най-малкото, което може да направи след убийството на един от своите граждани. Може би той беше подтикван от силите за сигурност, които говорят за тъмна роля на руската държава.
А след това какво? Просто Великобритания вече не е достатъчно силна, за да продължава ескалацията без подкрепа от съюзниците ни, което обяснява защо новият министър на външните работи се насочи към Европа.
Това не е просто признание за ограничената британска сила. На британските правителства се е налагало да се справят с този проблем още преди цяло поколение, че и повече, макар всеки нов британски външен министър, включително Дейвид Милибанд, да провъзгласява, че целта му е да има влияние в световните работи, по-голямо от размера на страната.
Предизвикателството да се формулира нова външна политика е много голямо. То се състои във факта, че светът преживява мощен прилив на национализъм, докато Великобритания основава по-голямата част от политиката си на алианси и интернационализъм.
В това отношение най-очебийният пример е президентът Буш. Още преди 11 септември той следваше политиката „Америка преди всичко“. След атентатите – още повече, само че вече с глобален обхват. Но след като Ирак изложи на показ ограниченията на американската мощ, други играчи, които излязоха на преден план на световната сцена, се оказаха също такива националисти, ако не и по-големи.
Русия на президента Путин, Китай – новата икономическа свръхсила, Индия – прохождащата свръхсила, Япония с новия си премиер, Франция на Никола Саркози – всички те са страни със силно чувство за национален интерес и твърда решимост да го налагат в чужбина. Те не са непременно разрушителна сила в световната политика, но както видяхме в случаите с Китай в Африка и с Русия с газовия експорт, когато става дума за собствения им интерес, те отказват да се съобразяват с някакви по-общи задължения в рамките на международната общност.
Промените в ръководството на Световната банка и на МВФ не само че не послужиха като шанс за реформи и разширяване на структурите им, но и бяха използвани за укрепване на старата система на избиране на шефовете на световните институции на национална основа. Ескалиращата конфронтация на Ирак и Вашингтон с Иран подкопаха ролята на регионалните групировки в Близкия изток. НАТО, най-ефективната многостранна организация в следвоенната епоха, сега е на ръба на силите си под натиска в Афганистан – бойно поле, където никога не е воювал. Иронията на днешния свят е, че икономически е движен от глобализацията, но политически се връща към националните държави от 19 век.
Къде са интересите и политиката на Великобритания във всичко това? Самият Гордън Браун е нещо като националист, както показаха първите му изявления, след като пое властта. Но и по инстинкт, и по опит той е също така глобалист. Това е и пътят за Великобритания. Силно зависима за благосъстоянието си от сферата на финансите и услугите, затънала в блатото на Ирак и Афганистан, тя има нужда от международна помощ, за да се справи с всичко това. Големите страни може да стават все по-националистически, но за по-голямата част от света (и за Америка след Буш), крещящата нужда е от по-многостранен подход.
Кавгата на Великобритания с Москва не е добро начало. Всъщност е направо лошо, защото не води на никъде. Но страната е в състояние да се бори за друг, различен свят и за реформи на институциите, които биха го преобразили. Просто е нужен кураж да се започне на чисто.