Джордж Буш-младши – президентът, „маринован в нефт“

Оливър Стоун. Снимка: от тв екрана

Изборите през 2000 година са най-скандалните в историята на Съединените щати. Джордж Буш побеждава Джон Маккейн в оспорваните първични избори на републиканците и това предопределя тактиката, която ще използва срещу Гор. Буш захвърля „състрадателния консерватизъм”, на който уж е привърженик, и яростно атакува Маккейн. Протяга ръка към неоконфедеративистите и сегрегационистите и дори изнася реч в университета „Боб Джоунс”, където ръководството е забранило любовните връзки между бели и чернокожи студенти.

Най-отблъскващата част от кампанията е дело на Карл Роув и тя лепва на Маккейн етикета „хомосексуалист”, като в същото време го упреква, че има незаконна чернокожа дъщеря, а съпругата му Синди е наркоманка. Маккейн отговаря: „Политическата тактика за очерняне на противника не отговаря на нашите ценности. Тези, които прибягват до подобни практики в името на религията, Републиканската партия или Америка, позорят вярата ни, партията и отечеството”. Маккейн е прав, но тази тактика дава резултати и Републиканската партия прави остър завой надясно.

За вицепрезидент Буш избира Дик Чейни, който по една случайност е начело на комисията за избор на кандидатите на републиканците. Републиканците се надяват, че Чейни, ветеран от няколко правителства и с шест мандата в Конгреса, ще придаде тежест на лековатия, неопитен бивш губернатор на Тексас. По време на кратката си кариера като директор на „Халибъртън” Чейни е натрупал цяло богатство и през 2000 година се оттегля от поста с прощален пакет на стойност 34 милиона долара.

През 1998 година той слива „Халибъртън” с „Дресър индъстрис”, като по този начин създава най-голямата компания за обслужване на нефтени сонди в света. „Халибъртън” е и сред най-големите играчи в областта на военната индустрия чрез дъщерната си фирма „Браун & Руут”. От Демократическата партия се кандидатират вицепрезидентът Ал Гор и сенатор Джо Либерман. Надпреварата се усложнява от участието на реформатора Ралф Нейдър и консерватора Пат Бюканън.

Социологическите проучвания вещаят тежък двубой. Съветниците на Буш се опасяват, че той може да спечели повече гласове, но да не получи мнозинство в избирателната колегия и затова се подготвят за организиране на протести, че Гор използва отживялата институция на избирателната колегия, за да отклони волята на народа.

Изборите наистина са много оспорвани. На национално равнище Гор получава 544 хиляди гласа повече. Ако спечели във Флорида, той ще си осигури победа и в избирателната колегия. Мнозинството от гласоподавателите във Флорида подкрепят кандидата на Демократическата партия, но заради сложните бюлетини голяма част от възрастните евреи в Уест Палм бийч отбелязват името на Бюканън, който на всичкото отгоре е обвиняван в антисемитизъм. Заради старите машини в бедните, преобладаващо гласуващи за демократите, избирателни райони администрацията обявява 180 хиляди бюлетини за невалидни, защото в тях или не е посочен ясно избраният кандидат, или са посочени двама.

Най-тревожен е фактът, че десетки хиляди афроамериканци, привърженици на Гор, са заличени от избирателните списъци и са лишени от право да гласуват. Това е дело на доминираните от републиканците избирателни комисии, които следват указанията на председателката на кампанията на Буш във Флорида Катрин Харис. Над 10% от афроамериканците не са допуснати до урните, а лишените от право на глас бели, които по принцип подкрепят републиканците, са едва 2%. В крайна сметка Буш получава по-малко от 1000 гласа повече от общо 6 милиона бюлетини. Ако се докаже, че тези резултати са валидни, Буш ще спечели изборите с 271 срещу 266 гласа в избирателната колегия.

Гор не е в благоприятна позиция. Губернатор на Флорида е по-малкият брат на Буш – Джеб. Начело на избирателната комисия е републиканката Харис. При частичното повторно броене първоначалната преднина на Буш намалява с 600 гласа. Уплашен, че пълното повторно броене, за което настоява Гор, ще промени резултата, Буш ангажира семейния съветник Джеймс Бейкър, мениджър на кампанията на баща му и негов държавен секретар, да използва всички възможни средства, за да блокира повторното броене. В кампанията на Буш се включва цяла армия от конгресмени, служители в Конгреса и адвокати. Те са превозени до Флорида със самолети на „Енрон” и на „Халибъртън”, осигурени от Кени Лей и Чейни.

Организираните агитки кацат в три окръга, където живеят предимно демократи и където всеки момент ще започне повторно преброяване. Те се представят за местни граждани и протестират, че Гор си присвоява изборите. На 22 ноември републиканците, подкрепени от група кубинци, не допускат независимата проверяваща комисия в Маями Дейд да преразгледа 11 хиляди спорни бюлетини.

Групата от петдесет души, сред които има подчинени на Делей и на сенатор Трент Лот, е ръководена от конгресмена от Ню Йорк Джон Суини, който суфлира виковете за скандиране „Спрете!” и „Измама!”. Членовете на независимата проверяваща комисия са подложени на физическо насилие, а наблюдателят Дейвид Лий е ударен с юмрук. Така нареченият бунт на „Брукс брадърс” – името идва от марковите костюми, с които са облечени протестиращите – постига целта си. Уплашените членове на независимата проверяваща комисия се отказват от повторното броене, което, твърди „Уолстрийт джърнъл”, е щяло да заличи малката преднина на Буш.

Републиканците повтарят същото представление и в окръг Брауърд. Журналистът от „Уолстрийт джърнъл” Пол Гигът коментира: „Ако изобщо е възможно да има буржоазна революция, тя се състоя тук в сряда. А в резултат от нея може да бъде спасен президентският пост на Джордж У. Буш”.

Харис забранява провеждането на повторно преброяване на други места и обявява Буш за победител с 537 гласа. Гор обжалва в съда това решение и на 8 декември Върховният съд във Флорида разпорежда повторно броене на бюлетините, които са били обявени за невалидни. Преднината на Буш намалява с 200 гласа и той призовава Върховния съд на САЩ да прекрати повторното броене. Седем от деветимата съдии са назначени от президенти републиканци, а петима от тях – по времето, когато бащата на Буш е бил президент или вицепрезидент. Върховният съд подкрепя искането на Буш с петима „за” срещу четирима „против”. Съдиите Рут Бейдър Гинсбърг и Стивън Брейър заявяват пред медиите: „Навярно никога няма да разберем кой е истинският победител в тазгодишните президентски избори, но е напълно ясно кой загуби. Губещо е доверието на хората в съда като безпристрастен пазител на върховенството на закона”.

Буш обещава да управлява като „състрадателен консерватор”. Но от назначаването на хора с десни убеждения и неоконсерватори на ключови постове става напълно ясно, че няма да има място за състрадателност и компромиси. Вицепрезидентът Чейни налага за министър на отбраната своя наставник Доналд Ръмсфелд, когото Хенри Кисинджър е нарекъл „най-безскрупулният човек, когото познавам”.  Джим

Бейкър напомня на Буш: „Нали знаеш какво причини на баща ти?”, като има предвид опита на Ръмсфелд да провали политическата кариера на Буш-старши през 70-те години.  Буш обаче изпитва извратено удоволствие да работи с човек, който толкова открито се е противопоставял на баща му. Надменният Ръмсфелд и мрачният, навъсен и патологично потаен Чейни определят курса на външната политика, като непрекъснато пренебрегват държавния секретар Колин Пауъл.

Администрацията на Буш, както твърди Ралф Нейдър, е „маринована в нефт”  – начело стоят двама нефтени магнати, а членът на борда на „Шеврон” Кондолийза Райс, на чието име е кръстен нефтен танкер, е съветник по националната сигурност. Веднага след като влиза в Белия дом, Чейни сформира работна група, чиито членове остават неизвестни на обществото, по въпросите на енергетиката и формулира нова национална енергийна политика, основаваща се върху осигуряване на контрол върху нефта в Персийския залив и Каспийско море.

Висш представител на националния съвет за сигурност дава разпореждане членовете на съвета да сътрудничат на работната група, която очертава „политиките срещу агресори” като Ирак и планира „действия за разработване на нови и вече съществуващи нефтени и газови находища”.

През 1999 година Чейни обяснява пред водещите фигури в нефтената индустрия: „През следващите години ще има ежегодно увеличение на потреблението на нефт средно с два процента годишно, като това ще бъде съпътствано от постоянно намаляване на добива от съществуващите запаси. Това означава, че до 2010 година ще ни трябват допълнително 50 милиона барела на ден. Откъде ще дойде този нефт? (…) Близкият изток, където се намират две трети от евтиния нефт в света, е ключът към решението на проблема”.  Работната група съветва администрацията да оказва натиск върху държавите от Близкия изток „да отворят енергийния си сектор за чужди инвестиции”.

Конгресменът Денис Кусинич обяснява какво означава това:

Петролът е важен фактор в политиката на САЩ в Персийския залив. Коя стока представлява 83% от общия износ на страните от Персийския залив? Какво охраняваме с постоянното си военно присъствие от около 25 хиляди военни, шест ескадрили изтребители, шекг ескадрили бомбардировачи, тринадесет разузнавателни части и една ескадра самолетоносачи в общо единадесет военни бази? (…) Тази огромна за Близкия изток бойна сила не е там, за да защитава хората, които съставляват едва 2% от населението на света.

Чейни и Буш не обръщат почти никакво внимание на заплахата от тероризъм. Няма никакво съмнение, че е можело и е трябвало да бъдат предотвратени атаките на 11 септември 2001 година. Началникът на отдела за борба с тероризма в националния съвет за сигурност Ричард Кларк се опитва да привлече вниманието на висшите представители на администрацията, в това число на Буш, Чейни, Райс и Пауъл, към „Ал Кайда” още от първите дни на управлението им. Той предупреждава, че има реална опасност от нападение и на 25 януари иска от Райс да свика спешно среща на министрите, за да обсъдят заплахата. Тази среща се провежда чак на 4 септември.

През лятото на 2001 година се появяват безброй предупредителни знаци. От прихванати съобщения на „Ал Кайда” става ясно, че скоро ще се случи „нещо зрелищно”.  Агенти на ФБР съобщават за подозрително поведение на лица, които искат да знаят как се пилотират пътнически самолети, но не се интересуват как се приземяват.

През август Тенет получава материал, озаглавен „Ислямски екстремист се учи да пилотира”, за арестувания в Минесота Закариас Мусауи, след като в школата за пилоти, която е посещавал, са забелязали странното му поведение.  Кларк заявява, че директорът на ЦРУ Джордж Тенет е обикалял из Вашингтон с „изправена коса” и напразно се е опитвал да привлече вниманието на Буш.

В края на юни Тенет казва на Кларк: „Усещам, че наближава. Това ще бъде големият удар”.  Разузнавателните агенции изготвят няколко доклада, озаглавени „Заплахата от Бин Ладен е реална”, „Бин Ладен планира зрелищни атаки”, „Бин Ладен планира множество операции”, „Публичното появяване на Бин Ладен вероятно говори за предстояща атака” и „Плановете на мрежата на Бин Ладен напредват”.

В предупрежденията се съобщава за голяма вероятност от предстоящи „зрелищни” атаки с много жертви. Според писателя Томас Пауърс през деветте месеца преди 11 септември разузнаването е „предупредило администрацията цели четиридесет пъти за заплахата, която представлява Осама бин Ладен, само че администрацията не е искала да слуша подобни неща и си е запушила ушите”.

На 6 август първата точка в сводката, която Буш получава ежедневно в ранчото си в Крофърд, Тексас, е озаглавена: „Бин Ладен е твърдо решен да нанесе удари в САЩ”. В текста подробно е описана заплахата от активисти на „Ал Кайда”, които се готвят да похищават самолети. Буш, както винаги, не обръща никакво внимание и казва на служителя от ЦРУ, който му чете сводката: „Добре. Вързахте си гащите”.

По-късно Тенет дава показания пред разследващата комисия, че „червената лампичка светеше от няколко месеца”.  Независимо от това през април 2004 година Буш има наглостта да заяви на пресконференция: „Ако имаше и най-малък намек, че тези хора ще пилотират самолети и ще ги разбиват в сгради, щяхме да преобърнем земята и небето, за да спасим страната си”.

Райс също носи вина за случилото се. През лятото на 2001 година Тенет и началникът на отдела за борба с тероризма в ЦРУ Дж. Кофър Блек напразно настояват тя да приеме план за осуетяване на надвисналата опасност от атака от страна на Бин Ладен. По-късно Блек огорчено отбелязва: „Само дето не натиснахме спусъка на пистолета, който бяхме насочили към главата й”.  Райс впоследствие коментира: „Не мисля, че някой можеше да предскаже, че ще използват самолети като оръжие”.

Буш и Райс не са единствените, които си затварят очите. Изпълняващият длъжността директор на ФБР Томас Пикард заявява пред комисията, разследваща атаките от 11 септември, че на два пъти е разговарял с министъра на правосъдието Джон Ашкрофт за терористичната заплаха, но Ашкрофт му е казал, че повече не му се слуша за това.  Заместник-министърът на отбраната Пол Улфовиц също пренебрегва предупрежденията. Ръмсфелд отива още по-далеч, като на 9 септември заплашва, че ще накара президента да наложи вето върху плановете на комисията по въоръжените сили към Сената да пренасочи 600 милиона долара от военния бюджет към борбата с тероризма.

По това време никой и не подозира, че Буш, Чейни, Райс, Ръмсфелд, Улфовиц и обкръжението им ще използват тази престъпна атака срещу Съединените щати като оправдание за обявяване на война срещу две ислямски държави – войни, които ще причинят на САЩ много по-големи щети от Осама бин Ладен и представляват грубо потъпкване на Конституцията на САЩ и на Женевската конвенция.
(Следва)

Превод Мирела Иванова

* Прочутият режисьор Оливър Стоун създава заедно с историка Питър Кузник документална телевизионна поредица за скритите аспекти от историята на Америка. След това двамата пишат и книгата „Премълчаваната история на САЩ”, (Милениум), от която предлагаме откъс. Авторите твърдят, че разобличават митовете за миналото на Америка и разкриват доста грозни моменти от последните 200 години в Съединените щати. Виж повече тук.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.