Интервенция в Сирия: да го направим както трябва, или да не се захващаме

Хор от влиятелни гласове във Вашингтон – от либерални интернационалисти до агресивни консерватори – допускат, че евентуална американска интервенция в Сирия би нанесла сериозни щети и на близкия съюзник на Башар Асад – Иран.Военна операция в Сирия би показала (поне така се твърди), че Америка се отнася сериозно към налагането на своите „червени линии“ – граници, след които не е готова да преговаря. Впечатлени и унили, своенравните ирански молли биха обуздали ядрените си амбиции и биха изпълнявали международните споразумения за неразпространение на ядрено оръжие и материали.

Предвид факта, че е по-вероятно евентуална намеса от страна на правителството на Обама да е по-скоро плаха и колеблива, отколкото внушителна демонстрация на военна сила, тя едва ли ще сложи край на гражданската война в Сирия или ще сплаши иранските лидери.

Намесата, която би довела до решителна победа на бунтовниците, изисква нещо повече от обявяване на зони, забранени за полети и осигуряване на оръжие. Ще е необходимо да се извади от строя военната авиация на Асад и да се разположат военни части на място.

Америка ще трябва да поеме водачеството в организирането на регионални военни сили, ползващи се с „благословията“ на Арабската лига и подкрепени от собствените й разузнавателни служби и специални сили. След това ще дойде задачата за възстановяване на Сирия и уреждане на конфликтите между верските общности. Както болезнено показа войната в Ирак, изграждането наново на националните институции след разрухата от гражданската война може да е по-трудно от самата военна интервенция.

Понеже всичко това ще е нужно, за да бъде свален Асад и да се прекрати насилието, Америка е длъжна да приеме необходимостта от масирана интервенция. Няма лесно решение или място за половинчати действия. Освен това, вместо да сплаши Иран, по-нерешителна американска намеса в Сирия би имала обратен ефект. Тя би убедила иранските лидери, че Америка няма особено желание да води мащабна война в района.

Има нещо странно в дебатите, завладели Вашингтон. Въпреки че режимът на Асад изби над 70 000 свои сънародници и изглежда е погазил всички норми на военното дело, използвайки химическо оръжие срещу цивилни, призивите за масирана интервенция са приглушени.

Наследството на САЩ от Ирак добива застрашителни размери. Изтощената от войни държава, жертвала толкова много на бойните полета в Близкия изток, не е склонна да предприема нови военни походи. Нито правителството на Обама, нито критиците му в Конгреса изглежда имат желание за изграждане на нация. Не се наблюдава и склонност да се приеме, че половинчати мерки като въоръжаването на бунтовниците или въвеждането на забранена за полети зони едва ли ще сложат край на страданията на сирийски народ пред изпълненото с решимост алауитско малцинство, водено от порочния Асад, който без угризения осъществява етническо прочистване в битка на живот и смърт.

Продължителна война в Сирия би донесла на Иран същите ползи като американската инвазия в Ирак. След като САЩ се заеха да възстановят Ирак, генерали, политици и мастити експерти започнаха да твърдят, че в Близкия изток не може да се открие втори фронт. Докато Вашингтон се опитваше да реши проблемите на Ирак, пренебрегна вредите и подривната дейност на Иран.

Докато Иран се ползваше с имунитет от страна на американските сили, в резултат на заетостта на Вашингтон с иракската гражданска война, оръдията на Иран в Ирак системно атакуваха американски военни със самоделни взривни устройства и съдействаха за саботиране на мисията им. Междувременно Иран „извади от нафталина“ и стегна ядрената си инфраструктура.

Ако силно съпротивляващото се правителство на Обама бъде въвлечено в конфликта в Сирия, то вероятно ще се отнася към Иран със същата предпазливост, каквато проявяваше по-агресивното правителство на Буш – избягване на пряка конфронтация с Иран и въздържане от отправянето на ултиматуми във връзка с иранската ядрена програма. Резултатът би бил окуражителен за Иран, който желае да прекоси ядрения праг и да утвърди господството си в целия район.

Трябва да е ясно – няма съмнение, че решителна победа на бунта в Сирия и падането на династията Асад биха били сериозно поражение за Иран, предвид това, че Сирия винаги е била най-надеждният път за Иран до оръдието му Хизбула. Но разгром от страна на бунтовниците едва ли може да има без мащабна и решителна американска интервенция.

Изправен пред обществения натиск да прекрати насилието, Вашингтон може скоро да се впусне в разрастваща се интервенция, което постепенно ще задълбочи американското участие, без да донесе решаващ изход. Такива половинчати мерки обаче, няма да впечатлят твърдолинейните ирански управници, които водят фундаментална битка за бъдещето на Близкия изток.

Доволни от прехваленото фокусиране върху Азия, моллите в Техеран вече са убедени, че Америка се опитва да се отърве от арабското си наследство. Широка американска интервенция би им дала почивка, а неохотно посредничество в Сирия от страна на колебаеща се Америка само ще засили решимостта им.

Парадоксално е, но интервенция, целяща да убеди иранските лидери в жизнеспособността на американските „червени линии“, може вместо това да ги убеди, че ядрената им програма не е застрашена от американски репресивни мерки.

Още по темата: За отмяната на европейското оръжейно ембарго срещу Сирия

Европейският режим на санкции срещу Сирия изпадна в несигурност, след като Великобритания, подкрепена от Франция, се наложи за отменяне на европейското оръжейно ембарго за умерената, според оценката на Лондон, опозиция срещу президента Башар Асад, пише британският в. „Гардиън“. Великобритания обяви победа след дълъг ден на остри преговори, спечелвайки облекчаване на оръжейното ембарго.

Мнозинството от страните от ЕС бяха против промяната, но се съгласиха, за да запазят внушението за единна европейска политика, отбелязва вестникът. Той цитира ръководителката на отдела за контрол върху въоръженията в хуманитарната организацията „Оксфам“ Анна Макдоналд, според която прекратяването на европейското оръжейно ембарго може да има унищожителни последици. Няма лесни отговори в опитите да се сложи край на кръвопролитието в Сирия, но изпращането на още повече оръжия и боеприпаси със сигурност не е един от тях, допълва тя.

Докато светът върви към мирна конференция за Сирия, три идеи за ролята на Запада в конфликта са всепризнати. Първо, че колкото по-дълго трае конфликтът, толкова по-големи са шансовете за пряка или косвена западна военна интервенция. Второ, че има дълбок и остър разнобой между САЩ и Русия, който прави всякакъв напредък много по-труден, и трето, че сирийската гражданска война преобладава в мисленето на Запада за Близкия изток, посочва в. „Файненшъл таймс“.

Трябва да се отбележи, че няма единно „западно“ становище за Сирия. Както показаха и ожесточените дебати дали да се вдигне европейското ембарго, между европейските страни има дълбоки разногласия, а съществуват и вътрешни разногласия в държави като САЩ, например, допълва всекидневникът.

Агонията на Запада по отношение на Сирия, подчертана от разногласията сред европейските външни министри вчера, отразява болезнената реалност повече от две години след избухването на бунта срещу диктатурата на Башар Асад. След повече от 70 000 убити и ужасяваща хуманитарна и бежанска криза Асад все още е на мястото си, отбелязва в .“Индипендънт“.

„Грозната“ истина е, че изборът е между мащабна военна интервенция и „реална дипломация“, за каквато руско-американското предложение е първата възможност за опит в това отношение. Тъй като след Ирак за военната интервенция с право не може да става и дума, изборът на реална дипломатическа инициатива с възможно най-широк кръг участници, включително Иран, е най-добрата, а вероятно и единствената алтернатива, даваща надежда за намаляване на напрежението, посочва вестникът.

Външните министри от ЕС позволиха оръжейното ембарго срещу Сирия да не бъде продължено, но според някои снабдяването на опозицията с оръжие сега ще подкопае шансовете за мирно споразумение със сирийския президент Башар Асад. Съществува също опасение, че Русия, която вече доставя оръжия на сирийското правителство, ще сметне това за основание да праща още повече оръжие, пише в. „Ню Йорк таймс“.

През изминалата нощ 27-те от ЕС постигнаха „куц“ компромис под заплахата за провал на наложените преди две години на режима в Дамаск санкции, посочва в. „Фигаро“. Това поражение във външната политика беше припомнено снощи от Великобритания и Австрия, които при все това са на противоположни позиции за ембаргото. Липсата на единство свидетелства за парализата, която налага правилото за единодушието в ЕС в най-тежките дни на сирийската криза, допълва френският всекидневник.

БТА