Политиката на Барак Обама към Сирия става все по-объркана
Написал съм толкова много коментари за сирийската гражданска война, те са като пръстени върху пън на отрязано дърво – начин за измерване на трайното бездействие на Барак Обама и цената за това. В един от първите си коментари за войната призовах администрацията да въоръжи бунтовниците и да наложи забранена за полети зона и да спре хеликоптерите и самолетите на Башар ал Асад. В онзи момент – 27 март 2012 г. – войната бе отнела живота на 10 хиляди сирийци.
Броят им сега е най-малко 92 хиляди.
Войната взема по около 10 хиляди жертви месечно. Тя прокуди над 1,5 милиона бежанци извън границите на Сирия. Тя дестабилизира Близкия изток и привлече джихадисти от целия регион. Тя противопоставяше все повече различните клонове на исляма и разшири влиянието на Иран. Иранският довереник „Хизбула“ влезе в битката, нахлувайки през границата от Ливан. Отровен газ (зарин) изглежда е бил използван от правителствените сили. Колкото по-голяма става кризата, толкова по-малък изглежда Обама. Той се смали до незабележимост.
Грижа ли го е?
Грижа ли го е, че остави тази криза да се изплъзне от ръцете му? Грижа ли го е, че нездравата му боязън от хлъзгавия склон допринесе за това хиляди трупове да се хлъзнат по склона? Грижа ли го е, че след като каза, че Асад трябва да си отиде, Асад не го направи? Грижа ли го е, че след като каза, че използването на химически оръжия е „червена линия“, вяло реагира и предложи на бунтовниците леки оръжия, която няма да им свършат много работа? И накрая – грижа ли го е, че изглежда сякаш не го е грижа?
Вестта, че САЩ променят политиката си и че сега ще доставят леки оръжия на бунтовниците бе огласена не от Обама а от Бен Роудс от Националния съвет за сигурност. Това не е пример за смирение от страна на Обама. Това е знак, че Обама запазва известна дистанция между себе си и своята собствена политика. Президентът е майстор на бъркотиите. В Афганистан той сътвори нещо върховно, когато обяви активизиране на войските и изтеглянето им – брак и развод по едно и също време.
За опонентите на намесата на САЩ в Сирия назидателен прецедент е фиаското в Ирак. Но това има толкова малко общо със ситуацията в Сирия, че те биха могли да се позоват и на окупацията на Никарагуа от началото на миналия век и победата след това на партизанския лидер Аугусто Сандино. По-подходящо сравнение би било със 78-дневната кампания от бомбардировки на НАТО през 1995 г., която сложи край на кръвопролитията в Босна и не струваше живота на нито един американец. (Друго уместно сравнение е Либия, където на земята отново не стъпи американски крак, а броят на жертвите на САЩ в бойни действия бе нула.)
В Сирия може да има – или вече можеше да има – същия резултат. Това не е старание да бъде отстранено „всяко недемократично правителство в света със сила“, както гласи неясната формулировка на Збигнев Бжежински, а опит да се сложи край на убийствата в една страна. Действителната идея е да направиш каквато можеш когато можеш. Съединените щати имат силата. Малко са каузите, по-велики от тази да спасиш човешки живот.
Босненският прецедент е приложим и по още един начин. През 90-те години Балканите бяха описвани като отчайваща смесица от склонни към убийства маниаци – сърби, хървати, мюсюлмани, два типа християни и даже джихадисти, дошли на работна ваканция от Афганистан. Сирия бе описвана по подобен начин – шиити, сунити, алауити и обичайните джихадисти. И както Аля Малек, американски журналист от сирийски произход, казва в есето си в „Ню Йорк таймс“, фокусирането върху различията между клоновете на исляма поражда „апатията, която е необходима да бъде наблюдавано разпадането на обществото със свиване на рамене, сякаш цялата тази каша е неизбежна“. Отегчителното повтаряне на всичките тези етнически елементи свидетелства за манталитет от колониалната ера: тези мръсни хора и мръсното им поведение.
Подходът на Обама към тази криза е поразително хаотичен. Първо той не направи почти нищо, докато войната се изплъзваше от ръцете му. Сега доставя едва ли не въздушни пушки на останалите без оръжия бунтовници. Той очертава линия за използване на сухопътни войски на САЩ – отхвърляйки искане, което не е било предявявано – и ако се кълне в човешкото достойнство и ридае за многото убити, това вероятно прави по време на вечеря с децата. Търся – засега безуспешно – да открия в неговата политика принципите му или безпокойствата му, но виждам само решимост да не се прави нищо. В случая има две трагедии – една в Сирия и една в Западното крило.
БТА