Пролетта на емигрантите – 1

Романът, предвидил настоящето

2013 година. Народът на Нулиа е доведен до мизерия и отчаяние в резултат на лошото и корумпирано политическо управление. В страната се шири  полицейщина, масово подслушване, терор и страх. Между отделните кланове във властта текат жестоки, изобретателни  сблъсъци за надмощие. Главните герои сред  управляващите, Вожда, Клюна, Глигана, Джокера, Плъха, са обсебени от бесовете на алчността, разрухата и сексуалния нагон, доминирани от „сянката на животното”, според определението на един от героите.

Месец преди изборите в Нулиа се завръщат десетки хиляди емигранти, ръководени от организацията „Освобождение”, чиито водачи под секретност работят за каузата от Париж и Лондон. Целта им е да катализират гражданския процес и заедно с останалите нули да спечелят изборите и променят политическото статукво в страната.
Освен ръководителите на организацията – Радикалния, Пророчицата и Дипломата, се открояват младите Виктория и Максим, между които пламва любов, както и техните близки Теди и Марта, приятели, журналисти и други. Между тях се случват любопитни събития, романтични изживявания, вдъхновени постъпки.

Властите, изненадани от неочакваното нашествие на толкова много свободни и независими хора, се противопоставят с всички възможни средства. Обявяват извънредно положение, променят закона, за да не могат емигрантите да гласуват, подготвят обезглавяването на емигрантската организация. Избухват масови протести и въоръжени сблъсъци. При опита на специалните части и пара военни формирования да бъдат отстранени ръководителите на „Освобождение”, загива Виктория. Смъртта й предизвиква масов протест, който парализира столицата на Нулиа и принуждава президента да наложи вето над новоприетия закон. Сложено е началото на продължителна битка… Всичко това се случва в новия роман на Калин Илиев „Пролетта на емигрантите“ (Сиела). Следва откъс от книгата.

1.
Първи подушиха, че нещо се случва, летищните власти. Никога до сега полетите до Нулиа не бяха толкова пълни с родни емигранти. Най-вече с младежи, при това не безработни, много от тях имаха навън престижни професии, някои – семейства, дори и деца. Самолетите преливаха от пътници, случваха се и куриози, като пътуващи по двама на седалка или дори в тоалетната на самолета, сякаш ставаше дума за влак.
Родиха се закачливи фрази:
– Самолетите са фрашкани като столичните ясли, партийните каси по време на криза и бурканите с шпроти отпреди кризата.
Това, което се случваше, беше напълно необяснимо. Заплатите бяха най-ниските в Европа, безработицата растеше, младите хора напускаха, страната изтичаше подобно пясъчен часовник – жълто-кафявата струя тихо и безутешно отмерваше времето, след което Нулиа от населено място щеше да се превърне в географско понятие. Стоманените птици политаха пълни от столицата и се връщаха полупразни, като изключим летните сезони, когато имаше наплив от чужденци и местни, живеещи навън. Също на някои от традиционните годишни празници, когато прокудените по различни краища на света дъщери и синове идваха да видят родителите си, да им оставят валута за лекарства.
Не беше още разгарът на ваканционното време, макар тук-там да се мяркаха германци и руснаци, традиционни любители на тукашните морски курорти.
Нито пък предстоеше някаква масова пиар акция на правителството. И за слепите в тази зелена и слънчева по рекламните картички, но тъжна и мрачна за повечето є обитатели, територия беше повече от ясно, че настоящият кабинет не държеше особено младите и образованите да се върнат в страната си. Не само защото тук нямаше работа за тях. За управляващите беше по-добре „тази взривоопасна смес“, както веднъж един от водещите министри се изпусна и нарече децата и внуците на Нулиа в чужбина, да стои там, далеч, извън границите на собствената си родина. Когато журналистите го атакуваха за казаното, той не се отрече от думите си и без всякакво притеснение обясни, че нулите емигранти така и така са се устроили, помагат на близките си, което значи и на родната си страна, развиват се и въобще всичко е наред. Това, което министърът премълча, на следващата сутрин написа една журналистка, до вечерта беше уволнена. Причината за подобно изказване, според нея, се криеше в нежеланието на властта да допусне младите хора и особено емигрантите до обществено-политическия живот и евентуалното управление на държавата – цитадела , от чиито невидими и дълбоки подземия долитаха тракания на челюсти, а на повърхността периодично изплуваха трупове. Течеше последната приватизация – последното ограбване на остатъците от някогашната собственост на народа. С хладнокръвна жестокост, без сантимент се преразпределяха богатства,влияния, като основни участници бяха хора от управляващата партия, правителството, парламента, обръчите от фирми зад тях.
Защо тогава, вече втора седмица, същите тези нежелани нули се изсипваха така масово, необяснимо мълчаливо от самолетите, които кацаха от най-различни дестинации? Защо, докато напускаха салоните на аерогарата, се озъртаха предпазливо, сякаш не се връщаха по родните домове, а емигрираха нелегално?
Митничарите, полицаите, останалата администрация наблюдаваха изненадано как пред очите им генофондът на държавата се променяше, придобиваше все по-висококачествен вид и средната възраст в страната се снижаваше. Не знаеха да се радват ли, или да се притесняват. Някои от тях усещаха, че нещо не беше наред, нещо се случваше или предстоеше да се случи. Но какво?

2.
Единствен Заека забеляза още една странна закономерност – когато се изсипеше поредната група нули емигранти, осветлението на аерогарата започваше да се променя. Усилваше се напълно безпричинно, понякога ставаше като ден, сякаш в голямата зала изгряваше второ слънце. Заека се влияеше от подобни аномалии, в началото го плашеха, караха сърцето му да тупти като барабан. Постепенно свикна, те изостриха сетивата му и най-неочаквано от мъглата на детството взеха да изплуват спомени, повечето тъжни. Един от тях го преследваше натрапчиво, мъжът се стараеше да не му обръща внимание.
Не каза на никого за необикновените електрически слънца, беше единственият, който се досещаше за възможния им произход. Не само защото бе бдителен и имаше опит. Заека беше от друго тесто в сравнение с колегите си. Обичаше да чете всякаква литература, включително мистика и езотерика, вярваше в извънземни, пророчества и гадатели. Среден на ръст, плешив, грациозен, особено впечатление в него правеха големите му уши и неестествено подвижното му лице, сякаш сменяше една маска с друга, а очите му, живи, любопитни, се въртяха в разни посоки, понякога като че излизаха от орбитите си и кацваха на тила му, за да не пропуснат и най-малката подробност.
Той не беше обикновен митничар, макар че понятието „обикновен митничар“ само по себе си предизвикваше смях, и децата знаеха, че по-лесно се става член на Академията на науките. Заека беше богоизбран, което в случая означава посочен най-отгоре. По волята на съдбата бе израснал в махалата на сегашния премиер, заедно се бяха учили да пушат, заедно бяха вършили детски пакости, продължаваха да се виждат и до днес, всяка неделя, на футболното игрище. Министър-председателят, или Вожда, както помежду си го наричаха онези, които той допускаше да се въртят край него, беше естествен кумир на Заека. Той измисли и прякора му, още като бяха деца, заради ушите, но най-вече заради плашливостта му, стана негов щит срещу останалите деца в квартала, в замяна Заека подготвяше домашните му задания. Веднъж дори му отстъпи първата си ученическа любов, за да демонстрира своята преданост. Това беше споменът, който не му даваше мира. Тази постъпка спечели вечното благоволение на приятеля му от детинство и се оказа доходоносна инвестиция в бъдеще – Вожда винаги намираше начин да се погрижи за него. Както преди, Заека се стараеше да му подражава във всичко. Да се държи на едро и изглежда великодушен, което е напълно по джоба на един митничар от столичната аерогара. И тъй като преди да стане министър-председател, Вожда беше министър на вътрешните работи, от него Заека се научи също да бъде подозрителен, мнителен, наблюдателен и доколкото може да анализира фактите.
Митничарят погледна скъпия си часовник, циферблатът показваше петък. В други ден, в неделя, след като свършат футбола, докато пийват традиционната бира, той трябваше да сподели своите наблюдения пред него. На всяка цена, дори и с риска да бъде нахокан и наречен „кръгъл идиот“, което понякога се случваше, но той не се обиждаше, напротив, радваше се, че му е обърнато внимание. Трябваше да се опита да подреди фактите, да ги представи писмено – колко хора са пристигнали, с какви полети, откъде пътуват, колко от тях са с чужди паспорти, каква е средната им възраст, и още какви ли не подробности. Откакто беше първи в държавата, Вожда се беше обградил с дузина политолози, социолози и други разнокалибрени интелектуалци. Вътрешно ги презираше, но под тяхно влияние се опитваше да го раздава „академично“, терминът беше негов, особено пред публика, а без публика той не оставаше. Дори по време на традиционните неделни срещи около игрището обикаляха журналисти с микрофони и камери, подтичваха, блъскаха се, падаха, ставаха и сияеха, ако успеят да докопат някоя фраза от Първия. Заека добре разбираше, че всички тези дипломирани тарикати имаха интерес да гъделичкат егото на Вожда , който им се подиграваше, демонстрираше факта, че е прочел една единствена книга през живота си – за индианците. Навярно по тази причина управляваше държавата като племе, на което беше едновременно главатар и шаман. Никой обаче не можеше да отрече животинската му интуиция, за нея до един завиждаха политическите му опоненти.
Другото, за което му завиждаха, че бе превърнал работата си в игра. Държавата бе мечтаната му играчка. Щом я постигна, тя бързо му омръзна, но не и страстта към властта. Затова преотстъпи на министрите си скучните заседания и подписвания на безброй документи, а самият той се отдаде на удоволствия. Пътуваше в чужбина и страната, откриваше нови обекти, къпеше се в признателността на хората, покоряваше и съблазняваше, нокаутираше на боксовия ринг, вкарваше голове на футболното игрище. От малък за него футболът беше най-важното нещо на света. Първо, защото беше най-популярната игра в света и второ, защото нямаше особени качества за това, в миналото го отбягваха. Сега получи своя реванш и не можеше да се нарадва на възможността да вкарва голове и да бъде във фокуса на вниманието. Постепенно футболното игрище се превърна в неформален център на държавното управление, подобно ловните полета и рицарските турнири за някогашните владетели.

3.
Беше неделя, наближаваше обяд. Състезателите отдавна бяха грохнали, влачеха се едва-едва по игрището. Всички мечтаеха за едно – да вземат душ и да седнат в близката кръчма, заобиколена от бодигардове, където традиционно разпускаха в компанията на Вожда. Всъщност това беше основната причина да не пропускат неделните футболни срещи. Независимо от останалите си ангажименти или протестите на семействата си. В края на краищата, колко души имаха привилегията да участват в решаването на съдбовни за страната политически и икономически въпроси, докато пият бира с най-важния човек в държавата, да решат свои лични проблеми и получат къс от царската трапеза.
Двете полувремена бяха изтекли, но времето тук беше условна единица. Съдията, наскоро назначен висш прокурор, дори не носеше часовник, нито пък знаеше що е това хронометър. За сметка на това неотлъчно следеше реакциите на Вожда, добре се ориентираше в неписаните правила и стриктно ги спазваше. На игрището се ковеше истинската му кариера, а неговата цел беше тази на Главен прокурор на Републиката. Никой от състезателите не си и помисляше да попита колко е часът, да поиска край на мача или просто да си тръгне. Ситуацията беше сложна, причината за нея – проста. Нямаше я победата, резултатът беше равен, нула на нула. Колкото и да бяха се старали да не вкарат гол, от противниковия отбор не успяха да направят така, че Вожда да забие топката в тяхната мрежа и това да не изглежда нагласено. В миналото бяха направили няколко опита да режисират срещи в негова полза, но те в края на краищата завършиха скандално, той винаги ги усещаше и самолюбието му изригваше като вулкан. Имаше и случаи, когато си тръгваха с обратен или равен резултат, но тогава министър-председателят се мяташе на бронирания джип и с мръсна газ отпрашваше за резиденцията си, следван от ескортиращите го автомобили. За какво тогава бяха тичали цяла сутрин. В подобни случаи и останалите състезатели се разотиваха, оклюмани и разочаровани. Макар и да играеха почти всяка неделя, приблизително в един и същ състав, в същност те нямаше какво да кажат помежду си, не бяха приятели, дори напротив, повечето от тях не се понасяха, при определена ситуация не биха се поколебали един друг да си видят сметката. Но всички добре знаеха каква е причината за тяхната страстна любов по футбола – същата, каквато бе и причината да членуват в партията на Вожда. Властта, облагите от нея, недосегаемостта.
Докато се тътреха по игрището и се чудеха какво да предприемат, никой не забеляза как Заека изненадващо, сякаш от близките храсти, се шмугна между играчите, докопа топката и я подаде на Вожда, който с устрем я поведе по дясната права към противниковата врата. От този миг вече всички знаеха какво да направят. С последни сили състезателите от неговия отбор се затичаха срещу противниците си, готови да ги разкъсат на парчета, да не им позволят да настигнат бъдещия голмайстор. Другите се втурнаха да бранят вратата, но така, че в никакъв случай да не попречат на гола, като в същото време да не личи каквото и да е сътрудничество с противника.
Слава богу, този път се получи. Дори вратарят съвсем истински се хвърли в краката на нападателя, но напразно. Високата, кокалеста фигура на министър-председателя го изблъска и влезе с топката в противниковата врата, като на самата гол линия се наведе и я изтъркаля до мрежата със задник. Неговият любим номер разкриваше целия му характер и чувство за хумор, като се подиграе с противника. Този ексцентризъм и най-вече естествеността му във всеки един момент също бяха качества, на които политическите противници завиждаха. Не защото ги харесваха, а поради това, че избирателите си падаха по подобни изпълнения, гласуваха за Вожда така, както ултрасите скандираха по футболните трибуни – ентусиазирано, заплашително, с неприкрити идиотски изражения на лицата.
Съотборниците на министър-председателя с неистово облекчение закрещяха:
– Гол! Гол! Гол!
Голмайсторът изпитателно фиксираха с остър поглед противниковия отбор – играчите изглеждаха истински нещастни. Тази част от спектакъла също беше репетирана и доведена до съвършенство. Едва тогава той се усмихна и победоносно вдигна ръка.
Край. Най-после мъчителният мач беше приключил. Всички бяха доволни, може да се каже щастливи. Разбира се, най-много се радваше Вожда, съвсем като дете. Точно затова го харесваха избирателите му. Какъвто и гаф да направеше, каквато и глупост да изръсеше, после искрено се извиняваше. Това му доставяше особено удоволствие, радваше се на мъжеството да признава грешките си, разбира се дребните и невинните, а това се случваше често, по няколко пъти на ден. След това обикновено интимничеше с тези, които се изпречеха пред очите му, весело позираше, закачливо канеше журналистките да пипнат мускулите му и за награда безпардонно ги пляскаше по задниците. Беше убеден, че най-верният му електорат са жените и особено майките – в негово лице те виждаха своите непораснали момчета. От опозицията го упрекваха, че заради ненаситното му его се трошат време и средства, но за част от поданиците на тази страна всичко си беше в реда на нещата.
Без всякакво съмнение можеше да се каже – Вожда беше случил на племе. Другото бяха подробности от пейзажа. Като например скорошното изказване на известен психиатър: „Нашият министър-председател е така затрогващ и едновременно потискащ в своята естественост, че спокойно можем да кажем – пред нас е единственият индивид от мъжки пол в тази страна, спечелил от феминизма. Остава ни да се кастрираме групово, за да бъде постигната сто процента избирателна активност в полза на партията му“. Това изказване, направено преди година и половина, бе публикувано в една-две периферни медии и тук-там в интернет, което към онзи момент потвърди статуквото му на незначителна подробност от пейзажа. Оттогава досега обаче действителността се променяше с всеки изминат ден.

(Следва)