Преговорите в Женева са единственият ключ към Сирия
в. Ню Йорк таймс
Нужна бе близо година преди Женевското комюнике за Сирия от юни 2012 г. да бъде изтупано от праха и на дипломацията да бъде даден нов шанс. Договорката от миналия месец между държавния секретар Джон Кери и външния министър Сергей Лавров за започване на нов политически процес – Женева 2 – отвори голяма възможност. Възможност, която вече е изложена на силно напрежение.
Но и след две години на унищожение и 80 хиляди убити отново същият смел и всеобхватен политически подход, а не военна акция, все още предлага най-добрия, а може би и единствения шанс за предотвратяване на още по-големи страдания, радикализация и регионална имплозия.
За да успее, Западът трябва спешно да засили дипломатическите ходове и да превърне спирането на конфликта в приоритет за сметка на по-широките политически амбиции. Това ще изисква постигането на истинско споразумение, което всички ключови международни и регионални играчи със значим дял в процеса да подкрепят изцяло, и да бъдат притиснати съюзниците на Сирия да направят същото.
Ще бъдат необходими неприятни компромиси, в частност приемането на това, че съдбата на Башар ал Асад трябва да бъде въпрос, а не предусловие за преходния процес и това, че Иран трябва да играе роля във всеки дипломатически процес. В името на Сирия, на региона и на интересите на Запада в областта на сигурността сега това трябва да бъде стратегическият императив.
Гласовете на Запад, призоваващи за военно решение – било чрез налагането на забранена за полети зона, чрез пряко въоръжаване на сирийските бунтовници или нанасянето на въздушни удари по мишени на режима – стават все по-силни. Мотивът е, че това ще е единственият начин за накланяне на баланса в полза на силите срещу Асад и той да бъде принуден да направи значителни компромиси или да капитулира.
Обявеното наскоро решение на Русия да достави на Сирия нови зенитни ракети и изтребители „МиГ“ бе предсказуем отговор на решението на Европа да сложи край на оръжейното ембарго върху страната и нарастващата подкрепа сред правителствените кръгове във Франция и Великобритания за евентуалното доставяне на оръжие за бунтовниците.
Вместо да осигури хуманитарно пространство и политически преход, военната намеса на Запад в Сирия вероятно ще предизвика по-нататъшна ескалация от всички страни, задълбочаване на гражданската война и укрепване на силите на екстремизма, сектантството и престъпността из цялата страна. Идеята, че Западът може да овласти и да управлява от дистанция умерени сили, е в най-добрия случай оптимистична. Ескалацията поражда ескалация и провалът на мисията е предсказуем изход, ако Западът поеме по пътя на войната.
Сирийската опозиция и нейните регионални поддръжници ще възприемат западната военна подкрепа като сигнал, че тяхната отдавнашна стратегия за въвличане на Запада за постигането на пълна победа работи, но с последицата, че тя ще бъде още по-малко склонна да се ангажират с политически процес и да изостави максимализма. В този контекст е време за истински – и неизпробван досега – политически натиск от страна на западните играчи. Докато се изтъкват аргументи, че опозицията първо се нуждае от укрепване, никога няма да се стигне до идеалния момент за преминаване от боеве към преговори, а междувременно опустошението ще продължава.
Ето защо да се отиде към Женева 2 и това да бъде направено ефективно – макар и постепенно и отначало неуверено – трябва да стане първостепенна задача. Както се твърди в огласен наскоро доклад на Европейския съвет за външни отношения под заглавие „Сирия – императивът на деескалация“, международният консенсус е абсолютно предусловие за примамването на враждуващите страни към пространство, където политическите проговори могат да придобият тяга.
Не трябва да има предусловия за разговорите и всички страни трябва да бъдат поканени на масата, вкл. Иран, а може да се настоява и за Асад. Този доклад твърди, че дневният ред на Женева 2 трябва да произтече от вече одобреното преди година в Женева послание – съсредоточаване върху договорен политически преход, запазване на териториалната цялост на Сирия, достъп до хуманитарна помощ, намаляване на насилието и на по-нататъшната милитаризация.
Западните съюзници от района на Залива и Турция, които подкрепят сирийската опозиция, могат да бъдат убедени само ако самите американци и европейци заложат категорично на Женева 2, вместо да се колебаят със залозите си. Президентът Обама ще трябва лично да инвестира в конференцията Женева 2 и да я направи приоритет на срещата си с президента Владимир Путин в кулоарите на срещата на Г-8 по-късно този месец.
Постигането на международен договор би отбелязало решително завръщане на политиката на сцената. Тъй като никой не очаква конфликтът да приключи скоро – Сирия е прекалено поляризирана и затрупана от оръжие – един автентичен международен ангажимент към протичащия политически процес би означавал важна промяна в траекторията.
Като имаме предвид задълбочаващата се политическа, военна и финансова зависимост на двете страни от външни поддръжници, обединеният международен натиск върху тях да сключат споразумение за споделяне на властта е най-добрата стратегия за евентуално прекратяване на сраженията. Това ще бъде решителна стъпка към попарването на абсолютистките амбиции на враждуващите страни, ще засили подтика към сключване на сделка, особено на фона на изтощението от конфликта.
Предвид настоящия цикъл на ескалация, разпалвана от съобщенията, че пристигат нови оръжия, ограниченията върху това кои страни могат да участват в преговорите, както и исканите предусловия означават, че Женева 2 бива притисната до стената. САЩ и Европа трябва да действат спешно и да обърнат тази тенденция. Безпощадната алтернатива е международно подкрепяна ескалация, която може да остави Сирия и региона в развалини, при вероятност това да се разпространи и да се доближи до нашия дом.
БТА
* Хавиер Солана е заемал постовете на външен министър на Испания, генерален секретар на НАТО и върховен представител на ЕС по външната политика и сигурността; Яп де Хоп Схефер е бивш генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Холандия.