Опасният архив на богомилите и тайните на българските светилища

Б.р. – книгата „Опасният архив на богомилите“ е своеобразен пътеводител за сакралните места по българските земи. В нея се описват всички известни (но никъде по такъв начин събрани заедно!) подробности за тайнствата, извършвани в тях. От загробените светилища излязоха удивителни следи към зората на европейската цивилизация и авторът проследява как древни вярвания, езотерични символи, жречески пособия, обреди и елементи от богослужебната практика преминават в последвалите ги школи и учения, като занимателно разкрива интегралната история на мистериите от обозримото далечно минало до днес.

През наситените с любопитни подробности разкази за легендарни чудотворства на митични, библейски и исторически герои тече истинско разследване какво са опитвали да прикрият мисионерите на църковния клир, когато яростно са разбивали прастарите светилища. Разбулват се образи, изваяни на чудатите идоли в капищата по билата, заради чието унищожаване техните заличители сетне са били канонизирани от Църквата като светци.

Авторът вписва делата на апостол Павел и евангелиста Лука, когато през 52 г. пренасят учението на Спасителя в Европа първо през светите места на Орфеевия народ и показва защо те са показвали на траките в Родопите икона с разпятие, но на… Орфей. Като разглежда вековните прения около Символа на новата вяра, свързани драматично с Втория вселенски църковен събор в Сердика през 343–344 г., той поставя въпроса с какви донесения за Иисус може да е разполагал император Флавий Клавдий Юлиан (племенник на св. Константин Велики!), че Църквата е организирала неговото убийство и унищожаването на документите му.

В пролуките между древните символи и обреди, приети от Православната църква, и отричаното от изконното в ученията авторът открива кода за същността на онова, което са проповядвали богомилите не само с прословутите си тайни книги, но и в мистериите, съхранени и препредавани в много езотерични общества и школи след тяхната.
Христо Буковски е дипломант на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Журналист с над 40 години практика, от които 15 в сп. „Отечество”, където завежда отдел „История”, със стотици публикации в централния печат, като повечето от тях са по теми от българското минало, християнския духовен живот на българите и обредността в мистичната народна практика. Автор е на разкази, романи, детски и есеистични книги. Следва откъс от книгата.

Иконостасът от скелети

Междувременно на северозапад и чак отвъд Стара планина бе открито още по-удивително светилище. Археолозите го изровиха край врачанското село Оходен и то се оказа по-старо с поне две хилядолетия от храмовия комплекс до Долнослав. Било е в състава на раннонеолитното селище и стои редом до праисторически постройки. Те са останали от ранноземеделска цивилизация, възникнала тук през VІІ хилядолетие пр. Хр. Десетки са глинените и каменните дискове с точка в средата, намерени там. Те дават основание на откривателя им Георги Ганецовски да твърди, че е влязъл в най-ранния храм по нашите земи на Бога, олицетворяван от древните в образа на Слънцето.

В този храм иконите, които фактичести маркират мястото на иконостаса пред свещеното пространство (олтара), са… гробове. Че не става дума за некропол издава не само малкият им брой – човешките са пет. Те са на хора от зората на произвеждащата икономика (когато започва развитието на тази, с която сега живеем). Ако застанем с лице на изток непосредствено зад това първо познато в Европа светилище, вляво, където в иконостаса на днешните православни черкви се намира иконата на Светата Богородица, са разположени като върхове на равностранен триъгълник три женски фигури, свити в ембрионална поза (хокер). Челната е на 15-20-годишна, от която са отнети част от тазовите кости в знак, че е раждала. Нейната глава принудително е обърната към изгрева във времето на зимното слънцестоeне (с неизбежното изместване през хилядолетията, то съответства на днешната Коледа).

Зад нея, още по наляво, е скелетът на 25-30-годишна старица с глава принудително обърната на изток към мястото, където слънцето се показва при равноденствие (примерно сетнешното Благовещение). Вдясно от нея е гробът на около 5-годишно момиченце, което също гледа към пролетно-есенното слънцестоeне.

Ако продължим да сравняваме подредбата на неолитните олтари край с. Оходен с иконостаса в нашите днешни храмове, става все по-интересно: по средата, където днес е мястото на царските двери (през които по време на богослужението излизат пред миряните свещениците), е бил положен мъж на около 33 години. Той е с полусвити крака, изпъната до тялото лява ръка, докато дясната е присвита да опре на слабините. Тилът му е подпрян със захлупено надолу глинено гърне, за да задържи лицето му с очите насочени към мястото, откъдето изгрява слънцето в деня на пролетното и, съответно, есенното равноденствие. Че посоката е от съществено значение показва и дългият кремъчен нож, сложен зад съда с връх по направлението, в което е прикован и неговият поглед.

Това е първият мъж, който археолозите са открили от заселването на Балканския полуостров в края на VІІ хилядолетие пр. Хр., когато в района се разгръща праисторическата цивилизация, колонизирала впоследствие цяла Европа. Централното място, което е отредено на овековечения по този начин човек, вероятно показва зреческата му роля в постановката, освещавала дейностите на прадревните предци. Откривателите му са сигурни, че в соларния култ виждаме мъжкото начало и по негово време не намират основания за матриархата, на който са ни учили.
Заветът, който пренася през 8 хилядолетия този раннонеолитен иконостас, е недвусмислен: хората още от зората на нашата цивилизация са търсели ориентири спрямо енергията в космоса по Светилото, отредено на Земята. Позиционирали се в света по Слънцето и били готови да се справят сами.

(Неясно е засега защо обърнатото с дъното нагоре сферично гърне е пълно с… птичи кости. Но спотаената в тях тайна вече стигна до нас…)

Точно в „олтара” пред раннонеолитния зрец, по пътя на погледа му към мястото, откъдето изгрява слънцето в деня на пролетното и, съответно, есенното равноденствие, археолозите откриха скелет на момче с лице към… него. Защо само То е загърбило Небесното светило? Дали това не е знак, че пристига от изгрева като Чедо на Слънцето?! Какво е шифровано с полагането Му във фокуса на лъчите от точките на изгревите в дните на зимното, пролетно/есенното и лятното слънцестоене до телата за зреца, троицата жени и свещените еленови рога? Дошло по Слънчевия проход, дали не е погребано в олтара, за да бъде привързан вовеки Божият дух към Земята и хората, които се изхранват от нея и Му служат тук? Поставено „очи в очи” пред зреца не подсказва ли, че предава/приема послание, оброк, завет като Божи Син?!

В свещения кръг около рожбата има обредна яма с кости на разчленен бик. Историците твърдят, че за древните това рогато същество е символизирало мъжкото начало и Бога-Слънце. Животното не е било погребано цяло и кокалите му не следват анатомичния порядък на неговия скелет – дали това е направено за знак, че е било поднесено в жертва, като потвърждение за поети задължения, скрепени с курбан?

Според проф. Ал. Фол съхраненият в българския фолклор обреден вик към изгряващото Слънце в края на зимата – Сабо! – е поздрав от прадревни времена за Сина на Великата Богиня-майка. За него, във вида, в който литературно е известен – Сабазий – ще става дума често по следващите страници. Затова честно започвам с уговорката: винаги ме е притеснявало високомерието, с което изследователите са гледали на древния човек, когато става дума за отношенията му с Бога.

Въобще не ми звучи убедително, че езичниците са възприемали слънцето на Неговото място. Някакво смътно – може би дълбоко атавистично? – чувство ми подсказва, че в непосредственото ни космическо светило нашите далечни предци са виждали олицетворена проява на живототворящото Божествено присъствие. Не е ли по-първобитно ако То е било възприемано като всеогряващото Му Небесно Око?! Нещо повече: щом на тези слънчеви кръгове – и в светилището край Оходен, и по издълбаните върху скалите свещени окръжности – педантично са провъртали дупка в средата, тя дали не е натрапчив знак за осезаем от тях проводник към Бога?!

Честно казано, в началото на ХХІ век не знаем какво точно представлява един светлинен лъч. Преди два века физиците са го виждали като порой от миниатюрни материални частици – корпускули (от латинското corpusculum – телце!) – които летят като сачми и затова отскачат от косите отражателни повърхнини, но спокойно (едва със загуба от 4 на сто!) преминават през напречните прозрачни препятствия. Други припознават в лъча-струя по-скоро вълни като електромагнитните – нещо, което лесно обяснява дифракцията, интерференцията и поляризацията на светлинния сноп. Но в измеренията между материални частици и електомагнитни пулсации какво ли не може да се вмести като лъчиста енергия?!

Мисля, че по сходни причини далечните ни предци са се прекланяли пред Всевишния и пред свещеното дърво – нали неговите клони пък са корените, с които то поема енергия от Горе (все едно дали са били осенени с идеята за фотосинтезата, или са имали предвид нещо, което учените още на са открили).

Тук тревожно си спомням съжденията на един от най-влиятелните съвременни американски философи – Кен Уилбър. Той разглежда като обща сфера „Големите три” – естетиката на „аз”, нравствеността на „ние” и „то” на науката. Според него, предмодерността обикновено е сливала или не е разграничавала ясно Големите три, а модерността недвусмислено ги диференцира и освобождава всяка да следва собствения си път. Тази диференциация е част от достойнството на модерността, която, позволявайки на всяка сфера да преследва собствените си истини, дава възможност на всяка да прави изумителни и фундаментални открития, които отделят модерността от предмодерността дори според най-жестоките критици.

С това обаче се изчерпва щастливата част от развитието. Именно на тази основа Уилър продължава: Нещо друго обаче разкъсва модерността. Диференцията на Големите три е стигнала твърде далеч в дислокацията на Големите три: достойнството се е оставило течението да го отведе до катастрофата и това е позволило на империалистическата наука да доминира над другите сфери и да претендира, че те не притежават собствена вътрешно присъща реалност…

Естествено е учените да боготворят терковете, по които са подготвени да кроят новите костюми на наедравящото с годините познание. Но откъде са сигурни, че когато древният човек е дълбаел слънчев кръг в скалата, той непременно е изобразявал бога си? Ами ако това е просто красиво произведение на изкуството по онова време? Наистина, признава Кен Уилбър, самото произведение съществува в обективния, външен свят и като обект може научно да се изследва.

Ала продължава: Неговата красота и ценност обаче са вътрешно и субективно състояние, привнесено в изкуството от наблюдателя (макар и заземени в обективно реални характеристики на произведението). Следователно, когато съзерцавате художествено произведение, което харесвате и цените, обединявате субективния и обективния свят – световете на ценностите и на фактите, на нравствеността и науката (подчертаното е от него!). А според психолога Джеймс Марк Болдуин, в природата на такова синтетично преживяване е да надскача конкретните естетически обекти на съзерцание към самата реалност като цяло. Такова синтетично преживяване включва идеята за Бога, но вече възприет като отнасящ се до онова органично или духовно цяло, в което Азът и светът най-накрая могат да се познаят.

Аз вярвам в това. Мисля, че и проф. Александър Фол – най успелият изследвач на тракийските тайнства – говори за същото, макар вместо обобщаващо за произведение на изкуството да пише конкретно за музиката като тази, която пробужда познанието. И тук следва знаменателното му твърдение:

Познанието е у нас самите. Ние се раждаме с духовно познание, но то трябва да бъде пробудено.

Очевидно с това духовно познание са живеели предците ни. Когато те са вдигнали християнските иконостаси в черквите си, те не са надзъртали кое къде е стояло в светилищата преди 6-7 (за тях) хилядолетия. Въпреки това са продължили да възпроизвеждат точно прадревната схема. В Оходенския храм вдясно от центъра – където на нашите иконостаси е мястото на Божия Син и Неговия Кръстител (а на терена – южно от гроба на мъжа) – археолозите откриха и олтарна яма с три еленови черепа с рога. Изследователите на миналото винаги са свързвали това прекрасно благородно животно с култа към слънцето, но така и не разбирам точно защо. А е добре да сме сигурни, защото графити с рогати елени и дори на елени със слънце между рогата са ни оставили дори по каменните блокове на Плиска бойците, които са стояли на пост до крепостта 70 века по-късно!

Още по-загадъчно тегне дори неизреченият още въпрос: какво може да е станало през следващите две хилядолетия, че на светилището Белинташ са обожествили жена в момент на съвокупление и то с… два елена?!

Макар определението империалистическата наука да ми звучи по-скоро куриозно, отколкото безусловно, от него прозира нещо плашещо. Дано не е прав Кен Уилбър, когато твърди, че психиката, душата и духът са си отишли и на тяхно място – докъдето стига погледът – е безкрайната пустота на „то”. „Скучна работа: беззвучно, безкомпромисно, безцветно, просто бързане на материал – безкрайно, безсмислено”… Казано направо, всички „аз” и „ние” са сведени до „то” – независимо колко дълго и усилено се взира – не може да открие нищо, наподобяващо Великото гнездо на човешките възможности, а само безкрайни модели от „то” на процесите, тичащи насам-натам”…

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.