Защо Путин ще отмъщава на САЩ по целия свят
За всеки, прекарал известно време в някогашния СССР, спречкването между Лондон и Москва заради екстрадицията на Андрей Луговой (заподозрян в убийството с радиоактивно вещество на Александър Литвиненко) е със сигурност нещо добре познато. Великобритания смята, че вероятно е по следите на убиец, осъдил Литвиненко на ужасна смърт и изложил неизвестен брой други хора на действието на радиацията. Кремъл счита, че Западът води злостна кампания срещу Русия.
Москва отговаря с добре познатото на всички заплашително ръмжене и зъбене. „Чисти глупости“, излайва Владимир Путин. „Провокативни действия“ и „крайно сериозни последствия“, кънти ехото на раболепното му обкръжение. Великобритания пък надлежно изпълнява ролята си от времето на Студената война и заплашва да изгони съветските – ох, прощавайте! – руските дипломати. Единственото, което липсва, е ТАСС мрачно да пита: „В чий интерес е цялата тази врява?“
Ретроспекции като тази предоставят пълен арсенал от аргументи на онези, които твърдят, че Путин тегли Русия назад към някогашното съветско блато.
После обаче се появява другият Путин – човекът, който лови риба в Кенебънкпорт заедно с баща и син Буш и се сприятелява с Ангела Меркел на срещата на Г-8 в Хайлигендам. И тогава, когато всички поглеждат на него с други очи – хоп! – той отново се превръща във войн на Студената война, остро порицава американската едностранчивост, преустановява участието на Русия в Договора за обикновените въоръжени сили в Европа и блокира независимостта на Косово.
У Путин се оглеждат противоречията, стремежите и несигурността на страната му. Според преобладаващата част от руснаците той е възстановил реда и националното самочувствие след целия хаос и униженията в първите години след падането на комунизма. Тогава Русия преживя икономическа криза (по-тежка от Голямата депресия в Америка), националното богатство беше заграбено от шепа олигарси, в страната настъпи политически хаос и започна грозната война в Чечения.
Това беше и време, когато отношението на Русия към САЩ варираше от възхищение до възмущение, при това не без основание. При цялото морализаторстване за мира и демокрацията, САЩ и Западът като цялото не положиха усилия да помогнат на Русия, когато бедстваше, а вместо това използваха момента да разширят НАТО до границите й и в много отношения я третираха като победен враг.
Американската инвазия в Ирак и плановете на Вашингтон да инсталират система за противоракетна отбрана близо до руските граници унищожиха и малкото останало от привлекателността на Америка.
Така че според руснаците е време за разплата – в Косово, в Европа, в Иран – навсякъде, където Путин може да докопа опашката на Америка. Това ясно се вижда в град Псков: популярността на Путин никога не е падала под 70 процента.
Путин обаче въплъщава също една реална, макар и избирателна, авторитарна тенденция и ясно доловима носталгия по изгубената империя. В края на краищата той е бил агент на КГБ – порода хора, обучени да възприемат блясъка на Запада единствено като хвърляне на прах в очите, да се оглеждат бдително за надвиснала заплаха и да не разкриват почти нищо за себе си.
Мотото на администрацията на Путин – „укрепления государства и управляемая демократия“ – носи привкуса на някогашния КГБ. По стара съветска традиция Путин е безпощаден към политици от опозицията, непокорни олигарси и независими телевизионни журналисти и изглежда неспособен да разглежда Украйна, Грузия – изобщо повечето от бившите съставни части на съветската империя – като суверенни държави.
Въпреки всичко Русия на Путин не е Съветският съюз и все повече руснаци не виждат случващото се в черно-бели краски. Това място е далеч по-свободно, отколкото преди две десетилетия: Интернет все още е свободно пространство, вестниците са предпазливи, но жизнени, интелектуалният живот процъфтява, руснаци и чужди граждани свободно влизат и излизат от страната, а частният капитал продължава да властва въпреки широко рекламираното държавно участие в енергийния сектор.
Русия все още е процес в развитие и е твърде рано да се прогнозира в каква посока ще тръгне, когато (или ако) друг човек замести догодина Путин на президентския пост. Междувременно Западът, който се нуждае от руските енергийни ресурси и помощта на Русия за Иран, Косово, Северна Корея и борбата срещу климатичните промени, трябва да се освободи от собствените си стереотипи от времето на Студената война и да започне да се отнася с Русия като с потенциално конструктивен партньор.
Това би било много по-лесно, ако Путин беше захвърлил съветската маска завинаги и беше допуснал Луговой да бъде изправен пред съда в Лондон.