Ядрената игра на Иран изисква по-твърд американски подход

в. Вашингтон пост

Докато вниманието на международната общност е приковано от конфликта в Сирия, иранската ядрена програма продължава с бързи темпове. За съжаление, докато иранците внедряват най-новото поколение центрофуги – машини, които могат да произвеждат обогатен уран от три до четири пъти по-бързо в сравнение с преди – преговорите на „шесторката“ по ядрената програма на Ислямската република отново спряха.

Макар икономическият натиск да струва скъпо на Иран, досега той не успя да промени ситуацията с ядрената му програма. Аятолах Али Хаменей може и да признава, че санкциите са „брутални“, но той също така изглежда усеща, че Иран е по-зле. На фона на целта на президента Обама да не допусне иранците да се сдобият с ядрени оръжия, трябва да бъде направена някаква отстъпка. Най-малкото върховният лидер трябва да бъде накаран да разбере, че когато САЩ кажат, че времето за дипломация изтича, това наистина е така – и че последицата от това вероятно ще е употреба на сила.

Може би заради американската колебливост по отношение на Сирия, нашето изтегляне от Ирак или предстоящото изтегляне от Афганистан, или приказките за американски „завой“ към Азия, иранските лидери изглежда не вярват, че ще използваме сила, ако дипломатическите усилия не успеят. Обама твърди, че това, което казва не са само думи, що се отнася до недопускането на Иран да притежава ядрени оръжия и че той ще направи всичко, каквото е необходимо. Неразбирането на тази решимост от страна на Ислямската република може да ни доближи много бързо до конфликта.

Ако дипломацията ще получава последен шанс, то САЩ трябва да променят стратегията си за преговорите, като се откажат от подхода на изграждане на доверие „стъпка по стъпка“ – който само задълбочава усещането у иранците, че те могат да ни баламосват, докато не се примирим. Вместо това САЩ трябва да дадат по-ясно да се разбере с какво можем да се съгласим и с какво не, що се отнася до иранската ядрена програма, и да придадем още по-голяма достоверност на изявленията на администрацията, че времето за дипломация изтича.

Подходът за изграждане на доверие, който цели да се постигне ограничено споразумение в опит да се спечели време за по-широко споразумение в бъдеще, просто не може да успее да изпълни тази цел. Дори и сега това да бе възможно, не е ясно дали подобна тактика щеше да е в интерес на САЩ.

Ограниченото споразумение се основава на представата, че закотвянето на „средно обогатения“ ирански уран на равнище на обогатяване от 20 процента ще бъде като защита срещу това Техеран да обогати горивото си до степен то да може да се използва за оръжия. Но ако Ислямската република разполага с достатъчно количество обогатен на 20 процента уран за бомба, ще отнеме само 30 до 40 дни, за да произведе гориво до необходимата за ядрени оръжия степен.

С оглед на факта, че Иран увеличава броя на центрофугите си от първо и второ поколение, дори и средно обогатеният му уран да се задържи на определено равнище на обогатяване или да се извози извън страната в рамките на някакво международно споразумение, иранците могат много бързо да достигнат необходимото за ядрено оръжия ниво с тяхното количество ниско обогатен уран за четири до пет бомби.

Иран продължава да бави преговорите под претекст, че уж не пресича „червената линия“. САЩ и съюзниците им трябва да превключат на по-висока скорост. Може да е най-добре това да стане преди изборите на 14 юни в Ислямската република – и не защото е възможно постигането на споразумение преди вота, а защото иранците ще имат нужда от време да помислят върху значението на един подход за излизане от ядрената криза.

Този нов подход ще включва определянето на приемлив ядрен капацитет за граждански цели за Иран – нещо, което подходът за изграждане на доверие стъпка по стъпка до голяма степен избягваше. Той може да значи известно обогатяване, но със строги и проверими ограничения. Така Иран няма да може да направи пробив и да постави света пред свършен факт, че се е сдобил с ядрено оръжие.

На практика ще трябва да има ограничения върху броя и вида на центрофугите, максималното равнище на обогатяване и количеството обогатен уран, което да може да остане в Ислямската република. Всяко от тези количества ще трябва да е малко. Очевидно, ако Иран е готов да промени ядрената си програма по този начин, ние ще трябва да сме готови да вдигнем суровите икономически санкции. Но иранците не могат да получат това, докато не направят вече споменатото.

Освен че ще лиши Иран от оправдания, подходът за излизане от ядрения проблем също така има предимството, че ще внесе по-голяма яснота в умовете на иранците. Ще им даде сигнал, че не се шегуваме – че времето наистина изтича. Като предложат на Ислямската република това, което лидерите й твърдят, че искат, ядрена енергия за граждански цели, САЩ могат да извадят наяве истинските намерения на Иран пред света, включително пред собствения му народ.

Ако иранските лидери не се възползват от възможността да се сдобият с ядрен потенциал за граждански цели, техните истински цели да се сдобият с ядрени оръжия ще бъдат разкрити. При подобни обстоятелства САЩ ще са в много по-добра позиция да докажат на международната общност, че военните действия ще са оправдани.

Дипломацията на принуждаване успява, когато се вярва на заплахите, а играенето на игрички и манипулацията спрат. Отправянето на надеждно предложение за изход от кризата може да убеди иранците, че времето наистина изтича – и че подготвяме сцената за употреба на сила, ако дипломацията не успее. Трябва да предложим на Иран ясен дипломатически изход – и иранците трябва да разберат последствията, ако не го приемат.

БТА

*Денис Рос е съветник във Вашингтонския институт за близкоизточна политика. Той беше високопоставен съветник на президента Обама по въпросите на Близкия изток от 2009 до 2011 г. Дейвид Маковски е високопоставен сътрудник на Вашингтонския институт.