Лада Галина: Аз съм българка, работеща в САЩ, по някакви обстоятелства останала тук

Лада Галина. Снимка: личен архив

Писателката Ганка Габровска, популярна с псевдонима си Лада Галина, живее във Вашингтон от началото на 90-те години. Тя е автор на близо 50 книги, сред които романи, пиеси и много приказки за деца. Родена е в Бургас. Съпруга е на покойния акад. Ефрем Каранфилов.
Галина е един от основателите и дългогодишен преподавател в българското училище във Вашингтон. В България е работила като редактор в списания за деца, в сп. „Пламък“ и в. „Литературен фронт“, била е драматург на Държавния сатиричен театър. По нейни сценарии са снимани два игрални филма. В началото в САЩ е работила като бавачка и продавачка в супермаркет. По-късно започва работа в една от най-големите вериги книжарници, като успява да убеди мениджърите, че ще привлича клиенти с трите чужди езика, които владее – испански, френски и руски.
Синът и доц. д-р Ефрем Ефремов е преподавател във Факултета по журналистика на Софийския университет. От много години тя живее и работи във Вашингтон.

– Разкажете ни, как беше създадено българското училище във Вашингтон ?

– За мен беше голяма чест заедно с Боян Кулов, който стана после директор, да създадем българско училище в района на Вашингтон, за да могат нашите деца да знаят своя роден език, литература, история, география, да поддържат връзки с близките си на своя си език, да говорят с дядо и баба на български и когато отидат през лятото в България да не се чувстват притеснени и чужденци. Аз бях учителка повече от десет години. Съжалявам, че едно мое заболяване миналата година прекъсна тази ми работа, но всичко се случва в живота.

Книга от Лада Галина от 80-те години.

– С каква мисъл влизахте в класната стая при децата, на какво искахте да ги научите?

– Всичко, което съм събрала в България, в моя живот там, като култура, личен опит, дори от познанството ми с всички живи български писатели. Разказвах им много неща споменно. Пишат ми писма до ден днешен, че им липсвам и че съм представяла българската литература и писателите като живи пред очите на децата. Наистина нямаше друг, който да има този опит, да е член на Съюза на българските писатели и да познава хората лично, и да може да ги обрисува не само учебни краски, но и като личности – колоритни, интересни.

Книга от Лада Галина от 60-те години.

– Кои са най-интересните ви спомени с български писатели?

– О, много са. Винаги съм била в най-близки, непосредствени връзки с живите творци на българската литература. Кои автори лично на мен ми харесват? Не знам с живите или с мъртвите да започна. С мъртвите – нека бъдем по-справедливи към тях. Иван Вазов, който е стихия, връх, планина, където каквото и да поискаш българско „всичко българско и родно любя, тача и милея” – ще го намериш у Вазов. Йордан Йовков – може би, защото по бащина линия се чувствам малко и земляк с него.

Книга от Лада Галина от 70-те години.

Моят баща е от Ичера, Котленско, а като се мине през един баир през планината – отиваш в Жеравна, родното място на Йордан Йовков и неговите „Старопланински легенди”. И моите прадеди са имали стада в Добруджа, както и той е отишъл в Добруджа подир стадата и неговите земляци и описва и Добруджа.

– А следите ли младите български автори?

– Не мога да кажа, че познавам всички или най-добрите, защото чета това, което излиза в интернет. Бях миналата година в България на едно честване на първия европеец, както го наричаме – проф. Иван Шишманов. Тогава доста автори ми дадоха свои книги. Някои взех, някои оставих в София, но има много добри автори сега в България.

– Неведнъж сте казвала, че искате българската литература да намери място и извън България и в САЩ по-специално. Как се продава една книга в САЩ, как един писател става успешен в САЩ?

Лада Галина с внука на Лев Толстой граф Сергей Толстой. Снимка: личен архив

– Работих десет години в „Барнс енд Нобъл” (голяма верига книжарници в САЩ, б. р.) и бях книжарка, книгопродавец. Там се пенсионирах през 2007 година. Виждам, че малките литератури се нуждаят от една голяма пропаганда, от държавна организация да се популяризират с литературни срещи, с медийни изяви. Не е лесно. Не е лесно да се пробие без държавна подкрепа, бих казала. Но тук има един голям контингент от четящи българи. Ако се организира по-добре онлайн продажбата или има изложби на български книги, има голям пазар, дори и сред българите в САЩ.

– Успяхте ли да пуснете корени в САЩ?

– Тук съм от есента на 1996 година. Личната ми, вътрешната ми константа е, че съм българка, живееща в САЩ, работеща и по някакви обстоятелства останала тук. Имам малка пенсия и един уреден бит, здравни застраховки. Това ми дава известни удобства, но с чувството, че съм българка, живееща в чужбина.

– Вие имате ли притеснения, че електронните игри и компютрите изместват четенето, че по-малко се чете?

– Има такава ситуация, особено за децата. Те предпочитат по-лекото, забавлението, отколкото четенето. Четенето е по-трудно. То е едно съпреживяване на текста заедно с автора. Вървиш с него с въображението си, с чувството си. Трябва да имаш това разположение на духа да го направиш. И родителите трябва да дават пример на децата с четене. И моят син сега приспива Лада София с четене вечер в леглото на приказка, на разказ. Това зависи от родителите. Да четат на децата и да ги предразполагат да четат.

Лада Галина в кабинета си в София , 90-те години. Снимка: личен архив

– А писането колко е трудно? Какво означава да си писател, как се ражда един писател?

– Да пишеш, това значи да си спомняш. Съпреживяваш отново своя живот и живота на другите, този живот, който те е докоснал, впечатлил те е, останал е у тебе. Много неща си пропуснал край ушите си и не са оставили следа в съзнанието ти. Това е моята формула – да пишеш значи да си спомняш. Един роман включва поне няколко години от житейския опит на автора. Не може просто да седнеш и да го „начаткаш” романа. Трябва да си съпреживял този живот, да си го наблюдавал. Големите писатели казват, Стендал например, че литературата е като огледало, което е поставено на кръстопътя да отразява вечното движение на живота.

– Много ли редактирате веднъж написаното?

– Не много, защото дълго го мисля. Редактирам езиково. Като преспиш, както се казва, на другия ден виждаш повторения, лош синтаксис и взимаш молива в ръката.

– Какво бихте искали да кажете на всички българи, които ни слушат по повод 24 май?

– Моят поздрав е като на Стоян Михайловски, авторът на химна. Случайно го видял Панайот Пипков – в класната стая се навел над учебника на един ученик, харесал този текст и веднага написал музиката. До вечерта го запял класа, на другия ден вече го пеели и в Ловеч и след това цяла България. „Върви, народе възродени” – това искам да пожелая. „Напред! Науката е слънце” – толкова са хубави думите, че са като лозунги и до ден днешен. „Науката е слънце, което във душите грей! Напред народността не чезне, там гдето знанието живей!….”Тъй Солунските двама братя насърчаха дедите ни. О, минало незабравимо, о, пресвещенни старини!” Всичко е излято. Като от метал е излят езикът в това стихотворение на Михайловски.

Интервюто е за радио „Фокус“, от „Агенция „Фокус

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.